Кръстоносните походи: истината зад рицарската романтика
Кръстоносците са герои на не един или два авантюристичен романа или кино лентата. Зад сантименталната визия за рицарство и благородство обаче стои една надалеч не толкоз розова и захарна история, в която походите за освобождението на Божи гроб от ръцете на “неверниците ” се обръщат против Константинопол – центъра на православното християнство.
Кръстоносните походи стартират през ХІ в. и по своята същина съставляват завоевателни войни на западноевропейското общество в страните на Източното Средиземноморие. Те са ръководени от Католическата черква за освобождението на Гроба Господен – мястото, на което съгласно преданието е бил заровен Иисус Христос и което тогава се намира под властта на мюсюлманите.Освен идеологически, тези експедиции имат и социално-икономически аргументи. Дребните рицари и голямата маса малоимотни и безимотни селяни са подтикнати от католическото духовенство и едрите феодални синьори да намерят и завоюват нови земи. Под знака на кръста се провежда акция за продобиване на приходи, власт и популярност. Богатите страни на Изтока примамват с плячка, непозната до момента в такива размери. В огромната борба си дават среща главните несъгласия сред Изтока и Запада в политическо, военно и културно отношение.
Конкретният мотив за походите става апелът на византийския император Алексий І Комнин за помощ от Запада в битката с прииждащите завоеватели от Мала Азия – селджукските турци. Тревожната конюнктура в допълнение се усложнява от упоритостите на морските градове от района на днешна Северна Италия за определяне на надзор над източните елементи на Средиземноморския басейн. Религиозни пристрастености и възторг обгръщат голяма маса от западноевропейските национални пластове. Тежненията на папите за господство на Изток съответстват с желанията на феодалите да сложат ръка на благосъстоянията на ориенталските страни. Всичко това довежда до свикването на църковен събор във френския град Клермон през 1095 година, дал началото на кръстоносните походи.
Съборът в Клермон, късна хроника от ХV в.
На събора папа Урбан ІІ приканва клира, рицарите, сеньорите и елементарния народ да сграбчен оръжието и да освободят Божия гроб. На участниците в “святото дело ” той дава обещание цялостно помилван на греховете и разказва изобилието на богатства и благосъстояния на Изтока. Кръстоносците се освобождават от задължения, а парцелите им минават под отбраната на Църквата.
Голяма известност печели Петър Пустинника (или Пиер Отшелника), който сплотява хиляди сиромаси от Франция и Германия и дружно с отрядите на Валтер Голтака поема на Изток. Още в първото стълкновение със селджуците обаче това стихийно придвижване се разпада.
Успоредно с “бедняшкия поход ” за огромното стълкновение се готвят едрите синьори. Предвождани от Боемунд Тарентски, Раймонд Тулузки и други рицари от Южна Франция, кръстоносците поемат по суша към Константинопол. Там при започване на 1097 година се съединяват с елементи, пристигнали през Адриатика. Те форсират протоците и сполучливо напредват на Изток.
Така след сполучливи бойни дейности са учредени Едеското графство, Антиохийското херцогство, а огромната цел Йерусалим е завладяна и се трансформира в център на Йерусалимското кралство. За първи крал е определен Готфрид Булонски, който се счита за висш сюзерен на останалите синьори.
Кралството става значим медиатор в търговията в Леванта, средиземноморските градове-републики изместват византийците в контрола на източните пристанища. Църквата извлича големи средства, под формата на десятък към Рим потичат реки от благосъстояния.
Кръстоносните страни в Мала Азия са едва свързани между тях. Границата се проточва в продължение на 1200 км. Обстановката на непрекъсната външна опасност прави кръстоноското господство нетрайно. Затова са основани монашеските ордени на йоанитите, тамплиерите и Тевтонският медал, които би трябвало да обезпечат мира и реда в новите страни. Освен с военни интервенции, ордените се занимават и с търговия и лихварство.
Едеса обаче пада под ударите на мюсюлманите и това става причина за организирането на Втори кръстоносен поход, командван от френския крал Луи VІІ и немския крал Конрад ІІ. Походът претърпява цялостна неудача. Третият кръстоносен поход е проведен след несполучливата борба при Хатин и завладяването на Акра, Бейрут и Йерусалим от могъщия държател на Сирия и Египет Саладин. Експедицията е предвождана от крал Филип ІІ Август, император Фридрих Барбароса и крал Ричард Лъвското сърце. Кръстоносците още веднъж са разединени и нещастната гибел на немския монарх довежда до упадъка на западната власт на Изток. Йерусалим е изгубен.
Филип ІІ Август идва в Палестина, средновековна хроника
Започва подготовка за идващ поход. Но резултатът е напълно различен. През 1204 година венецианският дож Енрико Дандоло, сеньорите Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски отпред на мощна войска обсаждат и завладяват не “неверниците ”, а друга огромна християнска столица – Константинопол. Създадена е Латинската империя, просъществувала към половин век в непрекъсната война със съседите си. Венеция няма към този момент конкуренция в Ориента. Византийците съумяват да намерят сили за реституция на империята си, само че Изтокът последователно минава в ръцете на ислямския свят.
През идващите епохи са подхванати още походи за завоюване на политическите мюсюлмански обединявания в Египет и Мала Азия, само че и те остават несполучливи. Кръстоносната концепция упада, социално-икономическите преобразувания в Западна Европа довеждат до ориентиране на вниманието на крупните синьори към личните им земи.
Същевременно с централизацията на западните страни рицарите намират прехранване в кралските армии, ползата към съмнителните експедиции на Изток понижава. Но Католическата черква страда най-вече от упадъка на кръстоносното придвижване и това довежда до подкопаване на престижа на папската институция. Отслабването на Византия е сигнал за настъплението на исляма. Центърът на политическата и военна тактика се реалокира неудържимо на Запад. Европа търси основаване на нов международен ред, родил се след откриването на Новия свят през ХV в.
Кръстоносните походи стартират през ХІ в. и по своята същина съставляват завоевателни войни на западноевропейското общество в страните на Източното Средиземноморие. Те са ръководени от Католическата черква за освобождението на Гроба Господен – мястото, на което съгласно преданието е бил заровен Иисус Христос и което тогава се намира под властта на мюсюлманите.Освен идеологически, тези експедиции имат и социално-икономически аргументи. Дребните рицари и голямата маса малоимотни и безимотни селяни са подтикнати от католическото духовенство и едрите феодални синьори да намерят и завоюват нови земи. Под знака на кръста се провежда акция за продобиване на приходи, власт и популярност. Богатите страни на Изтока примамват с плячка, непозната до момента в такива размери. В огромната борба си дават среща главните несъгласия сред Изтока и Запада в политическо, военно и културно отношение.
Конкретният мотив за походите става апелът на византийския император Алексий І Комнин за помощ от Запада в битката с прииждащите завоеватели от Мала Азия – селджукските турци. Тревожната конюнктура в допълнение се усложнява от упоритостите на морските градове от района на днешна Северна Италия за определяне на надзор над източните елементи на Средиземноморския басейн. Религиозни пристрастености и възторг обгръщат голяма маса от западноевропейските национални пластове. Тежненията на папите за господство на Изток съответстват с желанията на феодалите да сложат ръка на благосъстоянията на ориенталските страни. Всичко това довежда до свикването на църковен събор във френския град Клермон през 1095 година, дал началото на кръстоносните походи.
Съборът в Клермон, късна хроника от ХV в.
На събора папа Урбан ІІ приканва клира, рицарите, сеньорите и елементарния народ да сграбчен оръжието и да освободят Божия гроб. На участниците в “святото дело ” той дава обещание цялостно помилван на греховете и разказва изобилието на богатства и благосъстояния на Изтока. Кръстоносците се освобождават от задължения, а парцелите им минават под отбраната на Църквата.
Голяма известност печели Петър Пустинника (или Пиер Отшелника), който сплотява хиляди сиромаси от Франция и Германия и дружно с отрядите на Валтер Голтака поема на Изток. Още в първото стълкновение със селджуците обаче това стихийно придвижване се разпада.
Успоредно с “бедняшкия поход ” за огромното стълкновение се готвят едрите синьори. Предвождани от Боемунд Тарентски, Раймонд Тулузки и други рицари от Южна Франция, кръстоносците поемат по суша към Константинопол. Там при започване на 1097 година се съединяват с елементи, пристигнали през Адриатика. Те форсират протоците и сполучливо напредват на Изток.
Така след сполучливи бойни дейности са учредени Едеското графство, Антиохийското херцогство, а огромната цел Йерусалим е завладяна и се трансформира в център на Йерусалимското кралство. За първи крал е определен Готфрид Булонски, който се счита за висш сюзерен на останалите синьори.
Кралството става значим медиатор в търговията в Леванта, средиземноморските градове-републики изместват византийците в контрола на източните пристанища. Църквата извлича големи средства, под формата на десятък към Рим потичат реки от благосъстояния.
Кръстоносните страни в Мала Азия са едва свързани между тях. Границата се проточва в продължение на 1200 км. Обстановката на непрекъсната външна опасност прави кръстоноското господство нетрайно. Затова са основани монашеските ордени на йоанитите, тамплиерите и Тевтонският медал, които би трябвало да обезпечат мира и реда в новите страни. Освен с военни интервенции, ордените се занимават и с търговия и лихварство.
Едеса обаче пада под ударите на мюсюлманите и това става причина за организирането на Втори кръстоносен поход, командван от френския крал Луи VІІ и немския крал Конрад ІІ. Походът претърпява цялостна неудача. Третият кръстоносен поход е проведен след несполучливата борба при Хатин и завладяването на Акра, Бейрут и Йерусалим от могъщия държател на Сирия и Египет Саладин. Експедицията е предвождана от крал Филип ІІ Август, император Фридрих Барбароса и крал Ричард Лъвското сърце. Кръстоносците още веднъж са разединени и нещастната гибел на немския монарх довежда до упадъка на западната власт на Изток. Йерусалим е изгубен.
Филип ІІ Август идва в Палестина, средновековна хроника
Започва подготовка за идващ поход. Но резултатът е напълно различен. През 1204 година венецианският дож Енрико Дандоло, сеньорите Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски отпред на мощна войска обсаждат и завладяват не “неверниците ”, а друга огромна християнска столица – Константинопол. Създадена е Латинската империя, просъществувала към половин век в непрекъсната война със съседите си. Венеция няма към този момент конкуренция в Ориента. Византийците съумяват да намерят сили за реституция на империята си, само че Изтокът последователно минава в ръцете на ислямския свят.
През идващите епохи са подхванати още походи за завоюване на политическите мюсюлмански обединявания в Египет и Мала Азия, само че и те остават несполучливи. Кръстоносната концепция упада, социално-икономическите преобразувания в Западна Европа довеждат до ориентиране на вниманието на крупните синьори към личните им земи.
Същевременно с централизацията на западните страни рицарите намират прехранване в кралските армии, ползата към съмнителните експедиции на Изток понижава. Но Католическата черква страда най-вече от упадъка на кръстоносното придвижване и това довежда до подкопаване на престижа на папската институция. Отслабването на Византия е сигнал за настъплението на исляма. Центърът на политическата и военна тактика се реалокира неудържимо на Запад. Европа търси основаване на нов международен ред, родил се след откриването на Новия свят през ХV в.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ