Момичето си отива
Любовта си отива тъкмо тогава, когато ѝ пристигна времето. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Във връзките, в които сърцето е доминант, а разсъдъкът се гърчи, пропуснат и незабележим, краят по избор е невъзможна задача, без значение от знаците, сигналите, предизвестията на интуицията или доброжелателните препоръки.
Любовта се ражда, с цел да живее до цялостното си асимилиране. Всичко недоизживяно диша и желае своето време и пространство, без значение дали имаме сили, благоприятни условия, дори предпочитание да я случим изцяло и до дъно. Няма техника или мантра, които да могат да пресечен незавършена любовна история. Дори принудително обезобразена и завършена, възприятията остават да витаят като тайфа полупрозрачни духове и от време на време атакуват злобно и нападателно.
Когато става дума за любовни връзки , сърцето постоянно се трансформира в тиранин или най-малкото в неприятен консултант. Инатливо, не отстъпва като малко дете, което не може да разбере, че от време на време цената е прекомерно висока. Има някаква особена причина, заради която ние, дамите, отдаваме и разхищаваме интимни страсти даже когато мъжът против нас няма заряда и силата да отгледа тази първична обич, да я направи по-плътна и да ни я върне облагородена и разцъфтяла.
Много е мъчно да се сбогуваш с човек, който ти резонира добре – тялото го разпознава като свое продължение, говорите на един език, тишината посред ви е уютна, а неотстъпчивото сърце рисува обща безкрайност. И въпреки всичко посред ви висят недоизказаности, нерешености и нерешителности – прекалено много не-та и въпросителни, които копаят без посока и визия и довеждат любовта до задънена улица.
Никой, без значение от пола, не може да действа обикновено във връзка, в която се усеща подценен и необичан , само че за какво доста дами отхвърлят да прогонят любовта, когато тя е безплодна? Кой е моментът на сбогуването? Кога идва времето, в което би трябвало да спрем да поливаме, да извадим изсъхналите усеща с корените и да ги изхвърлим без скрупули?
Отговорите идват от единствено себе си, когато си зададем по-прост въпрос: „ Защо, по дяволите, го върша? ”. Да, тъкмо по този начин, с леко неспокойствие и прилична доза яд. Гласът на вътрешния яд е мощен и пораждащ. Само той може да стресне сърцето и да го извади от приятния транс на монотонния любовен напев. Каквито и отговори да се появят, всички те ще са зле аргументирани, съмнителни и дори смешни, поради безапелационните обстоятелства на действителността. Под тях, когато осъзнато разчистим сантименталностите, драмата, несъразмерната сензитивност, раните, страховете и останем по голата си същина, ще успеем да разчетем „ Защото не ми се занимава с нещо ново и непознато “. Дотук с сантименталната величественост и саможертвата.
Наречете го „ табиет “ или тип душевен „ мързел “, само че множеството дами не са устроени непрекъснато да търсят и да ровят за нова обич. Това положение се усилва с годините – от ЕГН-то или от продължителността на връзката, а постоянно и от двете дружно. Не ни е в природата непрестанно да приготвяме почвата. Искаме да се кротнем, да садим и да отглеждаме цвят. И даже в случай че сме разбрали, че почвата е неплодоносна, избираме да хербаризираме любовта или да продължим да опитваме. Това наподобява сложна работа, прави ни герои в личните ни очи, а в действителност е по-лесният избор и изисква по-малко старания.
Моментът на събуждането е непосилен и доста от нас избират да го пропуснат. По-енергоспестяващо е да пъплим в старите си комфортни пантофи, въпреки да са прокъсани и кърпени със мемоари, вместо да се втурнем да търсим други, в подобаващия цвят и номер. Когато обаче преливането „ от пусто в празно “ стартира да ни изтощава, нямаме избор, с изключение на да се разсъним и да решим дали да вземем един леден душ.
Празнотата, която идва след решението за разлъка, наподобява като ледено цунами – непознато, страховито и плашещо, помитащо целия ти леко повяхнал, само че прочут свят. Някои дами ще се изгубят във вакуума, други ще стартират да се задъхват поради неналичието на мнима сигурност. Всички те евентуално ще правят отстъпка крачка обратно и това би било разбираемо.
Трети безшумно ще събуят комфортните прокъсани пантофи и ще вършат няколко стъпки в непознатото – боси, без боязън, изцяло откровени със себе си, неподготвени, само че подготвени.
Любовта се ражда, с цел да живее до цялостното си асимилиране. Всичко недоизживяно диша и желае своето време и пространство, без значение дали имаме сили, благоприятни условия, дори предпочитание да я случим изцяло и до дъно. Няма техника или мантра, които да могат да пресечен незавършена любовна история. Дори принудително обезобразена и завършена, възприятията остават да витаят като тайфа полупрозрачни духове и от време на време атакуват злобно и нападателно.
Когато става дума за любовни връзки , сърцето постоянно се трансформира в тиранин или най-малкото в неприятен консултант. Инатливо, не отстъпва като малко дете, което не може да разбере, че от време на време цената е прекомерно висока. Има някаква особена причина, заради която ние, дамите, отдаваме и разхищаваме интимни страсти даже когато мъжът против нас няма заряда и силата да отгледа тази първична обич, да я направи по-плътна и да ни я върне облагородена и разцъфтяла.
Много е мъчно да се сбогуваш с човек, който ти резонира добре – тялото го разпознава като свое продължение, говорите на един език, тишината посред ви е уютна, а неотстъпчивото сърце рисува обща безкрайност. И въпреки всичко посред ви висят недоизказаности, нерешености и нерешителности – прекалено много не-та и въпросителни, които копаят без посока и визия и довеждат любовта до задънена улица.
Никой, без значение от пола, не може да действа обикновено във връзка, в която се усеща подценен и необичан , само че за какво доста дами отхвърлят да прогонят любовта, когато тя е безплодна? Кой е моментът на сбогуването? Кога идва времето, в което би трябвало да спрем да поливаме, да извадим изсъхналите усеща с корените и да ги изхвърлим без скрупули?
Отговорите идват от единствено себе си, когато си зададем по-прост въпрос: „ Защо, по дяволите, го върша? ”. Да, тъкмо по този начин, с леко неспокойствие и прилична доза яд. Гласът на вътрешния яд е мощен и пораждащ. Само той може да стресне сърцето и да го извади от приятния транс на монотонния любовен напев. Каквито и отговори да се появят, всички те ще са зле аргументирани, съмнителни и дори смешни, поради безапелационните обстоятелства на действителността. Под тях, когато осъзнато разчистим сантименталностите, драмата, несъразмерната сензитивност, раните, страховете и останем по голата си същина, ще успеем да разчетем „ Защото не ми се занимава с нещо ново и непознато “. Дотук с сантименталната величественост и саможертвата.
Наречете го „ табиет “ или тип душевен „ мързел “, само че множеството дами не са устроени непрекъснато да търсят и да ровят за нова обич. Това положение се усилва с годините – от ЕГН-то или от продължителността на връзката, а постоянно и от двете дружно. Не ни е в природата непрестанно да приготвяме почвата. Искаме да се кротнем, да садим и да отглеждаме цвят. И даже в случай че сме разбрали, че почвата е неплодоносна, избираме да хербаризираме любовта или да продължим да опитваме. Това наподобява сложна работа, прави ни герои в личните ни очи, а в действителност е по-лесният избор и изисква по-малко старания.
Моментът на събуждането е непосилен и доста от нас избират да го пропуснат. По-енергоспестяващо е да пъплим в старите си комфортни пантофи, въпреки да са прокъсани и кърпени със мемоари, вместо да се втурнем да търсим други, в подобаващия цвят и номер. Когато обаче преливането „ от пусто в празно “ стартира да ни изтощава, нямаме избор, с изключение на да се разсъним и да решим дали да вземем един леден душ.
Празнотата, която идва след решението за разлъка, наподобява като ледено цунами – непознато, страховито и плашещо, помитащо целия ти леко повяхнал, само че прочут свят. Някои дами ще се изгубят във вакуума, други ще стартират да се задъхват поради неналичието на мнима сигурност. Всички те евентуално ще правят отстъпка крачка обратно и това би било разбираемо.
Трети безшумно ще събуят комфортните прокъсани пантофи и ще вършат няколко стъпки в непознатото – боси, без боязън, изцяло откровени със себе си, неподготвени, само че подготвени.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ