Максим Димитров: В България се зареждам с позитивна енергия
МАКСИМ ДИМИТРОВ е роден в село Голица, Болградски р-н, Одеска област, Украйна. Преди 15 години става студент, а в този момент към този момент е докторант в Югозападния университет " Неофит Рилски " в Благоевград. Образованието му е обвързвано с туризма и по тази причина доста пътува по света. Но в никакъв случай не не помни България, корените си и от кое място е тръгнал.
" За да сме в час, се постанова да се усъвършенстваме "
" Промяната би трябвало да стартира от нас "
" Колкото повече пътувам, толкоз повече желая да се върна "
- Прави усещане, че много постоянно, по най-различни мотиви споменаваш родното си село. Защо толкоз доста обичаш Голица, Максим?
- Там се родих, израснах и приключих междинното си обучение. Никога не се срамих, че съм от село. За мен е изцяло обикновено да споделям, че съм от Голица.
- Успяваш ли да посещаваш родната си къща най-малко един път годишно?
- Радвам се, че в последно време имам опция да си вървя в селото малко по-често отпреди: най-малко четири пъти в годината съм в Голица, от време на време се е стигало и до шест, изключително след 2015 година, защото работният ми график дава опция да се връщам у дома при всеки комфортен случай. Една от аргументите да го върша е, тъй като проумях, че не се знае по кое време ще е за последно, докога ще има кой да ти отвори вратата на бащиния дом, да виждаш познати, комшии... Почти всякога узнавам, че някой от съседите или приятелите си е отишъл от този свят. За страдание, това са някои от дребното отрицателни усеща, които изпитвам в Голица. Другото е обвързвано с обстоятелството, че доста младежи напущат селото, то става все по-празно, запустява от ден на ден и по-силно се усеща възприятието на невъзможност. От друга страна, се веселя на всяка самодейност, която е подета от локалните. Виждам, че все пак подхващат дребни крачки, с цел да трансформират живота в селото. Подобно схващане стартира от самия човек, който би трябвало да реши какво ще стори персонално той, без да чака страна или някой различен да го направи. И е добре да стартира от личния си двор, от своята улица, от селото си... Промяната би трябвало да стартира от нас самите.
- Би ли се върнал в Голица вечно? Блазни ли те концепцията някой ден да станеш кмет на селото? Какво би направил на първо време, в случай че те изберат?
- За страдание, не мисля, че ще се върна в селото. С моето обучение, опит, професионално развиване, които съм натрупал досега и имам проекти да не преставам да го върша, не виждам по какъв начин бих израснал или се осъществил в границите на Голица.
А като кмет бих почнал с обикновените неща. Дунав е на 60 км от селото, наоколо са и пресноводни езера, а ние нямаме вода! Все отново живеем в ХХI век. Така че непременно би трябвало да се реши този въпрос. Също по този начин е добре да се намерения и за озеленяването на Голица. Наоколо липсват гори, само че край полета има изкуствени насаждения с фиданки, които в последно време се изсичат. Този проблем е привързан с неналичието на централизирано отопление през зимата и хората от невъзможност са принудени да си набират дърва за огрев. Но никой не засажда нови гори. Трябва да се обърне внимание и на боклука, тъй като няма профилирано място за изхвърлянето му и липсва какъвто и да било правилник. Има много планове, които биха могли да бъдат осъществени.
Хората съпоставят по какъв начин е било по времето на Съветския съюз и в колхоза. За страдание, или за благополучие, тази ера е в предишното. И вместо да гледаме обратно, би трябвало да забележим какво може да се направи в този момент, през днешния ден. Най-важното е за хората да имат работа, да не бягат от селото в огромните градове, да виждат благоприятни условия за развиване. Според мен точно на това би трябвало да се обръща повече внимание.
- От какъв брой време живееш надалеч от бащиния си дом?
- Вече 15 години.
- Какъв бе пътят ти до България? Как и по кое време стана студент?
- Всичко стартира още когато бях в учебно заведение. Някъде в трети клас осъзнах, че някой ден желая да отида в България, макар че никой от фамилията ми не ме е подтиквал към това: нито моите родители, нито братята или сестра ми. Мечтата ми се осъществя през 2003 година Тогава аплайвах с есе, което изпратих на състезанието " Стефан Гечев ", проведен от Държавната организация за българи в чужбина. Писах за Христо Ботев и неговия принос за свободата на България и бях измежду спечелилите. Много ясно си припомням това, както и самото пътешестване. След Дуранкулак ми направиха усещане дребните ниви, завоите край Велико Търново, старите къщи, огромната София, след това посетихме и Мелник. Най-много ме впечатли Копривщица, тъй като това беше мястото, за което тъкмо тогава четохме в учебниците. А през 2004 година към този момент станах студент в Югозападния университет " Неофит Рилски " в Благоевград, където следвах социология, година по-късно записах и туризъм. Започнах да изучавам и британски, тъй като в учебното заведение като непознат език ни преподаваха немски. Дипломирах се като бакалавър. Имах специализация в Америка, работих в най-голямата хотелска верига в света " Мариот " - това беше най-голямата ми школа за професионална реализация.
- На какъв стадий е в този момент образованието ти?
- През 2015 година записах и магистратура по интернационален туризъм, а по-късно бях поканен да стана докторант - сега съм трета година, направление " Икономика на туризма ", пиша дисертация за " Управление на качеството на обслужването при речен круизен туризъм ". Така че не преставам с образованието, от време на време експортирам и лекции, вземам участие с научни отчети в интернационалните списания и конференции. Последната беше в Чехия, преди този момент - в Португалия. Днес светът се трансформира доста бързо и с цел да сме в час, би трябвало постоянно да се усъвършенстваме, да разбираме какво се изисква от нас като работещи фрагменти и по този метод да резервираме конкурентоспособността си и да бъдем търсени на пазара на труда. След като съм пътувал и живял в Канада, в Америка, в Европа, към този момент знам, че няма значение в кой университет учиш, щом не е Кеймбридж, Оксфорд, Станфорд или Принстън. Когато те наемат на работа, няма по какъв начин да не гледат дали имаш висше обучение, само че обръщат по-голямо внимание на уменията, на опита, на качествата, които имаш.
- От фотосите и постовете ти във фейсбук проличава на какъв брой доста места по света си бил. Това ли е сбъднатата ти фантазия? Какво друго би желал да постигнеш?
- Да, това е част от сбъднатите ми фантазии. Работата ми е обвързвана с доста пътешестване, защото съм програмен шеф във компания за речни круизи. Имах опция да стигна до най-различни точки на Европа. Искам да посетя Франция, Англия и други страни, само че - всичко с времето си. Също по този начин бих желал да преподавам в университет, тъй като мисля, че има какво да споделя със студентите и да им дам свежи хрумвания какво ги чака, като завършат, и накъде да се насочат.
- Коя от страните, където си бил, ти е направила най-силно усещане?
- Ако ми бяхте задали този въпрос през 2006 година, сигурно щях да отговоря изрично - Съединени американски щати. Начинът, по който е подредена тази страна, и инфраструктурата й в действителност доста ме впечатлиха. Но през днешния ден мога да кажа, че във всяка страна, която съм посещавал, има какво да те учуди. Може би е поради образованието ми, само че където и да отида, погледът ми се пречупва през призмата на туризма. Колкото повече пътувам, толкоз повече желая да се върна в България.
- Хрумвало ли ти е в миналото да живееш в чужбина? Защо?
- Да, минавала ми е такава мисъл. В Щатите желаех да остана няколко пъти. Но там липсва оня обществен живот, който ние като младежи сме привикнали да водим в България и в Европа. Имаме високо самочувствие, че сме огромни, независими хора, само че въпреки това, нямаме нищо: нито житейски опит, нито финанси, може да се каже, че сме голи и боси. И като забележим, че нещо някъде е уредено, доста се впечатляваме. Но идва моментът, в който разбираш, че парите в действителност не са всичко. С тях не можеш да купиш благополучие. Има много други значими неща като роден дом и други места, които те зареждат с положителна сила. За мен това е България.
" За да сме в час, се постанова да се усъвършенстваме "
" Промяната би трябвало да стартира от нас "
" Колкото повече пътувам, толкоз повече желая да се върна "
- Прави усещане, че много постоянно, по най-различни мотиви споменаваш родното си село. Защо толкоз доста обичаш Голица, Максим?
- Там се родих, израснах и приключих междинното си обучение. Никога не се срамих, че съм от село. За мен е изцяло обикновено да споделям, че съм от Голица.
- Успяваш ли да посещаваш родната си къща най-малко един път годишно?
- Радвам се, че в последно време имам опция да си вървя в селото малко по-често отпреди: най-малко четири пъти в годината съм в Голица, от време на време се е стигало и до шест, изключително след 2015 година, защото работният ми график дава опция да се връщам у дома при всеки комфортен случай. Една от аргументите да го върша е, тъй като проумях, че не се знае по кое време ще е за последно, докога ще има кой да ти отвори вратата на бащиния дом, да виждаш познати, комшии... Почти всякога узнавам, че някой от съседите или приятелите си е отишъл от този свят. За страдание, това са някои от дребното отрицателни усеща, които изпитвам в Голица. Другото е обвързвано с обстоятелството, че доста младежи напущат селото, то става все по-празно, запустява от ден на ден и по-силно се усеща възприятието на невъзможност. От друга страна, се веселя на всяка самодейност, която е подета от локалните. Виждам, че все пак подхващат дребни крачки, с цел да трансформират живота в селото. Подобно схващане стартира от самия човек, който би трябвало да реши какво ще стори персонално той, без да чака страна или някой различен да го направи. И е добре да стартира от личния си двор, от своята улица, от селото си... Промяната би трябвало да стартира от нас самите.
- Би ли се върнал в Голица вечно? Блазни ли те концепцията някой ден да станеш кмет на селото? Какво би направил на първо време, в случай че те изберат?
- За страдание, не мисля, че ще се върна в селото. С моето обучение, опит, професионално развиване, които съм натрупал досега и имам проекти да не преставам да го върша, не виждам по какъв начин бих израснал или се осъществил в границите на Голица.
А като кмет бих почнал с обикновените неща. Дунав е на 60 км от селото, наоколо са и пресноводни езера, а ние нямаме вода! Все отново живеем в ХХI век. Така че непременно би трябвало да се реши този въпрос. Също по този начин е добре да се намерения и за озеленяването на Голица. Наоколо липсват гори, само че край полета има изкуствени насаждения с фиданки, които в последно време се изсичат. Този проблем е привързан с неналичието на централизирано отопление през зимата и хората от невъзможност са принудени да си набират дърва за огрев. Но никой не засажда нови гори. Трябва да се обърне внимание и на боклука, тъй като няма профилирано място за изхвърлянето му и липсва какъвто и да било правилник. Има много планове, които биха могли да бъдат осъществени.
Хората съпоставят по какъв начин е било по времето на Съветския съюз и в колхоза. За страдание, или за благополучие, тази ера е в предишното. И вместо да гледаме обратно, би трябвало да забележим какво може да се направи в този момент, през днешния ден. Най-важното е за хората да имат работа, да не бягат от селото в огромните градове, да виждат благоприятни условия за развиване. Според мен точно на това би трябвало да се обръща повече внимание.
- От какъв брой време живееш надалеч от бащиния си дом?
- Вече 15 години.
- Какъв бе пътят ти до България? Как и по кое време стана студент?
- Всичко стартира още когато бях в учебно заведение. Някъде в трети клас осъзнах, че някой ден желая да отида в България, макар че никой от фамилията ми не ме е подтиквал към това: нито моите родители, нито братята или сестра ми. Мечтата ми се осъществя през 2003 година Тогава аплайвах с есе, което изпратих на състезанието " Стефан Гечев ", проведен от Държавната организация за българи в чужбина. Писах за Христо Ботев и неговия принос за свободата на България и бях измежду спечелилите. Много ясно си припомням това, както и самото пътешестване. След Дуранкулак ми направиха усещане дребните ниви, завоите край Велико Търново, старите къщи, огромната София, след това посетихме и Мелник. Най-много ме впечатли Копривщица, тъй като това беше мястото, за което тъкмо тогава четохме в учебниците. А през 2004 година към този момент станах студент в Югозападния университет " Неофит Рилски " в Благоевград, където следвах социология, година по-късно записах и туризъм. Започнах да изучавам и британски, тъй като в учебното заведение като непознат език ни преподаваха немски. Дипломирах се като бакалавър. Имах специализация в Америка, работих в най-голямата хотелска верига в света " Мариот " - това беше най-голямата ми школа за професионална реализация.
- На какъв стадий е в този момент образованието ти?
- През 2015 година записах и магистратура по интернационален туризъм, а по-късно бях поканен да стана докторант - сега съм трета година, направление " Икономика на туризма ", пиша дисертация за " Управление на качеството на обслужването при речен круизен туризъм ". Така че не преставам с образованието, от време на време експортирам и лекции, вземам участие с научни отчети в интернационалните списания и конференции. Последната беше в Чехия, преди този момент - в Португалия. Днес светът се трансформира доста бързо и с цел да сме в час, би трябвало постоянно да се усъвършенстваме, да разбираме какво се изисква от нас като работещи фрагменти и по този метод да резервираме конкурентоспособността си и да бъдем търсени на пазара на труда. След като съм пътувал и живял в Канада, в Америка, в Европа, към този момент знам, че няма значение в кой университет учиш, щом не е Кеймбридж, Оксфорд, Станфорд или Принстън. Когато те наемат на работа, няма по какъв начин да не гледат дали имаш висше обучение, само че обръщат по-голямо внимание на уменията, на опита, на качествата, които имаш.
- От фотосите и постовете ти във фейсбук проличава на какъв брой доста места по света си бил. Това ли е сбъднатата ти фантазия? Какво друго би желал да постигнеш?
- Да, това е част от сбъднатите ми фантазии. Работата ми е обвързвана с доста пътешестване, защото съм програмен шеф във компания за речни круизи. Имах опция да стигна до най-различни точки на Европа. Искам да посетя Франция, Англия и други страни, само че - всичко с времето си. Също по този начин бих желал да преподавам в университет, тъй като мисля, че има какво да споделя със студентите и да им дам свежи хрумвания какво ги чака, като завършат, и накъде да се насочат.
- Коя от страните, където си бил, ти е направила най-силно усещане?
- Ако ми бяхте задали този въпрос през 2006 година, сигурно щях да отговоря изрично - Съединени американски щати. Начинът, по който е подредена тази страна, и инфраструктурата й в действителност доста ме впечатлиха. Но през днешния ден мога да кажа, че във всяка страна, която съм посещавал, има какво да те учуди. Може би е поради образованието ми, само че където и да отида, погледът ми се пречупва през призмата на туризма. Колкото повече пътувам, толкоз повече желая да се върна в България.
- Хрумвало ли ти е в миналото да живееш в чужбина? Защо?
- Да, минавала ми е такава мисъл. В Щатите желаех да остана няколко пъти. Но там липсва оня обществен живот, който ние като младежи сме привикнали да водим в България и в Европа. Имаме високо самочувствие, че сме огромни, независими хора, само че въпреки това, нямаме нищо: нито житейски опит, нито финанси, може да се каже, че сме голи и боси. И като забележим, че нещо някъде е уредено, доста се впечатляваме. Но идва моментът, в който разбираш, че парите в действителност не са всичко. С тях не можеш да купиш благополучие. Има много други значими неща като роден дом и други места, които те зареждат с положителна сила. За мен това е България.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ