Лежа на една веранда. Не моята, а чужда, намерила и

Лежа на една веранда. Не моята, а непозната, намерила и приютила ме. Слънцето се кани да си ляга. Вятърът подмята безгрижно листа. Една череша тежко поляга към покрива. Мирише на кафе. Химикалката ми снове по листа на бележника с грациозна увереност. И тъкмо тогава един врабец паркира на края на скования нар, върху който предостатъчно си мъркам. Гледа ме с въпросително съмнение. Върти глава.

Моментът е цялостен, идеален, приказно опакован в гледки, ухания и пространства.

И какво върша аз в този миг? Дали вдишвам? Дали се любувам? Дали участвам с душа и сърце? Дали затаявам мислите си, с цел да усещам това съвършенство към и в мен? Не!

Рязко протягам ръка към телефона си, с цел да снима мига. След това да го постна във фейсбук. И да споделя със света какъв брой идеален е той.

Врабецът избяга. А кафето ми се разля по страниците на бележника. Докато бездиханно бършех и псувах, нямаше по какъв начин да не се запитам ЗАЩО? Защо, по дяволите, излитам от хубостта на мига и бързам да го трансформира в спомен, в нещо, годно да “шерване ”, в нещо, което да ме дефинира мен, да ме покаже, да ме заяви на другите?Като дете татко ми ме научи да фотографирам със сърце. Да виждам хубостта и да я запечатвам в себе си. Най-красивите картини в паметта ми са от тези фотоси – най-живи, най-плътни. Забравих ли по какъв начин да върша това? Преди дни със сина ми бяхме на един връх. И до момента в който аз се любувах на гледката, той се беше докопал до телефона ми и като японски екскурзиант снимаше във всички направления и от всевъзможни ъгли. Изнервено му повтарях да гледа с очите си, а не през екрана на телефона. След това засрамено открих, че преди него аз бях нащракала собственоръчно двайсетина фотоси.

Всички се превърнахме във фотографи. Хиляди фотоси ни съпровождат при всяко наше прекарване. Аз ги върша, с цел да запаметя мига. За да имам убеденост след време, че съм била там. Снимам, с цел да съм сигурна, че ме има. Но улисана в екрана, не помня да чувствам, да изпитвам света, да го поемам дъх и вкусвам. Снимката ми няма аромат, няма усет, няма досег, има единствено облик. А прекарването е толкоз повече от това.

А откакто снима мига, бързам да го споделя. Каква фотография ще е, в случай че не я постна на стената си, в случай че не я видят другите? Другите?! Сякаш претърпяваме напълно единствено в случай че споделим с колкото се може повече други. “Лайковете ” на фотографията какво ми дават? Увереност, че съм претърпяла нещо положително? Утвърждение, че мигът ми има стойност и за другите? Защото аз не съм уверена в цената му? И лайковете ми споделят: „ Да, имаш право, че е бил хубав момент. “ Само че той към този момент си е отишъл. А аз си оставам с лайковете на фотографията и с незаснетия облик на отлетелия врабец, който в случай че бях постояла в тишина, може би имаше какво да ми опише.

И снимането е единствено прилика. Аналогия на толкоз пропуснати мигове, които съм пропъдила с мисли за след това, с оценки и съпоставения и с непрекъснатата потребност някой извън да признае, че мигът е хубав и че аз живея.

Врабецо, идващия път ще остана с теб и ще те чуя какво имаш да ми разкажеш! И ще те фотографирам със сърце!

Повече от автора – на maikamuipat.blogspot.com.