“Културата на недоверие и всяка култура не е нещо, което

“Културата на съмнение и всяка просвета не е нещо, което се придобива по рождение. “, сподели в “Нашият ден “ проф. Ана Лулева от Института по етнология и фолклористика към Българска академия на науките:

“Тя не се наследява, не се предава по кръв, хората се научават по какъв начин да живеят и какъв да бъде възгледът им за света, в това число и това дали да се доверяват по сред си и на институциите в своя опит. “

Исторически обсег

“Това, което се пробвах да схвана в моите проучвания в един нескончаем интервал от време в историята на българите, е по кое време и за какво те са се свързвали в връзки на съмнение, имало ли е интервали, в които назад е преобладавала културата на доверие е преобладавала или е била по-силна.

Изследванията ми обгръщат времето от 20-те години на ХХ в. до наши дни, тъй като такива са етноложките тематики, с които съм се занимавала, а около тях постоянно се е очертавал въпросът за доверието сред хората. “

Ранните години на социализма

“Със сигурност не се появява тогава недоверието в обществото , тъй като имаме свидетелства и самата аз от моите архивни изследвания открих, че още в по-ранни времена хората са имали съмнение към институциите по една или друга причина.

Но що се отнася до близкото минало и нещата, които хората още помнят като свои фамилна памет, фактически ранните години на социализма, първото десетилетие, когато има един доста солиден гнет без това хората да усещат, че могат да разчитат на справедливостта на държавните институции, тогава доста се унищожава общественото доверие . След което нещата се успокояват. Може да се каже, че спомените за ранните социалистически години са доста травматични за огромна част от българското общество. “

Много съм мислила за това за какво хората са склонни да повярват на някаква тайна доктрина, само че не и да се доверят на това, което ни споделя Министерство на здравеопазването. Отново стигаме до тематиката, че равнището на обществено доверие в обществото е сериозно ниско . Хората би трябвало да получат доста свидетелства от институциите , че могат да им се доверяват, с цел да се преобърне тази наклонност.

От позиция на обществените науки доверието е нещо изменчиво, то може да понижава, само че може и да се укрепва и усилва, тъй че бих била склонна да имам вяра, че в един миг даже в хода на Covid рецесията, хората ще се извърнат с по-голямо доверие към институциите, в случай че видят отсреща съответни и добре обяснени дейности. “

“Недоверието в обществените институции се компенсира в персоналното доверие в уповаването на близки, другари и родственици, най-тесният фамилен кръг . И това фактически е една упора, която хората и до ден сегашен имат. “



Темата разяснява в “Нашият ден “ и писателят Георги Господинов :

“Културата е изпитание, това не е природа, не се предава. Тя е ежедневно изпитание. Връщането в предишното може да бъде и леговище, може да бъде и рисково нещо, в случай че се застоим там или в случай че се опитаме да се върнем и да останем там като по-уютно време по отношение на настоящето. Корените на недоверието стоят обратно във времето. И от преди социализма той единствено усилва, изключително тези ранни години, само че бих споделил и по-късни след 80-те, се усилва положението на съмнение. “

Защо е мъчно да живеем с предишното ?

“Когато след 1989 година разнообразни пластове на обществото взеха решение, че е по-добре в този момент да гледаме напред, да оставим предишното под килима и нещата, за които не приказваме, несъстоялите се диалози рано или късно би трябвало да се състоят .

Минало, което не е изговорено, не е изтълкувано, с което нямаме общо единодушие, което не може да се анулира, към него сме обречени да се връщаме непрестанно. Нещо такова се случи след 1989 година и ние още берем плодовете му.

В момента имаме проучвания върху това минало, имаме разбори, имаме мемоари, само че общото единодушие на обществото ни е, че това, което е било в предишното е нещо, за което би трябвало да се разберем дали желаеме то да продължи дали е положително, или не.  Това довежда връщането с носталгия към него и до избора на  разнообразни черти от него, за които да споделяме “всъщност тук не беше толкоз неприятно, ето това беше добре “ без да виждаме цялата картина.

В общество, в което  културата е по-тънка заради ред исторически и всевъзможни условия, това говорене за страната и институциите като нещо вън от нас, говоренето в трето лице, неизбежно се наслагва. Оттук в България е по-лесното поддаване на подправени вести, тайни теории, това, което следим с % имунизации, всичко е обвързвано с предишното и с интервалите, в които сме живели . “

Чуйте диалога в звуковия файл.

Снимки: Pixabay, БГНЕС