Янко Русев: Постигнах всичко в щангите само с витамини
Легендата във повдигането на тежести Янко Русев гостува в предаването "Код Спорт " по ТВ+. Той е един от най-известните тежкоатлети в историята. Едва 18-годишен започва на шампионат на планетата за мъже в Щутгарт и печели сребърен орден.
В кариерата си има една олимпийска, пет международни и пет европейски трофеи. Русев е единственият български щангист, показан в международния музей на славата в този спорт в Истанбул. В актива си има 34 международни върха.
Последното му съревнование е през 1984 година на шампионата “Дружба” във Варна. Контузия, става повода да напусне подиума, а думите на Иван Абаджиев: "Ти си първенец и като подобен би трябвало да те запомнят! " - го карат да се насочи към треньорската специалност.
Шест години е в щаба на националния ни тим по повдигане на тежести. След това работи, като съветник в Япония и Азербайджан. През 2002 година е награден с медал “Стара планина” - втора степен за необикновен принос в развиването на физическото образование и спорта. Почетен жител е на град Шумен.
- Г-н Русев, има ли акция против повдигането на тежести и застрашен ли е този спорт от изваждане от олимпийското придвижване?
- Кампания мисля, че няма, само че е застрашен от изваждане от олимпийското придвижване. Напоследък бяха хванати доста състезатели със неразрешени препарати и то от водещи страни като Русия, Азербайджан, Украйна, България, Молдова... Доста са страните, които в действителност са употребявали тези неразрешени препарати. Президентът на олимпийския комитет е споделил, че в случай че не се вземат ограничения, тези страни ще бъдат извадени. Даже повдигането на тежести ще бъде извадено от олимпийското придвижване.
- Може ли повдигането на тежести да е чист спорт и да няма допинг кавги?
- Може, само че би трябвало безусловно всички страни да не използват неразрешени препарати. Иначе може да се сменят категории, да се сменят международните върхове и да се стартира от нулата. Така нашият спорт ще бъде чист, без неразрешени препарати, в случай че всеки се съгласи да не ги взима.
- Какво е бъдещето на българската щанга?
- Ние горе-долу започнахме от нулата. Нямахме състезатели, нямахме мъжки тим няколко години. Но виждам, че в този момент Иван Иванов, старши треньорът на националния тим, се оправя доста добре. Направихме европейски първенец, завоювахме няколко медала до 17 години. Има доста положителни и кадърни състезатели, само че би трябвало много време, до момента в който стигнем остарялото равнище на щангите.
- А въобще можем ли в миналото да стигнем остарялото равнище?
- Ние бяхме друго потомство. Това потомство не може да бъде като нас, тъй като в този момент има доста огромни удоволствия. Децата избират другите спортове, а не тежкия спорт. Затова едва ли ще се върне времето, когато аз бях играч.
- Логично е към този момент да ви върна при започване на вашата кариера. Защо избрахте повдигането на тежести? Знам, че сте се занимавал и с битка.
- Аз съм се занимавал и с битка, и с футбол и най-сетне с повдигането на тежести. Когато упражнявах битка, не ми хареса този спорт, счупих си ръката. Футболът е групова игра, не можеш да докажеш себе си, подвластен си от другите състезатели. Затова взех решение да опитам повдигането на тежести. Когато влязох в залата, треньорът сподели, че имам качествата да бъда добър щангист и по този начин си останах във повдигането на тежести.
- На какъв брой години спечелихте първия си орден?
- Първият орден беше сребърен и го завоювах на 18 години на международното състезание в Щутгарт. Даже там направих и международен връх – 165 кг в категория до 60 кг.
- Как се одобри тогава това отличие?
- Много добре се одобри, тъй като в действителност когато направих международния връх, писаха в пресата, че е „ сребърен орден със златно покритие “, тъй като в дуела победих руснака. Ако се зачиташе четвърти опит, може би щях да бъда със златен орден.
- Каква бе реакцията ви, когато приемната комисия в "Олимпийски очаквания " ви афишира за безперспективен?
- Помислих си – толкоз ли си към несръчен, а другите толкоз по-кадърни от мен за повдигането на тежести? Треньорите споделиха, че в действителност от мен може да излезе един огромен щангист и аз още повече се окуражих. Върнах се в родния си град Шумен и започнах да упражнявам още повече. Още на първата година Иван Абаджиев, лека му пръст, ме взе в националния тим и на шестия-седмия месец участвах на международното състезание в Щутгарт.
- Вие сте единствен българин в международния музей на славата във повдигането на тежести в Истанбул. Как се реализира всичко това?
- С голям труд, доста упоритост, 7-8 часа тренировки, ограничения. През десетината години, в които упражнявах, знаех единствено залата и хотела. За да бъдеш един огромен състезател, международен и олимпийски първенец, би трябвало най-малко десетина години да се лишиш от удоволствията, които ти оферират. Знам, че е доста тежко, само че без тези тежки тренировки и натоварване, не може да се реализиран огромни резултати.
- Имало ли е миг, в който ви е идвало да захвърлите всичко и да забравите пътя към залата по щанги?
- О, доста пъти. Даже съм напускал тренировки, хвърлял съм колана, отивал съм в стаята, мислил съм. Леко като умря, отново се връщам в залата. Казвам си: „ Не, ще продължа! “ Много пъти е имало моменти, когато съм се отказвал от спорта повдигане на тежести, само че след един-два дни като ми мине, отново се връщам в залатa и си споделям, че още повече ще упражнявам, с цел да реализира задачите си.
- В диалога ни стана въпрос за допинга, вие в никакъв случай не сте бил уличаван във взимането на непозволени лекарства. Значи може състезател да реализира огромни триумфи и без тези стимуланти…
- Аз особено не съм взимал. Тогава съм бил на 17-18 години. Взимал съм единствено витамини – това, което са ми давали треньорите и лекарите. Знам, че тези витамини са били безусловно законни и позволени. Може би другите са взимали, само че аз не мога да кажа, тъй като под особено наблюдаване докторът и старши треньорът ти дават в шишенца витамините и ти не знаеш вътре какво има.
- Къде ви видя "папата на щангите " Иван Абаджиев и какво ви сподели?
- "Папата на щангите " ме видя тъкмо, когато оповестиха, че съм несръчен за щангист и не ме одобриха в "Олимпийски очаквания ". Тогава той беше в комисията в Дианабад. Аз бях младеж и нямаше право да ме взима в мъжкия народен тим. Имаше си треньор на „ Олимпийски очаквания “, който преценяваше кои състезатели би трябвало да бъдат в този тим. Но когато не ме одобриха и ме оповестиха за несръчен в щангите, Абаджиев имаше право да ме извика в националния тим. На втория месец ме извика и на шестия месец участвах на международното състезание в Щутгарт.
- Имали ли сте търкания със "старшията "?
- Много пъти. Имаше ме като собствен наследник. Карали сме се, само че все за хубави работи, за някаква цел в спорта, за международна купа, да не се изложа… Наистина е имало моменти, в които сме стигали до много груби кавги.
- А разговаряли ли сте с него за нещо отвън щангите?
- Да, водеше ни на театри, на лекции. Говореше ни за щерка си Ангелина по какъв начин би трябвало да стане огромна цигуларка, говореше ни за Паганини, за Бах, за доста неща отвън щангите. Правеше го, с цел да можем да се разтоварим. По един-два часа ни изнасяше такива лекции.
- Кое беше неповторимото при Иван Абаджиев?
- Това, че като си сложи една цел, би трябвало да я извърши. Много почтен човек, работохолик. По цяла нощ четеше, а денем се занимаваше с нас на подготовка.
- Разкажете ни за епичните борби с германеца Йоахим Кунц – нещо, което ще остане в историята на този спорт.
- Трябваше да се срещнем с Йоахим Кунц на олимпийските игри в Москва в една категория. Тогава целият свят щеше да разбере коя методика е по-добра – дали на Германия, или на България. Зависеше целият свят по коя методика ще тръгне – дали по тази на Иван Абаджиев или следвайки немския модел. Затова непременно трябваше да стана първи. Методиката на Абаджиев е доста тежка и той искаше да потвърди, че тежките и многочасови тренировки и многотонажът, водят до триумф. Затова правеше всичко допустимо преди олимпийските игри да бъда по този начин квалифициран, че да печеля златен орден и в действителност го направих. И целият свят стартира да тренира по системата на Иван Абаджиев и до ден-днешен.
- Знаехте ли, че той ще кръсти щерка си на вас? Звучи необикновено немец, побеждаван неведнъж от българин, да реши щерка му да носи името на неговия максимален противник.
- Ние сме доста огромни другари с него. Пет години поред постоянно го побеждавах. Той постоянно беше втори, нямаше шанс момчето. Но най-после пристигна при мен и сподели: „ Имам те за огромен състезател и огромен човек. Ти си ми оставаш другар и желая да кръстя щерка ми на твое име. Съгласен ли си? “ Отговорих: „ Да, с най-голямо наслаждение! “
- А в този момент поддържате ли връзка с него?
- Да, видяхме се на погребението на Иван Абаджиев в Дианабад, в София. Поддържаме връзка. Той има бизнес с Асен Златев и постоянно идва в България.
- Колко тона вдигахте дневно в залата?
- Много тонове и оптимални тежести. Едно е да направиш тонаж с 20-30 кг, друго е със 150-200 кг. Правили сме с оптималните тежести 20 тона дневно, а това е доста.
- Какво е за вас олимпийската купа от Москва 1980? Тежка ли беше борбата за златото?
- Много тежка беше, тъй като получих една травма на ахилеса, а трябваше да потвърждавам коя методика е по-добра. Наистина олимпийският орден е едно от най-ценните оценки в спорта, тъй като олимпиадата е през четири години. Но не е единствено олимпийският, за мен са доста скъпи също медалите от международно и европейско състезание. Най-вече свързвам олимпиадата с Йоахим Кунц, тъй като трябваше да потвърждавам освен себе си, само че и методиката на Иван Абаджиев.
- И тогава "железният " Янко Русев се разплака при връчването на олимпийския медал…
- Емоции. Знам, че е доста труд, доста тонажи, доста тренировки, нерви, ограничения поради този орден. Радвам се, че завоювах този златен орден на олимпиадата в Москва.
- Каква беше премията за купата ви в Москва?
- Една Волга и също по този начин ме направиха воин на социалистическия труд, дружно с Александър Томов, имаше и още двама, само че не мога да си спомня. Знам, че четирима индивида след олимпийските игри ги направиха герои на социалистическия труд.
- Когато излизахте на подиума, правеше усещане лекотата, с която вдигахте тези килограми. Човек можеше да си намерения, че не става въпрос за 160-170 кг, а за 20 кг…
- За да ги вдигнеш по този начин леко, знаете ли какъв брой тренировки са минали преди този момент? Месеци наред, години наред. Затова е по-хубаво да правиш по-големи тренировки, да се лишиш от всичко, да се отдадеш в залата, с цел да може на надпреварата да ти е по-леко.
- Лесно ли взехте решение да се откажете от обичания ви спорт?
- Не беше елементарно, тъй като можех да продължа още няколко години. Но излезе един играч, по-млад от мен, Александър Върбанов. Винаги можех да бъда втори или трети след него, само че Иван Абаджиев ми сподели: "Хората са те запомнили да бъдеш постоянно първи. Нека те запомнят със златните медали, в сравнение с със сребърни и бронзови! Използвай, когато си на върха, тогава да се откажеш! " И аз навръх момента приключих спортната си кариера.
- Лесно ли преодоляхте границата от играч в помощник-треньор в щаба на Иван Абаджиев?
- Не беше елементарно поради сътрудниците. До през вчерашния ден бях дружно с тях и внезапно към този момент им ставам треньор и би трябвало да им давам всякакви упътвания. Абаджиев като го няма, аз би трябвало да им се карам, а не вървеше по този начин. Първите една-две години просто ми беше малко неловко, само че по-късно нещата си пристигнаха на мястото и бях помощник-треньор при Абаджиев към 10 години.
- Работил сте в две страни – Япония и Азербайджан. Къде се чувствахте по-добре? Каква беше разликата сред тези две страни и с какви усеща се разделихте с тях?
- В Япония бях към 6-7 години. Състезателите са доста дисциплинирани, доста работливи. Харесваше ми в Япония и по тази причина останах толкоз дълго време. След това се върнах тук. Две години бях старши треньор на националния тим. С отбора завоювах два олимпийски медала в Атланта. След това отпътувах за Азербайджан и там също завоювах два медала от международно състезание. Бях там към две години, само че в Азербайджан се работи по-трудно. Там състезателите не са доста дисциплинирани. Всеки си взима неразрешени препарати, а по-късно кой е отговорен? Старши треньорът. Затова и завърших там.
- Според вас в този момент някой употребява ли методиката на Иван Абаджиев?
- Всички я употребяват. Може би не напълно, само че 70-80 % в целия свят се употребява методиката на Иван Абаджиев.
- Защо българският спорт изпадна в рецесия?
- Изпадна в рецесия първо поради допинг свадите. Второто е, че политиката се промени. Дойде демокрацията, състезателите не са по този начин дисциплинирани, поколението е напълно друго. Нямаше го този режим, който Иван Абаджиев го постановяваше на целия народен тим. Когато има режим и дисциплинираност, триумфите се реализират. А в този момент има народна власт и по тази причина не върви нашият народен тим, което е самата истина. Не се прави 100 % методиката на Иван Абаджиев, треньорите я вършат към 60-70 %. Основното на Иван Абаджиев се работи, само че не е напълно.
- В момента какво прави Янко Русев?
- В момента си почива и може би ще замине за Япония или за Тайланд на работа. Пак ще бъда треньор и това ще ми бъде за последно.
- Нещо за финал…
- Дано имат разсъдък състезателите и не ни извадят от олимпийското придвижване! Това поисквам на всички състезатели, тъй като неотдавна приключи европейско състезание, на което спечелихме няколко медала. Сега в действителност малко се съвзехме и нека си останем в олимпийското придвижване.
В кариерата си има една олимпийска, пет международни и пет европейски трофеи. Русев е единственият български щангист, показан в международния музей на славата в този спорт в Истанбул. В актива си има 34 международни върха.
Последното му съревнование е през 1984 година на шампионата “Дружба” във Варна. Контузия, става повода да напусне подиума, а думите на Иван Абаджиев: "Ти си първенец и като подобен би трябвало да те запомнят! " - го карат да се насочи към треньорската специалност.
Шест години е в щаба на националния ни тим по повдигане на тежести. След това работи, като съветник в Япония и Азербайджан. През 2002 година е награден с медал “Стара планина” - втора степен за необикновен принос в развиването на физическото образование и спорта. Почетен жител е на град Шумен.
- Г-н Русев, има ли акция против повдигането на тежести и застрашен ли е този спорт от изваждане от олимпийското придвижване?
- Кампания мисля, че няма, само че е застрашен от изваждане от олимпийското придвижване. Напоследък бяха хванати доста състезатели със неразрешени препарати и то от водещи страни като Русия, Азербайджан, Украйна, България, Молдова... Доста са страните, които в действителност са употребявали тези неразрешени препарати. Президентът на олимпийския комитет е споделил, че в случай че не се вземат ограничения, тези страни ще бъдат извадени. Даже повдигането на тежести ще бъде извадено от олимпийското придвижване.
- Може ли повдигането на тежести да е чист спорт и да няма допинг кавги?
- Може, само че би трябвало безусловно всички страни да не използват неразрешени препарати. Иначе може да се сменят категории, да се сменят международните върхове и да се стартира от нулата. Така нашият спорт ще бъде чист, без неразрешени препарати, в случай че всеки се съгласи да не ги взима.
- Какво е бъдещето на българската щанга?
- Ние горе-долу започнахме от нулата. Нямахме състезатели, нямахме мъжки тим няколко години. Но виждам, че в този момент Иван Иванов, старши треньорът на националния тим, се оправя доста добре. Направихме европейски първенец, завоювахме няколко медала до 17 години. Има доста положителни и кадърни състезатели, само че би трябвало много време, до момента в който стигнем остарялото равнище на щангите.
- А въобще можем ли в миналото да стигнем остарялото равнище?
- Ние бяхме друго потомство. Това потомство не може да бъде като нас, тъй като в този момент има доста огромни удоволствия. Децата избират другите спортове, а не тежкия спорт. Затова едва ли ще се върне времето, когато аз бях играч.
- Логично е към този момент да ви върна при започване на вашата кариера. Защо избрахте повдигането на тежести? Знам, че сте се занимавал и с битка.
- Аз съм се занимавал и с битка, и с футбол и най-сетне с повдигането на тежести. Когато упражнявах битка, не ми хареса този спорт, счупих си ръката. Футболът е групова игра, не можеш да докажеш себе си, подвластен си от другите състезатели. Затова взех решение да опитам повдигането на тежести. Когато влязох в залата, треньорът сподели, че имам качествата да бъда добър щангист и по този начин си останах във повдигането на тежести.
- На какъв брой години спечелихте първия си орден?
- Първият орден беше сребърен и го завоювах на 18 години на международното състезание в Щутгарт. Даже там направих и международен връх – 165 кг в категория до 60 кг.
- Как се одобри тогава това отличие?
- Много добре се одобри, тъй като в действителност когато направих международния връх, писаха в пресата, че е „ сребърен орден със златно покритие “, тъй като в дуела победих руснака. Ако се зачиташе четвърти опит, може би щях да бъда със златен орден.
- Каква бе реакцията ви, когато приемната комисия в "Олимпийски очаквания " ви афишира за безперспективен?
- Помислих си – толкоз ли си към несръчен, а другите толкоз по-кадърни от мен за повдигането на тежести? Треньорите споделиха, че в действителност от мен може да излезе един огромен щангист и аз още повече се окуражих. Върнах се в родния си град Шумен и започнах да упражнявам още повече. Още на първата година Иван Абаджиев, лека му пръст, ме взе в националния тим и на шестия-седмия месец участвах на международното състезание в Щутгарт.
- Вие сте единствен българин в международния музей на славата във повдигането на тежести в Истанбул. Как се реализира всичко това?
- С голям труд, доста упоритост, 7-8 часа тренировки, ограничения. През десетината години, в които упражнявах, знаех единствено залата и хотела. За да бъдеш един огромен състезател, международен и олимпийски първенец, би трябвало най-малко десетина години да се лишиш от удоволствията, които ти оферират. Знам, че е доста тежко, само че без тези тежки тренировки и натоварване, не може да се реализиран огромни резултати.
- Имало ли е миг, в който ви е идвало да захвърлите всичко и да забравите пътя към залата по щанги?
- О, доста пъти. Даже съм напускал тренировки, хвърлял съм колана, отивал съм в стаята, мислил съм. Леко като умря, отново се връщам в залата. Казвам си: „ Не, ще продължа! “ Много пъти е имало моменти, когато съм се отказвал от спорта повдигане на тежести, само че след един-два дни като ми мине, отново се връщам в залатa и си споделям, че още повече ще упражнявам, с цел да реализира задачите си.
- В диалога ни стана въпрос за допинга, вие в никакъв случай не сте бил уличаван във взимането на непозволени лекарства. Значи може състезател да реализира огромни триумфи и без тези стимуланти…
- Аз особено не съм взимал. Тогава съм бил на 17-18 години. Взимал съм единствено витамини – това, което са ми давали треньорите и лекарите. Знам, че тези витамини са били безусловно законни и позволени. Може би другите са взимали, само че аз не мога да кажа, тъй като под особено наблюдаване докторът и старши треньорът ти дават в шишенца витамините и ти не знаеш вътре какво има.
- Къде ви видя "папата на щангите " Иван Абаджиев и какво ви сподели?
- "Папата на щангите " ме видя тъкмо, когато оповестиха, че съм несръчен за щангист и не ме одобриха в "Олимпийски очаквания ". Тогава той беше в комисията в Дианабад. Аз бях младеж и нямаше право да ме взима в мъжкия народен тим. Имаше си треньор на „ Олимпийски очаквания “, който преценяваше кои състезатели би трябвало да бъдат в този тим. Но когато не ме одобриха и ме оповестиха за несръчен в щангите, Абаджиев имаше право да ме извика в националния тим. На втория месец ме извика и на шестия месец участвах на международното състезание в Щутгарт.
- Имали ли сте търкания със "старшията "?
- Много пъти. Имаше ме като собствен наследник. Карали сме се, само че все за хубави работи, за някаква цел в спорта, за международна купа, да не се изложа… Наистина е имало моменти, в които сме стигали до много груби кавги.
- А разговаряли ли сте с него за нещо отвън щангите?
- Да, водеше ни на театри, на лекции. Говореше ни за щерка си Ангелина по какъв начин би трябвало да стане огромна цигуларка, говореше ни за Паганини, за Бах, за доста неща отвън щангите. Правеше го, с цел да можем да се разтоварим. По един-два часа ни изнасяше такива лекции.
- Кое беше неповторимото при Иван Абаджиев?
- Това, че като си сложи една цел, би трябвало да я извърши. Много почтен човек, работохолик. По цяла нощ четеше, а денем се занимаваше с нас на подготовка.
- Разкажете ни за епичните борби с германеца Йоахим Кунц – нещо, което ще остане в историята на този спорт.
- Трябваше да се срещнем с Йоахим Кунц на олимпийските игри в Москва в една категория. Тогава целият свят щеше да разбере коя методика е по-добра – дали на Германия, или на България. Зависеше целият свят по коя методика ще тръгне – дали по тази на Иван Абаджиев или следвайки немския модел. Затова непременно трябваше да стана първи. Методиката на Абаджиев е доста тежка и той искаше да потвърди, че тежките и многочасови тренировки и многотонажът, водят до триумф. Затова правеше всичко допустимо преди олимпийските игри да бъда по този начин квалифициран, че да печеля златен орден и в действителност го направих. И целият свят стартира да тренира по системата на Иван Абаджиев и до ден-днешен.
- Знаехте ли, че той ще кръсти щерка си на вас? Звучи необикновено немец, побеждаван неведнъж от българин, да реши щерка му да носи името на неговия максимален противник.
- Ние сме доста огромни другари с него. Пет години поред постоянно го побеждавах. Той постоянно беше втори, нямаше шанс момчето. Но най-после пристигна при мен и сподели: „ Имам те за огромен състезател и огромен човек. Ти си ми оставаш другар и желая да кръстя щерка ми на твое име. Съгласен ли си? “ Отговорих: „ Да, с най-голямо наслаждение! “
- А в този момент поддържате ли връзка с него?
- Да, видяхме се на погребението на Иван Абаджиев в Дианабад, в София. Поддържаме връзка. Той има бизнес с Асен Златев и постоянно идва в България.
- Колко тона вдигахте дневно в залата?
- Много тонове и оптимални тежести. Едно е да направиш тонаж с 20-30 кг, друго е със 150-200 кг. Правили сме с оптималните тежести 20 тона дневно, а това е доста.
- Какво е за вас олимпийската купа от Москва 1980? Тежка ли беше борбата за златото?
- Много тежка беше, тъй като получих една травма на ахилеса, а трябваше да потвърждавам коя методика е по-добра. Наистина олимпийският орден е едно от най-ценните оценки в спорта, тъй като олимпиадата е през четири години. Но не е единствено олимпийският, за мен са доста скъпи също медалите от международно и европейско състезание. Най-вече свързвам олимпиадата с Йоахим Кунц, тъй като трябваше да потвърждавам освен себе си, само че и методиката на Иван Абаджиев.
- И тогава "железният " Янко Русев се разплака при връчването на олимпийския медал…
- Емоции. Знам, че е доста труд, доста тонажи, доста тренировки, нерви, ограничения поради този орден. Радвам се, че завоювах този златен орден на олимпиадата в Москва.
- Каква беше премията за купата ви в Москва?
- Една Волга и също по този начин ме направиха воин на социалистическия труд, дружно с Александър Томов, имаше и още двама, само че не мога да си спомня. Знам, че четирима индивида след олимпийските игри ги направиха герои на социалистическия труд.
- Когато излизахте на подиума, правеше усещане лекотата, с която вдигахте тези килограми. Човек можеше да си намерения, че не става въпрос за 160-170 кг, а за 20 кг…
- За да ги вдигнеш по този начин леко, знаете ли какъв брой тренировки са минали преди този момент? Месеци наред, години наред. Затова е по-хубаво да правиш по-големи тренировки, да се лишиш от всичко, да се отдадеш в залата, с цел да може на надпреварата да ти е по-леко.
- Лесно ли взехте решение да се откажете от обичания ви спорт?
- Не беше елементарно, тъй като можех да продължа още няколко години. Но излезе един играч, по-млад от мен, Александър Върбанов. Винаги можех да бъда втори или трети след него, само че Иван Абаджиев ми сподели: "Хората са те запомнили да бъдеш постоянно първи. Нека те запомнят със златните медали, в сравнение с със сребърни и бронзови! Използвай, когато си на върха, тогава да се откажеш! " И аз навръх момента приключих спортната си кариера.
- Лесно ли преодоляхте границата от играч в помощник-треньор в щаба на Иван Абаджиев?
- Не беше елементарно поради сътрудниците. До през вчерашния ден бях дружно с тях и внезапно към този момент им ставам треньор и би трябвало да им давам всякакви упътвания. Абаджиев като го няма, аз би трябвало да им се карам, а не вървеше по този начин. Първите една-две години просто ми беше малко неловко, само че по-късно нещата си пристигнаха на мястото и бях помощник-треньор при Абаджиев към 10 години.
- Работил сте в две страни – Япония и Азербайджан. Къде се чувствахте по-добре? Каква беше разликата сред тези две страни и с какви усеща се разделихте с тях?
- В Япония бях към 6-7 години. Състезателите са доста дисциплинирани, доста работливи. Харесваше ми в Япония и по тази причина останах толкоз дълго време. След това се върнах тук. Две години бях старши треньор на националния тим. С отбора завоювах два олимпийски медала в Атланта. След това отпътувах за Азербайджан и там също завоювах два медала от международно състезание. Бях там към две години, само че в Азербайджан се работи по-трудно. Там състезателите не са доста дисциплинирани. Всеки си взима неразрешени препарати, а по-късно кой е отговорен? Старши треньорът. Затова и завърших там.
- Според вас в този момент някой употребява ли методиката на Иван Абаджиев?
- Всички я употребяват. Може би не напълно, само че 70-80 % в целия свят се употребява методиката на Иван Абаджиев.
- Защо българският спорт изпадна в рецесия?
- Изпадна в рецесия първо поради допинг свадите. Второто е, че политиката се промени. Дойде демокрацията, състезателите не са по този начин дисциплинирани, поколението е напълно друго. Нямаше го този режим, който Иван Абаджиев го постановяваше на целия народен тим. Когато има режим и дисциплинираност, триумфите се реализират. А в този момент има народна власт и по тази причина не върви нашият народен тим, което е самата истина. Не се прави 100 % методиката на Иван Абаджиев, треньорите я вършат към 60-70 %. Основното на Иван Абаджиев се работи, само че не е напълно.
- В момента какво прави Янко Русев?
- В момента си почива и може би ще замине за Япония или за Тайланд на работа. Пак ще бъда треньор и това ще ми бъде за последно.
- Нещо за финал…
- Дано имат разсъдък състезателите и не ни извадят от олимпийското придвижване! Това поисквам на всички състезатели, тъй като неотдавна приключи европейско състезание, на което спечелихме няколко медала. Сега в действителност малко се съвзехме и нека си останем в олимпийското придвижване.
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ