Лято е. Август вече е тук, температурите са очаквано жежки.

Лято е. Август към този момент е тук, температурите са предстоящо жежки. Приятелите ни са по планини и морета, всеки се е втурнал към предстоящата цяла година отмора. Ние, които сме в града, гледаме с неспокойствие календара и като каторжници означаваме дните до заветния отпускарски интервал.  

Една нощ предходната седмица се прибирах към квартирата, която през последните две години приютява живота и фантазиите ми тук, и се загледах през прозореца на трамвая. София сияеше както постоянно – безспир от светлини, които се сливат с индиговата тъма на лятното небе, трафикът жужи по булеварда, цялостно е с толкоз народ, че няма по какъв начин, запитвам се, къде са се крили тия хора цяла зима?! Дори и тук, в огромния град, сърцето ми отново се връща там – десетилетия обратно, в друго време, сякаш в напълно друга ера. Мястото е високо в планината. У дома. След това се замислих за друго… Лято е. Сезонът, в който, дали поради маркетинговия трик на рекламодателите, които ти внушават отпускарски възторг, се чувстваш най-безгрижен, лек и изтънчен, съвсем като морски залез измежду синевата. А може и да е остатъчен спомен от детските години, когато ваканциите бяха цялостни с игри и току някоя книга от наложителния лист за учебно заведение, само че всичко друго е било чисто У-Д-О-В-О-Л-С-Т-В-И-Е! Каквато и да е повода, това е сезонът, в който съзнанието настойчиво се бори с концепцията, че има проблеми за решение, а вместо това се отдава на мечти за коктейли, разпънати одеяла в парка, пясък сред пръстите, среднощни диалози, охладена любеница и шоколадов сладолед…

Дори и тук, в огромния град, сърцето ми отново се връща там – десетилетия обратно, в друго време, сякаш в напълно друга ера. Мястото е високо в планината. У дома. Там, откъдето е тръгнал пътят ми. Денят е отминал, здрачава се, слънцето дълго залязва зад Балкана. Слънчевите лъчи галят пухестите облаци и ги обагрят в пурпурно и розово. След това идват звездите. Изгряват една по една и до момента в който се усетиш, целият Млечен път се е разстлал над теб в дълбокия мрак на небето. Тихо е. Чуват се единствено щурци и жаби от близката река. Ветрец прогонва жегата и се заиграва с върховете на боровете. Въздухът ухае на билки, окосена трева и зеленина. Дете съм. И съм спокойна. Не знам какво следва, стига ми единствено този момент, в който мога да бленувам и да се надявам, че е нещо хубаво.

А в този момент съм тук. Сега градът заспива в краката ми и от мен се чака да извървя стъпките към всичко, за което тогава, с детска доверчивост, съм си мечтала. Само споменът е останал. И обликът от тези вечери, изсечени като с остро длето в дълбините на паметта ми. Към тях се връщам всяко лято, без значение в каква посока ме е отпратил светът. Те са леговище и храм. Късче от вкъщи, което нося в себе си. Сигурна съм, че всеки си има най-малко по едно такова – то прави тежестта на всекидневието търпима, даже когато вкупом се съберат цяла дузина неприятности…  То е онази връзка с корените, от която имаме потребност. То е свръзката с предишното ни – с това, което ни е помогнало да се превърнем в хората, които сме през днешния ден. То е директен път към местата, на които сме били щастливи. То е заключено в блясъка в очите на другари и обичани хора – от оня удивителен тип персони, до които ти е удобно да бъдеш себе си. То е всичко, което ни въодушевява да имаме вяра в хубостта на бъдещето, тъй като знаем – в предишното ни има най-малко една опорна точка, която ни кара да гледаме напред с гордо вдигната глава, без значение от всичко.

В това място, което постоянно носим заключено в най-светлите си мемоари и към което се връщаме в тихите моменти на самотност, боязън и паника, е скрита мощ. Същата мощ, която оказва помощ на дърветата да порастват високо нагоре, да търсят слънчевите лъчи и да черпят сила от земята. Защото корените им потъват надълбоко. И им дават сигурност, че най-лекият ветрец няма да ги отклони от значимата цел… 

 

Яница е приключенец по дух и повествовател на истории по природа. Според част от приятелите си в предходен живот е била или викингска принцеса, или средновековна вълшебница, защото достоверната ѝ алена коса през днешния ден я издава и се трансформира в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, само че твърдото разбиране, че единствено фантазиите имат силата да чертаят пътищата на ориста ти, я водят на забавни места – последното от тях се трансформира в неин дом и я предизвика да приключи „ Творческо писане ”. Чувства се непрекъснато влюбена и омагьосана – от театъра, от положителната литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с забавни хора… Иска й се някой ден историите, които написа, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: https://artyaniart.blogspot.bg/.