Един такъв декември...
Любимият ми ден от годината е 30-ти ноември. Тогава към момента имам време. Но влезе ли календарът в декември, нещо ме хваща за гушата и стиска, стиска...
Гледам ги хората – търчат, бутат се, висят по опашки, след това мъкнат торби, кашони, чували. И на всички места свети, опъват се гирлянди, мигат лампички. Празник! А моята гуша – стисната. Така ми е мъчно да приказвам, да хапвам. И поради неяденето и неговоренето, доста започвам да мисля. Мисъл след мисъл в главата ми… ще се смажат една друга. Страшна навалица!
Най ми е обичано на 1-ви декември да виждам статусите във фейсбук – тези с елха, вълнени чорапи и димяща чаша, а изпод – одобрение към започващия месец. Тази година и аз си поставям – „ December, you are the last one, so be the best one “. Хубаво ми става за секунда, две. После отново – стисната гуша, мисли, въпроси.Посрещнал си Новата година. А остарялата изпрати ли я?
Досега бях уверена, че ме изнервя коледната еуфория, насилените усмивки и нервността за най-подходящ подарък за обичаните ни хора. Не че не е изнервящо, само че казусът се оказа различен. Това, дето ми стиска гушата, е времето. Пак свършва, отново не е задоволително. С едната ръка ми сграбчва гърлото и ме притиска към стената, с другата ми вре в лицето фантазии, проекти и очаквания. Особено нечовечен акт от негова страна.
Изтича още една година, в която си търсил, чакал си, работил си, а резултатът през днешния ден – извънредно непредвиден. Уж си бил себе си, а най-после твоите фантазии – недостигнати, твоите проекти – неизпълнени. И в този момент, по какъв начин за 31 дни да оправиш всичко. Не става. А то времето тече, бърза, стиска по-силно и по-силно.
Най-кофти е на 31 декември – едвам си поемам мирис и доста ми се доплаква. От едното око потеглят сълзи за отминаващата година, от другото – за идващата. Защото не я стартирам начисто. Мъкна си целия малоумен чувал – черен, от ония за отпадък, цялостен с неизпълнени задания, с моето по-добро аз, което още веднъж не намирам, с всички изоставени проекти, с които е трябвало да развеселявам обичаните си хора.
Гледам ги хората – търчат, бутат се, висят по опашки, след това мъкнат торби, кашони, чували. И на всички места свети, опъват се гирлянди, мигат лампички. Празник! А моята гуша – стисната. Така ми е мъчно да приказвам, да хапвам. И поради неяденето и неговоренето, доста започвам да мисля. Мисъл след мисъл в главата ми… ще се смажат една друга. Страшна навалица!
Най ми е обичано на 1-ви декември да виждам статусите във фейсбук – тези с елха, вълнени чорапи и димяща чаша, а изпод – одобрение към започващия месец. Тази година и аз си поставям – „ December, you are the last one, so be the best one “. Хубаво ми става за секунда, две. После отново – стисната гуша, мисли, въпроси.Посрещнал си Новата година. А остарялата изпрати ли я?
Досега бях уверена, че ме изнервя коледната еуфория, насилените усмивки и нервността за най-подходящ подарък за обичаните ни хора. Не че не е изнервящо, само че казусът се оказа различен. Това, дето ми стиска гушата, е времето. Пак свършва, отново не е задоволително. С едната ръка ми сграбчва гърлото и ме притиска към стената, с другата ми вре в лицето фантазии, проекти и очаквания. Особено нечовечен акт от негова страна.
Изтича още една година, в която си търсил, чакал си, работил си, а резултатът през днешния ден – извънредно непредвиден. Уж си бил себе си, а най-после твоите фантазии – недостигнати, твоите проекти – неизпълнени. И в този момент, по какъв начин за 31 дни да оправиш всичко. Не става. А то времето тече, бърза, стиска по-силно и по-силно.
Най-кофти е на 31 декември – едвам си поемам мирис и доста ми се доплаква. От едното око потеглят сълзи за отминаващата година, от другото – за идващата. Защото не я стартирам начисто. Мъкна си целия малоумен чувал – черен, от ония за отпадък, цялостен с неизпълнени задания, с моето по-добро аз, което още веднъж не намирам, с всички изоставени проекти, с които е трябвало да развеселявам обичаните си хора.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ