Кристиян Шкварек, фейсбукКристиян ШкварекГледам в момента Кирил Петков на микрофона

Кристиян Шкварек, фейсбук
Кристиян Шкварек
Гледам сега Кирил Петков на микрофона пред Народното събрание, изнася героичен, протестни речи.

Опитвам се да схвана цялото мероприятие. В политологията няма такова нещо като митинг в поддръжка на държавно управление. По формулировка. Тогава то не е митинг и не се назовава по този начин. Има си точна дума, задоволително необятно наложена преди 1989-та:

Манифестация.

Вие не протестирате. Вие манифестирате в поддръжка на властта.

Вие не сте на митинг. Вие сте на държавна манифестация за ръководещата партия. Като тези преди 89-та.

Знам, че измежду демократичния, градски офисен планктон митингът е придобил религиозна форма. Той е тяхното вървене на черква или по-точно – на поклонение. Цялата градска общественост усеща своето политическо битуване през призмата на митинга, на смелата „борба със статуквото“ и геройското хвърляне пред белият рейс на властта.

Днес, някак по инерция и инстинкт тази общественост се пробва да прожектира същата мистичност върху тъкмо противоположното. Върху конюнктурни митинги в поддръжка на другарите от партията и тези на власт. Манифестации, на които настоящи министър председател и вицепремиери изнасят речи пред събралите се приятели.

И по тази причина се получава толкоз смешно. Да се правиш на герой против статуквото, манифестирайки за статуквото. Борец против властта, минфестирайки за властта. За тези, които концентрираха на практика цялостната власт в страната преди половин година, а по-късно се изпокараха между тях. Онези, които сами се смъкват от власт, тъй като не можеха да се схванат по какъв начин да си разпределят едни кинти.

Опитите тази бутафория да бъде обрисувана като смела битка с мафията са тъкмо толкоз смешни, колкото бяха приказките за парапет, на който Петков в действителност се бил опирал.