Мадлен Чолакова е една от най-красивите и съдържателни български актриси.

Мадлен Чолакова е една от най-красивите и съдържателни български актриси. Позната ни от е от филми като " Иван Кондарев ", " Игра на обич ", " Ешелоните на гибелта ". Създател на „ Свободен спектакъл “ - един от първите опити за самостоятелен спектакъл в България. От години живее и работи в Ню Йорк. Мадлен написа този текст особено за нас, Момичетата от града.

Повече от 20 години пребивавам в един от най известните градове в света, Ню Йорк. В Ню Йорк е моят дом, моето място, моите другари моят живот. Обичам този град с цялото си сърце . Обичам улиците, площадите и хората му. Обичам го през всеки сезон и всеки ден. Обичам и положителните и неприятните му страни, красивите и не толкоз, радостните и тъжните моменти изживени в него, стоицизма и хумора на хората му, наричащи себе си нюйоркчани.

Пиша това в София. Дойдох си, от дълго време планувано идване.Трябваше да е за седмици. Сега не знам по кое време ще се върна.

Както всички, в този момент вардя стаята си и виждам новините. И от родината, и от света. 

Гледам любителско видео от Ню Йорк, от през вчерашния ден. Има доста такива в YouTube. Това е снимано с камера, закачена на велосипедист, който пътува из града. Покрай него прелитат камиони със артикули, коли за спешна помощ, полицейски патрули, частни коли съдържащи в номерата си знак за доктор в автомобила, колела на разнасящите подготвена храна, тук таме пешеходци с маски на лицата, тук таме без. Дори да не си живял в града, картината наподобява нереална.

Изглежда като великански фон за филм на ужасите.

Особено нереални наподобяват фотосите от високите етажи или видеата, направени с дрон, показващи постоянно задръстените с коли или гъмжащи от хора авенюта, булеварди, улици, паркове и площади на мегаполис изпразнени от живот. Хората не стопират да качват сходни изображения. Те стават все по неуместни и невъзможни, а са факт.

Разпъване на великански палатки за полева болница в " Сентръл Парк ". Там където тичаха деца и влюбените лежаха по тревата.

Хладилен камион на задният вход на университетска болница за телата на мъртвите. Зад него е образователният комплекс.

Гледка отвисоко над празните булеварди, само че ето хора, доста хора пред вход на болница. Отпред палатки за бързи прегледи, служители на реда наблюдават за реда на чакащите, подредени в по пет редици заграждения с цел да бъдат прегледани.

Ако има проби. 

Ако има лекари.

Ако има сестри.

Ако има санитари.

Ако има кревати в болничното заведение.

Чета пощата си. Говоря с другари в града. Соня е прекарала болестта в болница. Еми и фамилията й са в лятната си къща в Лонг Айлънд, снабдяването е мъчно, интернетът – слаб. Тоби от моята кооперация, на 84, не смее да отиде да си напазарува. Изтощени са от дезинфекциране на етажите, общите пространства, местата за отпадък и пералното. Фитнесът в постройката затвориха още на 10 март. По нашата улица се виждали единствено транспортните камиончета на пощите, разнасящите поръчки и тези, които разнасят храна. Тъжно, неуместно, необикновено и въпреки всичко действителност.

Да, Америка реагира непростимо късно.

Причините са доста и сложни. На първо място е упоритото и продължаващо с месеци неглижиране и омаловажаване на казуса от ръководещите във Вашингтон и на първо място от президента Тръмп. На локално равнище –  ясната за цяла Америка, дълбока и дълголетна неплатежоспособност, назадничавост и неефективност на публичната здравна система. Проблемите в нея оставяха щат след щат безусловно неподготвени за местна зараза, камо ли за пандемия в нашият толкоз привързан свят. Най-пострадали, естествено, се оказаха големите градове на Америка с големите им порти към света. Ударът е най мощен в Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго.

Помогна и вроденото неуважение на редовите американци към закани от “далечни ” дестинации като Европа и Азия. Това самочувствие на недостижимост към този момент е носило неприятни последици – Пърл Харбър през 1941 или 11 септември през 2001. Но

Има още...