Малко момиченце върви през полетата на Добруджа, а до него

Малко момиченце върви през полетата на Добруджа, а до него е Сава Сотиров, до неотдавна студент по право в Софийския университет, влюбен в красивата пианистка Елиза, в този момент боец на Добруджанския фронт по време на Първата международна война. Сава е ранен, само че желае да докара Ленчето, избавеното от него 4-годишно дете, до безвредно място. Накратко това е сюжетът на новия разказ на Захари Карабашлиев „ Рана “. Защо единствено отиваме и отиваме, и не стигаме, пита Ленчето и това е може би най-важният въпрос в романа. Кое в индивида го кара да води война отново и отново, и то за най-първичното, за земя, виждаме го и тези дни. Не знам, по тази причина и пиша, дава отговор Захари Карабашлиев в изявление за EVA.Захари Карабашлиев („ 18% сиво “, „ Хавра “, „ Опашката “) вгражда в историята страстите си на дете, отглеждано през ваканциите от баба и дядо в добруджанско село, което преди време е било разграничено сред България и Румъния. В едно от летата на посетители им идва стара румънка, която се оказва братовчедка на баба му. През Първата международна война тя остава сираче, отведена е от румънски офицер и е отгледана от него.Историята на сирачето Елена обаче е друга в романа „ Рана “, който ни води освен в София от началото на века, само че и в Одринска Тракия, където в 1913 година се случва огромното „ опустошение “ на тамошните българи – етническото пречистване, осъществено по отблъскващ метод от постоянна турска армия и башибозук. Хиляди умират, хиляди дами са изнасилени – в мемоари на мъчениците убийствата са наричани „ страшното “, а изнасилванията – „ грозното “. Заглавието на романа припомня за тези национални рани, само че и за раната от забравата на жертвите и героите.Освен с превъзходни батални подиуми, в които усещаш с кожата си грохота и кръвта, и горчива романтика, напомняща Йовковите разкази „ Белите рози “ и „ Песента на Солвейг “, новият разказ на Захари Карабашлиев печели с в действителност непредвиден край, който прекатурва всичко, хваща за гърлото и оставя нескончаем послевкус. И един забавен подробност – писателят стартира романа още през 2017 година, когато войната в Европа наподобява немислима. В книгата си, в самия ѝ край, казвате – какъв брой непроменима си остава, макар войни и бедствия, човешката душа. Но какъв брой общо имаме ние, хората от 21. век – с Лувъра и Метрополитън, с духовни гурута и безглутенови храни, с нашите курсове по йога за лице и силиконови подплънки за на всички места, с желанието ни да живеем век, два, а в случай че може и вечно – с някакви видове от Средновековието, да речем, за които най-голямото развлечение е била неделната екзекуция на площада? И които, в случай че доживеят 40, са били огромните късметлии. Лувърът е на към 220 години, Метрополитън на 150, пирамидите в Египет, да кажем – на към 4500. Хората в днешния си тип са на към 200 000, а може да приемем, че и тези преди тях – Хомо еректус, които са на над милион години – също са имали души. Искам да кажа, че човешката душа е надалеч по-древна от човешката цивилизация. А и диалогът за груповата душа, който стартира Юнг, продължава и през днешния ден, към този момент с методите на невронауката, и е повече от забавен.    Войната, за която пишете, Първата международна, друга ли е от актуалните, или не толкоз, колкото желаеме да мислим? Всяка война е болест. Тя избухва по разнообразни мотиви и има разнообразни признаци, само че съгласно мен първо отразява някакво патологично положение у избрани хора, което след това при избрани условия може да болести хиляди и да убие милиони.   Повлиян ли е обликът на Ленчето от опита ви с вашите дъщери (Захари Карабашлиев има три дъщери, две от които са още малки)? Как обяснявате войната на децата си? Повлиян е, и то в огромна степен. Децата осъзнават света на порции. Разбират толкоз, колкото им би трябвало, и в случай че желаят още да схванат – питат отново. И ние с майка им отговаряме просто и ясно. Не ги затрупваме с информация, нито ги лишаваме от такава. Ако питат – отговаряме. Даваме образци с книгите, които им четем, с филмчетата, които гледаме дружно. От какви рани в живота бихте желали да ги предпазите? Можем ли да предпазим въобще някого от нещо, като приказваме? Колкото и да искаш да предпазиш децата си, няма да успееш. От една рана ще ги пазиш, от друга няма да можеш – раните са неизбежни, всеки ги понася. Затова се апелирам раните им в бъдеще да са такива, каквито могат да понесат и от които могат да се излекуват. Раните постоянно ни ги нанасят други, само че методът, по който се оправяме с тях, зависи от нас. Любовната история на Сава и Елиза е като на рицар и неговата дама. Наистина ли мъжете и дамите са били толкоз сантиментални? Изцяло достоверни са диалозите им, общуването им – те са събирателни облици на момче и момиче от епохата. Много писма изчетох, много персонални дневници, мемоари… такова е, по този начин са се обичали, по този начин са се разделяли, по този начин са си писали. И по какъв начин са се чувствали дамите в тези времена с сякаш чисти взаимоотношения, само че и със смразяващата свирепост на войната? Точно както и в този момент – безпомощни да я спрат. Колкото и да искаш да предпазиш децата си, няма да успееш. От една рана ще ги пазиш, от друга няма да можеш. Затова се апелирам раните им в бъдеще да са такива, от които могат да се излекуват.