Кой е създал този лабиринт на несигурността, този храм на

„ Кой е основал този лабиринт на несигурността, този храм на самохвалството, тази дамаджана с грехове, тази равнища, засята със семето на раздора, тази врата на пъкъла, тази цялостна с хитрини кошница, тази сходна на мед отрова, тази верига, която привързва смъртните към земята – дамата? ” (Из „ Алексис Зорбас ”,Никос Казандзакис)

Лятото на госпожица Художничка мина с непредвидения акомпанимент на шумно влюбване. Обектът, с изключение на не толкоз гръмък, се оказа и напълно несъответствуващ.

Г-ца Художничка била излязла да пийне нещо със собствен прочут в софийски „ летен ” бар. Видяла го на отсрещната маса – с костюм, изгладен, излъскан, на ръката му тиктакало очевидно скъпо украшение, пред него – уиски, чисто, в ръката – цигара. Адвокат. Фенка на Уди Алън, Художничката решила, че тъкмо, но тъкмо това бил нейният Висок Тъмнокос Непознат. Е, срещнали се.

Още същата вечер Художничката се прибрала със зашеметена глава, този път не от питиетата. Мозъкът й към този момент разигравал етюди на горещи подиуми, буйно лято и сантиментално море. Така се влюбвала тя – мигновено, надълбоко, безогледно. По този метод почнала и аферата й с Адвоката. И завършила с месец неизлизане и мнооооого изобразяване. Чудно им се получило.Така се влюбвала Художничката. Без разсъдък, без срам, без ограничавания. Защото единствено по този начин можела да допре съвършенството.След срещата им в оня бар нищо не се случило – нито есемеси, нито фейсбук постове с „ песничка за поздравче ”, нито други срещи. Видели се след към месец на морето. Уж инцидентно. Художничката била с нейни другари, той – с негови. Една заран, още по мрачно тя отишла на плажа да снима изгрева. Той тъкмо се прибирал от някакъв бар. Хотелът му – на първа линия до морето. Видял я от терасата си. Красива, свежа, бялата й рокля се усуквала по краката, русата й коса падала по раменете. Като мацка от реклама на душ гел. В сумрака приличала на нимфа ли, на фея ли... задоволително изкусително митично създание, с цел да му подгони ангелите. Грабнал бутилка бяло вино и две чаши и след минута бил при нея. Тя тъкмо била извадила стативи, апарати, сякаш се изненадала от появяването му...

Пили вино, плували, тя снимала. Слънцето безапелационно се посочило и се прибрали. В неговата стая. Приятелите й я видели на идната заран.

Та по средата на лятото Художничката се видяла влюбена до откачане в Адвоката. Той бил мъжага, примитивен и предан на нея в часовете, които прекарвали дружно. Тя пък го заслепявала с женственост и пристрастеност.

Много красиви мигове запомнил плажът онази първа заран. Мигове на безгранично себеотдаване, телесно и духовно. Съвършенството на тези отношение се крепяло на първичния човешки порив да се слива и първо да дава, а след това да взима. Тя вярвала в женската си мощ и способността с тялото да даряваш душата си. Той благоговеел пред нейното великолепие и я затрупвал с деликатност и грижа до степен на отнемане. Тя приемала с ненаситност силата му да я подчинява. Той пък захаресвал необузданите й прояви. Тя крещяла, той я целувал. Тя блъскала порти зад себе си, той тичал след нея. Тя го целувала, той захвърлял разсъдъка си кой знае къде (ако описанието ви е малко или се интересувате какво тъкмо са правили, прочетете който и да е разказ на Силвия Дей). И ей по този начин се оказало, че два остри камъка могат да мелят брашно. Но единствено през лятото.

С намаляването на деня намалявали и срещите им. Не че били по-малко буйни. Но служебните срещи и празненства на Адвоката измествали времето за романтика. Художничката всячески избягвала мероприятията на своя ухажор. Не ги понасяла. Ненавиждала многото костюмари, кръжащи като рой в петък вечер и не можела да слуша за новите им скъпарски джаджи. Колите били лъскави, заведенията за хранене – елитни, телефоните – позлатени, дамите – красиви, миришели й на пари обаче. Дали останалите „ братлета ” възприемали и нея по този начин? Или били прекомерно захласнати от скъпите си играчки, с цел да отчетат съществуването й въобще? Знаела, че Адвокатът я приема същинска, само че задоволително ли било, с цел да останат дружно? Материалният му живот взимал превес над връзките им. Тя не разбирала по какъв начин е допустимо да е меркантилизиран дотам един мъж, който другояче горял от живот и пристрастеност. Чуждо й било всичко към него. Чужд й ставал и той.

И по този начин, след още една нощ на приятност и безмълвие, вместо да направи кафе сутринта, тя оставила записка и излязла. Не се видели повече.

След това тя не излязла към месец. Много платна се изрисували и доста багра се разляла на точното си място. Художничката дала материално тяло на тази връзка и я оставила да я завладее напълно. Преживяла отначало всеки момент и изстрадала раздялата си пълноценно. Лели се сълзи, ляло се вино.

Пръснали се на песъчинки спомените за съвършенство.Но по този начин се влюбвала Художничката. Без разсъдък, без срам, без ограничавания. Защото единствено по този начин можела да допре съвършенството. Онова съвършенство вътре в нас. Когато цялата ти същина е част от кръговрата на света. Когато душата ти е гола, когато я подаряваш без да търсиш компенсация, а в действителност получаваш Вселената. Това съвършенство не можеш да постигнеш самичък. Трябва да сте двама. И няма никакво значение за цялостен живот ли сте един до различен или за един момент. Времето е несигурно, имагинерно, изчезнало, неистина. Безкрайно късият миг съвършенство – истина.

„ Дълго време не можах да мигна. „ На халос отиде животът ми! – мислех си аз. – Да можех да взема една гъба, да изтрия всичко, което съм прочел, всичко, което съм видял и чул, да постъпя в учебното заведение на Зорбас и да стартира от великата, същинската писменост! Колко друг щеше да бъде пътят, който щях да поема! Щях да упражнявам до съвършенство петте си сетива, цялата си кожа, да се радва и да схваща. Щях да се науча да тичам, да се боря, да плавам, да яхвам, да загребвам, да карам автомобил, да изстрелвам с пушка. Щях да извърша с плът душата си; щях да извърша с душа плътта си; щях да помиря вътре в себе си, най-накрая, тези два вековни врагове... ”
Седнал на леглото, мислех за това по какъв начин пилея живота си. През отворената врата неразбираемо разграничих при светлината на звездите Зорбас, който седеше присвит върху една канара, като хищна нощна птица, и гледаше морето, и му завидях. „ Този човек е разкрил истината – рекох си аз, – този е пътят! ” (Из „ Алексис Зорбас ”, Никос Казандзакис)

Адвокатът затворил книгата и се отпуснал в огромното легло, в средата на огромната спалня, в огромният апартамент – спокоен и запустял. В навечерието на Коледа той сънувал изкусително митично създание, светлина и съвършенство в женско тяло – приказна магия; магия, която трови, заслепява и задушава.

Весела Учкунова-Даскалова

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога  “Кафето, виното и кифлите... ”. На 26 година е, инженер по обучение, има близначки на 1 година и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, съществени индивиди, които се занимават със зрели, съществени неща. Обича мощно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко написа, въпреки и още от ученическите си години. Първоначално – в един огромен кожен бележник, прикрит от света. След като ражда момиченцата си, взема решение, че е време наличието на бележника да стигне най-малко до близки и другари, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.