Истинският Макбет не е като този на Шекспир
„ Макбет “ е едно от най-известните творби на Уилям Шекспир, който епохи наред привлича вниманието на публиката със своите истории за гибел, изменничество и досег със свръхестественото. Произведението разказва за упорит аристократ, чиято жадност за власт го кара да убие своя другар и крал, за да се възкачи на трона, подтикван от пророчеството на три вещици и неговата безпощадна брачна половинка. Коварството на Макбет кара враговете му да се върнат за възмездие и той умира самичък и без другари.
Не знаем доста за същинския Макбет, който живее от 1005 до 1057. Но каквито сведения имаме, допускат, че възкачването му на трона, въпреки и напълно друго от нещастието на Шекспир, е не по-малко кърваво. Имаме човек, чиято упоритост го кара да стане държател на кралство Морей, а по-късно и на цяла Шотландия – героизъм, постигнат с цената на голям брой тела. Бардът не би трябвало да рови доста, с цел да откри драмата и интригите, само че той не описа цялата история. Макбет не е толкоз подъл, колкото литературния си облик. Той ръководи мощна и постоянна Шотландия в продължение на съвсем десетилетие като я слага на европейската карта като интернационално прието място.
Макбет
Шотландия през XI век е доста по-различна от тази, която познаваме през днешния ден – тя е формирана от група едва свързани царства. Алба е най-голямата и централна страна. Морското графство Оркни, ръководено от Властелина на островите, обгръща Външните Хебриди и северния завършек на континента. Стратклайд съставлява региона, минаващ от Глазгоу до Пенрит. Морей, където ръководи фамилията на Макбет, включва Инвърнес и Абърдийншър.
Невъзможно е да се откри по какъв начин тъкмо са си взаимодействали тези царства, само че доста историци считат, че всяко от тях е ръководено самостоятелно от държател, зависещ на всеобхватния крал на Шотландия. Тази система е сходна на ирландските висши крале от същия интервал. Управлявайки седалището си в Алба, Малкълм II е висшият крал на Шотландия, когато Макбет се ражда.
Поколения войни и спорове сред династиите карат короната на Шотландия да минава от брат на брат вместо от татко на наследник. Много шотландски крале през 10 и 11 век са убити от своите противници и тази система подсигурява, че постоянно има кой да ръководи, без броят на кандидатите за престола да нараства от ден на ден и повече.
Малкълм обаче е могъща фигура в района. Убивайки предшественика си Кенет III през 1005 година и побеждавайки войска на Нортумбрий в борбата при Карам (около 1016 г.) с претекста, че обезопасява територията си, той освен затвърждава шотландското притежание сред реките Форт и Туид, само че и обезпечава Стратклайд.
Способен политик, колкото и военачалник, Малкълм вижда норманската феодална система на юг и взема решение да се опълчи на традицията. Отсега нататък той ще предава короната непосредствено на наследника си. Той се заема да в профил всички съперничещи си кандидати за трона по доста пряк метод – като ги убива. Изключително евентуално е Макбет да е по-младият братовчед на Малкълм, тъй че той има шанса да оцелее по-късно изтребване. Малкълм е единственият действителен образец за сериен палач в средновековната Шотландия – неговата консолидация на властта е може би надалеч по-лоша от всичко, което същинският Макбет в миналото прави.
Дънкан I
Има обаче един главен минус в проекта на Малкълм и той е, че няма доказателства той в действителност да е татко на наследник. Вместо това внукът му Дънкан ще наследи неговата корона, ставайки Дънкан I. Това се допуска, че е добрият крал, който Макбет предава в творбата на Шекспир.
Кралството на Морей се ръководи от мормер, което значи върховен стюард – длъжността, заемана от бащата на Макбет, Финдли. Това значи, че името на Макбет е много извънредно. „ Maк “ нормално значи „ наследник на “ – „ Макдъф “ би означавало „ наследник на Дъф “ – само че защото бащата на Макбет е Финдли, името му в действителност значи „ наследник на живота “. На по-късен стадий Макбет ще бъде прочут и с прозвището „ Яростният червен “, евентуално даден му по тази причина, че е много добър на кървавото полесражение.
Въпреки че Малкълм II е висшият крал, Финдли явно не го почита, поради непрекъснат поток от набези, който Малкълм прави на негова територия. Това външно проявяване на експанзия е допълнено от вътрешна омраза, когато Финдли е узурпиран и погубен от неговия племенник Гилкемгайн. След това новият държател на Морей се дами за шотландска принцеса Груоч – от линията на Кенет III, който Малкълм убива, с цел да поеме властта. Освен че наследява Морей, синът им Лулах може да предяви иск за голямото царство.
Макар че това може да сложи момчето под прицела на Малкълм, Макбет пречи. Синът на Финдли желае да си върне Морей. През 1032 г. Гилкемгайн и към 50 негови почитатели са затворени в запалена зала, и всички умират от огъня. Въпреки че не е доста ясно кой поръчва убийството, Макбет е най-вероятният обвинен. Огънят убива опозицията на Макбет по ужасяващ метод и така вече той e безспорен държател в Морей. Проницателно, Макбет също се дами за вдовицата на Гилкемгайн и взема сина й за своя подопечен. Това е един от дребното образци за това, че Макбет демонстрира оня тип недомислие, на което по-късно Шекспир го прави синоним.
Щом Макбет става крал на Морей, се постанова да отиде на север, с цел да се бори с възходящата мощ на граф Торфин Могъщия. Норвежката сага за Оркнейнинга издига Карл Хундасон като крал на шотландците и споделя за битките на Торфин с него, с цел да утвърди своя надзор над най-северните точки на Шотландия, а точно Кейтнес и Съдърланд. Предполага се, че Хундасън е Макбет, макар че повода за неяснотата е незнайна. Ако това е правилно, Макбет не съумява да отнеме позициите на Торфин на континента, само че защото скандинавският граф получава псевдонима си поради солидната си фигура и бойни умения, това може би не е изненадващо.
Когато Дънкан поема короната през 1034 година, Макбет вижда късмет да разшири сферата си на въздействие и да завоюва трона на цяла Шотландия. На Дънкан се гледа като на неефикасен държател и е описван като „ човек, повдигнат на позиция надалеч оттатък неговите благоприятни условия “. Нашето схващане за управлението му като миролюбиво идва значително от пиесата, само че наподобява, че Шекспир подбира единствено положителните аспекти от царуването му, с цел да сложи по-добре краля като контрапункт на тиранията и упоритостта на Макбет.
