Ложа № 1 (Впечатления от едно заседание в Народното събрание)

Ложа № 1
(Впечатления от едно съвещание в Народното събрание)

Отдавна е минал два часът, а залата е все пуста.

Пуста и меланхолична (ох, по какъв начин меланхолична!) стои алената министерска маса.

Пуста е и ораторската алена естрада.

Един цялостен контрастност на тях са галериите и ложите: те са почернели от свят. Тоест галериите – защото ложите са пъстри и шарени от яркоцветни дамски носии, капелини и лица.

От първата ложа, дето аз съм турен в един тип инквизиция, загнезден сред столове начело, заняти от госпожи, и здрави мъжки колени и гърди откъм гърба, аз жедно мятам погледи сред овалните глави и рамена на дамите върху празната зала, дето в този момент ще се извършат кобни работи за България, дето ще се туря на въпрос нейното бъдеще. И нетърпението ми пораства, тъй като депутатите не влизат и съвещанието се не отваря.

Нетърпелива е и публиката зад мене, изтощена да чака повече от един час. Тя състои от професори, юристи, вестникари, високи служители. В дъното на ложата един щастливец, юристът година Г., е сколасал да се качи на един стол и оттова гледа нашироко, без да му пречи нещо начело, непритискан от никого. Той не би менил поста си в този момент за едно царство! Щастливец! Често си поизвръща гърба насам и тогава аз виждам, че стената го е набелила с вар. Тоя цвят носят гърбовете и лактите и на други. Аз от десетина години знам това свойство на тая популярна стена от първата ложа… Ето една доброкачествена вар, която си коства парите! Отдясно ми, свидлив като мене, е моят другар година Н., ексдепутат от една среднегорска околия. Той ми изрича нетърпението си по френски – той все на тоя език има бит да ми приказва – и с цел да го залъже, захваща да ми чете латински стихове от Хорация. Това притегля вниманието на дамите, учудени да чуят такава ерудиция от едно шаячево сетре…

***

Но скоро вниманията се обръщат към залата: там почват да влизат народните представители. И в този момент отново забележвам по какъв начин хората в ход, гледани от тая ложа, изгубват своят натурален тип, пропорции, добиват някакво смешно, шуто, дори неуместно изражение. Дали на мястото, отдето ги гледаме, или на съзнанието им, че ги гледат, се дължи това, не зная: само че те всичките наподобяват като хора стеснени и които не знаят по какъв начин да държат и де да турят ръцете си. Някои хвърлят обаче на ложите дръзки погледи, сучейки мустаците. Един – от жеманфишизъм или по привичка, извади гребенче и ги среса. Това провокира леко ухилване по лицата на дамите…

– Oh, comme il est coquet celui-là – избъбла една госпожа чужденка, като се извърна и спря инцидентно взор на ексдепутата от среднегорската околия.

Г. Н. взе тоя комплимент въз себе си и й отговори по най-чист французки език:

– Madame, il est d’usage que les hommes seulement fassent des compliments… aux belles dames… – Той прибави някакъв комплимент към госпожата. Госпожата разбра недоразумението, усмихна се леко и се обърна отново към залата.

Тя се скоро изпълни, министрите взеха местата си, с нерешителен и ограничен тип, ръководителят откри съвещанието и се захвана извикването на депутатите.

В ложата се питаха кой ще вземе думата в този момент.

Скоро един народен представител излезе на трибуната.

– Ще приказва „ за “ или срещу заема с монопола? – попита една госпожа едного от професорите.

– Този е държавен, ще приказва: „ за “ – отвърна професорът.

Едно отчаяние се изобрази по лицата. Недружелюбни, неблагосклонни погледи полетяха въз оратора.

Той приказва към един час.

– Кога ще свърши?

– О, по какъв начин е скучно!

– Тоя господин желае да ни умори!

– Ужасно горещо!

И все такива възклицания.

Цялата ложа беше срещу заема, тя очакваше оратор да го бори, а този го защищава!

И ораторът беше към този момент наказан! Никой не искаше да го слуша. Дамите се заприказваха за концерта във Военния клуб, обсипвайки с похвали година Окодосиана, година Н. продължи да ми чете прекъснатия откъс от Хорация, другите господа зад нас завързаха диалог за цирка и за мечката, юристът с белия тил разправяше от стола си на един вестникар за новия лек срещу мазолите, който в този момент се продава не знам в коя магазия.

***

Между това горещината, задухата, вонещия въздух в ложата увеличаваха теготата. Всичките миазми, дъхове и пристрастености от партера се дигаха насам. Дамите, в пот, викаха:

– Малко въздух няма ли? Нека да отворят!

Един от присъствующите отвори вратата, само че разсилният разгласи, че му е заповядано да не отваря, тъй като на народните представители е студено долу. А въздухът не можеше да се диша.

А ораторът все говореше!

Ложата се задушваше. Светнаха и огромните аркови електрически ламби и заляха с ослепителен зеленикав светлик потните чела на жителите на ложата.

Един от професорите извика:

– Сега напълно горещо ще стане от ламбите! – И си отриваше потът.

– Господин професоре, електрическите ламби не дават топлота, мисля? – забележи му познатата нему госпожа.

– Имате право, госпожо – каза той засрамен.

Г. Н. ми дочете Хорация и ми съобщи, че желае да бяга. Адвокатът с белия тил беше към този момент си пробил път с неимоверни старания и избягал. Желание да дезертират се четеше по лицата на всички мъже в ложата. Дамите обаче търпяха стоически… Най-после, глухият, незачуваният глас на бранителя на монопола млъкна, възцари се на трибуната тишина.

– Слава богу! – издумаха всичките с облекчение.

– Не, не е приключил, дава се отмора.

– Ужасно!

– И за какво приказва толкоз тоя човек?

– Son discours aurait gagné davantage s’il était plus court! – каза една госпожа.

***

Г. Н. все стоеше. Лицето му заливаше пот, то се бърчеше мъчително.

Аз го попитах за какво не излезе да дъхне малко по-хладен въздух.

– Невъзможно! – пошушна ми той.

– Защо?

– Аз съм закован за земята!

Па като си долепи устата до ухото ми със страдалческо изражение на лицето, пошушна ми, все по французки:

– Тая дама отдясно, видите ли я, ми е застъпила от половина час кракът и тежи върху него с всичката тежест на корпуса си, без да знае.

– Помолете я да отстъпи.

– Mais c’est une indélicatesse, vous comprenez?

И страстотерпецът изпусна дълбока въздишка, обуздан на божието веление…

***

Почивката щеше да бъде 10 минути: тя търпя половина час!

Скуката, теготата, негодуванието в ложата бяха нетърпими!

Когато съвещанието се отново почна и същият оратор излезе на трибуната да продължи речта си в отбрана на монопола, която никой не желаеше да слуша, от дамската част на ложата се устремиха върху него мълниеносни погледи.

Монотонната му, глуха, обезсърчена тирада търпя още един час! Най-после той слезе от трибуната, за общо облекчение непоздравен нито от едно ръкопляскане:

– Voilà un orateur qui a du succês – забележи гражданката.

А година Н. почувствува двойно облекчение: той беше освободен и от нежната инквизиция на дамския крайник и излезе да дъхле на открито по-чист въздух.

Сторих и аз като нето.

София, 4 декември 1901 година

Из: „ Събрани съчинение “, Иван Вазов, изд. „ Български публицист “, София, 1977
* Портретна фотография. Източник: ДА „ Архиви “