Лазар живее на крушата. Лазар е на крушата“ – в

Лазар живее на крушата. Лазар е „ на крушата “ – в текста на Йордан Радичков всяка дума и облик имат доста пластове и смисли. И в това време всичко е мъчително близко и понятно – тъй като всеки от нас е малко Лазар, който е „ на крушата “. 
 Лазар е българин, той е Българинът – той хока кучето, ненавижда съседа, не разчита на страната, пести пари, завижда на хората, които пътуват и мери в сезони времето и личния си живот. В същото време обича животните, познава гласовете на птиците, знае безчет поверия и суеверия, едно малко паяче може да го просълзи, а една кукувица да го въодушеви. Лазар в никакъв случай не се предава – той постоянно е прав, той постоянно се бори, даже когато битката е обречена – тогава той се бори още повече! Той си има пояснения, оправдания и страсти, постоянно разтревожен, постоянно очакващ – може би да слезе от крушата, може би да остане постоянно там. Лазар е умен, покъртителен и обезверен. Лазар е несломим.
 За повторно виждам постановката на Киркор Азарян с Валентин Танев и Малин Кръстев – и двамата превъзходни в облиците на Лазар и кучето му. За повторно преминавам през толкоз огромна гама от страсти, в някои моменти връхлитащи ме по едно и също време, и за повторно надзървам в думите на Радичков и откривам още смисъл, още прозрения, още истини.
 „ Лазарица “ се играе доста рядко, само че е една от дребното благоприятни условия да се докоснем до гения на Радичков в театъра. Не пропускайте!