Македонското общество и неговите елити все повече и по-силно се

Македонското общество и неговите елити от ден на ден и по-силно се въртят в някакъв обаян кръг. В кръг, където внушенията за подложените на заплаха народен идентитет и език минават в орбитата на редовно и целеустремено дирижирана неуравновесеност.

В изострената предизборна конюнктура и битката за власт, взаимните нападки сред политическите субекти, без каквито и да е задръжки, се трансферират и върху „ отрицателното “ въздействие на някои външни фактори. На необикновен прицел е тъй наречените „ Френско предложение “. То планува условието в преговорната рамка за участие в Европейски Съюз да бъдат осъществени конституционни промени, включващи и вписването на българите в преамбюла на Конституцията… Във вестникарски публикации и в телевизионни изявленията водещи политици, учени и дипломати от ден на ден укоряват Европейския съюз, че се е поддал на внушенията на София и е взел позиция, противна на личните му полезности. Антиевропейската реторика, наситена към този момент и с внушаваната редовно и параноично злоба към България, разголва същността на казуса. Това е нежеланието на държавотворните и интелектуалните първенци около Вардара да вникнат, отвън пропагандните клишета за македонската история, в по-дълбоките пластове на предишното.

Този кусур пролича блестящо на 27 януари 2024 година Тогава в Скопие, във връзка сръбския празник „ Свети Сава “, дойде публична делегация от Белград, отпред с президента Александър Вучич. Това е и Денят на сръбската общественост в районен съд Македония. Състоялата се обичайната тържествена вечер, отдадена на светеца, беше употребена да се анатемоса „ антиевропейското “ държание на Европейски Съюз и България по отношение на Скопие и да се разбере, че същинският другар на районен съд Македония в този динамично изменящ се свят, е Сърбия. Това беше очебийно от наличието и на президента Стево Пендаровски, и на премиера в оставка Димитър Ковачевски, и на опозиционния водач Християн Мицкоски.

В обръщението си към почелите тържеството Александър Вучич с притворна артистичност акцентира: „ Искам да кажа нещо за положителните хора тук, за нашите братя македонци и за нашите сръбско-македонски връзки. Аз не се тревожа да кажа, че македонците ни са най-близкият народ, ние по-близък народ нямаме. И нещо, което ясно го споделям е това, че ние не желаеме нищо от Македония… Не желаеме от вас нито промени в Конституцията, това си е ваша вътрешна работа. Единствено, което желаеме е да поемете нашата протегната към вас ръка… “

Накрая Вучич не се посвени да похвали и личната си политика: „ …И през днешния ден нашият път зависи от избора, от това дали като народ ще изберем свободата или нечия власт над нас, независимостта или васалството, суверенитетът или подлизурството… “

Тези думи станаха мотив за доста мнения на политици, дипломати, публицисти и все в духа на „ безкористната “ доброжелателност на Вучич.

И в случай че някой прекали в коленопреклонението си към северния комшия, това бяха Пендаровски и Ковачевски. Техните изявления преливаха от внушаваните с десетилетия заместители на истината, които с фанатична поредност се втълпяваха и не престават да се втълпяват в съзнанието на всяко последващо потомство на Македония. Те и двамата демонстрираха личната си незаконна индиферентност към трагичната орис на страната, чийто съдбини би трябвало да управляват с повече проницателност и с висока доза сдържаност към брутално втълпявания облик за миналото… Вместо тази свята роля, те се надпреварваха по какъв начин повече да се харесат и да впечатлят с предаността си сръбския сатрап.

Не е толкоз мъчно да се разгадае, по силата на какви външни и вътрешни фактори, върхушката в Скопие е принудена от ден на ден да раздира мимикриращата си проевропейска багра и да се завръща в кръщелния купел на подправената си същина. Проблемът е и надълбоко психичен, и нагизден с искания за непоквареност и морал, целеустремено направляван от движимости идеолого-политически динозаври…

Престъпленията на тези динозаври всеки може да открие и през днешния ден, в случай че си направи труда да отвори страниците на една книга, преведена на македонската езикова норма през 2000 година. Тя носи заглавието „ Поранешните Балкански воjни 1912-1913 – Извештаj на Карнегиевата балканска комисиja “. Книгата беше издадена по концепция и гледище на тогавашния министър на културата в Скопие, уважавания интелектуалец, респектиращ с духовната си извисеност, проф. Димитър Димитров.

Нека господата Вучич, Пендаровски, Ковачевски, Мицкоски и побързалият да се причисли към тяхната компания политик и посланик Антонио Милошовски, да поразтворят този, разобличаващ и днешното им държание, документ. Там ще открият текстове, разголващи жестокостта на сръбския окупационен режим в Македония след 1912 година Този режим няма друга цел с изключение на – геноцид и сърбизиране на завареното население, на неговите обичаи, просвета и самосъзнание…

Например на страница 216 четем: “…На 15/28 март почнале да вршат попис во коj немало рубрика „ Бугари “. Специални пратеници оделе од кука на кука, наидуваjки на отпор насекаде…Мегутоа, бидеjки официjалниот список содржал единствено рубрика „ Срби “, весниците обjавиле броjки како да е целото население српско… “

И още на стр 217: “Истите обстоятелства се повторуваат секаде, во Скопиjе, Велес, Прилеп итн…Дори и дами биле тепани и затворени затоа што се нарекувале Бугарки… На 29 jуни/12 jули, роденденот на крал Петар, сите затвореници биле доведени во владината сала. Потпрефектот им ветил амнестиjа в случай че се согласат да прифатат дека се Срби. Дваjца од нив одговориле од името на сите други дека единствено како Бугари може да бидат лоjални жители на Србиjа… “ и така нататък образците са безчет.

Отговорът на въпроса, от кое място са пристигнали тези „ Бугари “ в тогавашна Македония, оставяме на съвестта на всички днешни бранители на идентитетот.

И за какво този интервал от историята на народа, изпълнен с мрачна популярност, тактично се заобикаля от политици и възпитатели с деликатна доброжелателност към „ подвизите “ на завоевателя-поробител!?

На този декор, по какъв начин да възприемаме думите на президента Стево Пендаровски, изречени във връзка договарянията с България с високомерието на профан и на морално сакат човек!? В изявление за „ Слободен щемпел “, представено и от в. „ Република “ на 30 януари 2024 година той самонадеяно декларира: „ …Преговарчката рамка можеше да биде подобра несъмнено, в случай че Бугариjа не одеше со радикална националистичка изразителност кон нас…Кога имате од таа страна луге што зборуват со jазикот на XVIII век и барат од нас нешто што е нечуено … jасно е дека треба да извършите се да го сведете тоj разговор, во тоj миг единствено монолог од Бугариjа и диктат, во рационални рамки…Можеше и тоа да не биде в случай че во Бугариjа имаше европски политичари… “

Разбира ли Пендаровски, схващат ли и останалите днешни македонски водачи и припяващата им компания от професионални „ патриоти “ по какъв брой тъничък лед се разхождат!? Този лед всеки миг може да се строши…Горецитираните случаи на редовно реализирания геноцид от сръбския терористичен режим в Македония, установени от Карнегиевата анкетна комисия, са единствено сигнален намек за истината.

Не е надалеч денят, когато огромната истина ще възкръсне в цялостен растеж. Ще възкръсне като отмъщение за палачите и облекчителна въздишка за жертвите… /БГНЕС

--------------------------------------------------------------------------------

Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.