Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 г. в

Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 година в Радомир. Завършва българска лингвистика в СУ „ Кл. Охридски “, а след това няколко години работи като публицист във вестниците „ Студентска естрада “ и „ Екогласност “.

През 1990 година става създател и съсобственик на Издателска къща „ Пан “ – едно от първите частни издателства у нас. Оттогава се посвещава на детската книга. Написва десетки просветителни и научнопопулярни заглавия.

По негови сюжети са снимани два игрални кино лентата: „ Резерват за розови пеликани " (2003) и „ Легенда за белия глиган “ (2004). Костадинов прави своя книжовен дебют през 1991 година с книгата „ Резерват за розови пеликани “. Втората му белетристична книга – алманах разкази и повести, излиза четвърт век по-късно и е озаглавена „ Заливът на Ифигения “ (2016), а от май тази година на книжния пазар е романът му „ Ловецът на пеперуди “.

 

 
Радомирска боза
Роден съм през 1960 година в Радомир, или както мнозина го назоваха преди време - Бузенбург. Там мина детството ми. Емблема на града беше бозата. Популярна легенда гласеше, че дясната ръка на всички радомирци е по-дълга от лявата – поради генетично удължение, породено от носенето на гюма с боза. Навред из България, щом научеха, че съм от Радомир, отсичаха:

- Я изпъни напред ръце!

Аз ги изпъвах, като давах преимущество на дясната, тъй като легендите би трябвало да се почитат.

Когато бях дете, бозата в Радомир се произвеждаше по следната обичайната рецепта: брашно от просо се изпича, вари се 3 часа в котел, след това получената каша се излива в голямо корито от черна мура, наречено текне. Заквасва се вечерта, а на сутринта е подготвена за разреждане и наливане в гюмове. Бозата се подслаждаше със захар, която провокира алкохолна ферментация. (Днешната боза е менте, тъй като се прави с Е-та подсладители, които може да причинят онкологични болести.)

Всеки понеделник, рано заран, в кварталната ни сладкарница докарваха гюм с боза. Ние децата бяхме длъжни да изпиваме от нея по няколко чаши дневно, тъй като водата в Радомир е варовита и рискова за бъбреците. През седмицата бозата последователно и вълшебен променяше усета си – в понеделник беше сладка, в четвъртък я определяхме като резлива, а в неделя напряко си ставаше кисела. Аз избрах резливата, само че и киселата ми харесваше.

Тук се сещам за един другар, който живее в квартал Уест Дупница в Чикаго. Той разправяше, че един земляк почнал да вари същинска боза със захар в Америка. Бизнесът му потръгнал, само че различен българин го натопил пред управляващите, че създава алкохолна напитка. Дошли органите, замерили питието и правилно – то се оказало с алкохолно наличие. Последвал печален банкрут.

През шейсетте години ние, децата от Радомир, живеехме щастливо, изключително през последните дни на седмицата, когато бозата киселееше прелестно. Имам един-единствен травматичен спомен от детството. Веднъж на калдъръма пред църквата ме подгони петел. Хукнах да тичам, но паднах и той ме накълва. Сигурно това се е случило в понеделник. Ако беше станало в неделя или най-малко в събота, съм щял да наритам тъпия петел.

 
Езерото на пеликаните
През лятото на 2003 година другари кинаджии се заеха да вършат игрален филм по първата ми книга „ Резерват за розови пеликани “ и ме поканиха да навестя снимачната площадка край Силистра.

- Не че ще има някаква изгода от тебе тука – споделиха, - само че заслужаваш да видиш по какъв начин измислиците ти се въплъщават в живи облици.

Съгласих се да отида и си прекарах отлично. Докато екипът снимаше всякакви подиуми на брега на езерото Сребърна, аз ловях рибки от гьола в компанията на две локални баби, които работеха с по две въдици на плувка и твърдяха, че по този начин си обезпечават прехраната. Наистина, добре кълвеше, най-вече костур.

Всяка вечер засядахме на маса с кайсиева ракия и дворни домати в приятната компания на изпълнителите на основните функции във кино лентата – Иван Джамбазов, Кръстьо Лафазанов, Теодор Елмазов, Деси Тенекеджиева и други Тогава разбрах, че смешките на актьорите на маса са по-смешни от смешките на актьорите на сцена. Направо се задушавах от смях.

Един ден, към обед, откакто бях трезвен с няколко бири, зарязах въдиците си и се отдръпнах на сянка, тъй като слънцето безмилостно прижуряше. И до момента в който бършех потта си, се загледах трезво в работата на кинаджиите и осъзнах, че се прави нещо неправилно. Отидох при режисьора Ивайло Джамбазов и му споделих:

- Джамби, действието на кино лентата се развива при започване на април. Актьорите би трябвало да бъдат облечени с якета.

- Ти вманиачен ли си! – подвикна той. – Нали ще пукнат в тая горещина! Понякога и през април има слънчеви дни.

- Добре – рекох. – А за какво снимате тези пеликанчета, които се учат да хвърчат?

- Защото са красиви – отвърна Джамби.

- По сюжет – просъсках аз, - героите идват в езерото, с цел да откраднат яйцата на пеликаните и да ги изядат. А тъкмо тия пеликанчета са били вътре в яйцата през месец април.

- Вярно, бе – плесна се по челото след къс размисъл режисьорът. – Ще се наложи да преснимаме малко.

Така потвърдих, че има изгода от сценариста на снимачната площадка. А и за сценариста има изгода, изключително в случай че костурът кълве.

 

3. На маса с Жоржи Амаду

През 1986 година работех като публицист и ми заръчаха да направя изявление с кубинския художник Кармело Гонзалес, който по това време беше пристигнал в България да изрисува стенна живопис в една зала на ул. „ Ангел Кънчев “. Срещнах се с кубинеца, говорихме си дълго (на руски) и изявлението се получи.

Само ще вметна, че въпреки да е почитател на соцреализма от направлението на Диего Ривера, Кармело Гонзалес и до през днешния ден се радва на международна известност.

С него още веднъж се видяхме месец след първата ни среща. Занесох му броя на вестника с отпечатаното изявление и седнахме да пием по водка в кафе-сладкарницата на парк-хотел „ Москва “. По някое време към масата ни се приближи беловлас мъж, облечен с шарена риза. Щом го зърна, Кармело скочи като пружина. Двамата се прегърнаха и разцелуваха. После новодошлият се ръкува с мене и ми се показа:

- Приятно ми е, аз съм Жоржи Амаду.

Даже не съумях да си кажа името, тъй като на мига осъзнах, че тъкмо по това време в София се организира интернационална писателска среща и Амаду е измежду участниците в нея.

Бразилецът се настани на нашата маса и двамата с Кармело взеха да си бъбрят сладко на испански. Нямаше по какъв начин да се включа в диалога им и щом си изпих водката, станах да си вървя. Тогава Жоржи ми направи знак да остана и ми поръча нова водка.

Това се повтори няколко пъти.

Бях я позабравил тая преживелица допреди няколко години, когато със фамилията ми се озовахме в бразилския град Салвадор де Баия. Както се шляехме из сокаците му, сходни на тия в остарелия Пловдив, стигнахме до огромна къща, на която пишеше “Музей на Жоржи Амаду “. На входа се тълпяха туристи. Появи се някакъв маджарин, който взе да ми изяснява, че сме пред дома на един от най-великите писатели. Погледнах унгареца от високо и рекох:

- Познавахме се с Жоржи. Пили сме дружно.

- Какво сте пили? – опули се унгарецът.

- Жоржи пиеше водка – отвърнах. – Беше великодушен човек. Обичаше да черпи.

Добре е за имиджа да се премълчават някои детайлности.

 

4. Метаморфоза

От десетина години аз и фамилията ми сме част от едно приятелство на български ветроходци, основано в гръцката марина Ормос Панагияс. Вече спомените от пътешествия под ветрилата на разнообразни яхти ми се смесват, незабравимо обаче ще остане първото ми корабоплаване – с лодка, наречена „ Одесос “. Тя беше 12-метрова, самоделно произвеждане от времето на соца, със спартанско съоръжение. Нямаше душ и се къпехме с маркучи по пристанищата. Хладилникът не работеше и го пълнехме с кубчета лед, с цел да охлаждаме храната и пиячката. Котвата вместо с верига беше вързана с въже, с цел да може да се хвърля и подвига на ръка. В тая яхта се побрахме някак общо 8 души – капитанът Румен плюс 7-членен екипаж (ако броя и двете ми деца). Прекарвахме си щастливо. Носех си въдици и всяка вечер се надхитрях с гръцките рибоци по заливчетата. Имах дребен проблем със стръвта. Бях си взел от България няколко кутии с бели червеи, само че нямаше по какъв начин да ги държа в „ хладилника “, по тази причина ги пъхах по всякакви секрети дупки на лодката. Признавам, че някои от животинките успяваха да изпълзят и да се скрият.

След като достигнахме най-южната точка на полуостров Касандра, взехме решение да отплаваме към Спорадите през 40 благи намерено море. Потеглихме по изгрев. Нямаше вятър и бръмчахме на мотор. Събрахме се на масата на палубата и всеки си пийваше каквото обича. Към обед, когато отникъде не се виждаше бряг, върху чашата с узо на художника Атанас Хранов кацна огромна зелена муха. Той я прогони с ръка, изгледа ме изпитателно и сподели:

- Коце, единствено не ме убеждавай, че тая муха е дохвърчала от брега. Ще те помоля незабавно да изхвърлиш белите червеи.

За тези, които не знаят, ще поясня, че белите червеи са ларви на мухи, по тази причина се наложи да изсипя стръвта си в морето.

Няколко години по-късно лодката „ Одесос “ влезе във ветроходната ни история. С нея зъболекарят Васил Куртев обиколи в самотно корабоплаване Земята за 22 месеца. И чества 80-годишния си празник измежду Индийския океан.

Навярно, до момента в който е пиел самотната си ракия на рождения ден, върху чашата му е кацнала една зелена муха, оживяла в някаква форма през бурите – с цел да му прави компания и да му припомня за родината.

 

5. Остров с един гражданин

По време на паметното ни корабоплаване с „ Одесос “ акостирахме на малко гръцко островче, част от Спорадите, наречено Кира Панагия. То е вечнозелено и въздухът му е пропит с благоухание на смола. В северния му бряг се врязва залив с кристалночиста вода. Там лодките са добре предпазени от ветровете. По близките чукари бродят стотици полудиви кози.

Кира Панагия има един-единствен непрекъснат гражданин – духовник от Великата атонска лавра, който населява дребен феодален манастир, стърчащ над морето. Решихме да го посетим и изкатерихме тясната пътечка до обителта.

Монахът ни посрещна на входа. Щом чу, че приказваме български, се засмя и сподели:

- Аз съм грък, само че съм роден и израснал в България. Името ми е Доротей.

Поседнахме в дворчето на манастира. Отецът почерпи с чудна атонска ракия и локум за мезе. Заприказвахме се.

– Тук на острова по цяла зима не виждам жив човек – рече Доротей. - Имам доста време, по тази причина за три години преведох на български поясненията към Новия завет на двама фамозни гръцки богослови. Събрал съм задоволително пари от дарения и в този момент диря човек, който да ги издаде в България.

Като чу това, Кака Мара, дамата на капитана, ме уточни с пръст и сподели:

- Този ще ти помогне.

– Добре – дадох обещание безгрижно аз, а отецът още веднъж ми наля от гроздовия балсам.

Месец по-късно Доротей ми донесе в София диск с превода и ме остави да се оправям самичък.

Работата ми е да създавам книги. Е, наложи се да се потрудя в допълнение. Библията с поясненията на теолозите (с кожена подвързия и златно фолио) до момента има 4 тиража, тъй като отецът откри нови спонсори.

Доротей ми стана другар, по тази причина го трансфорах в мой книжовен воин. По-долу изтъквам финала на романа ми „ Ловецът на пеперуди “:

„ Докато двамата с Доротей беседваме, над нас прелитат пъстрокрили пеперуди и аз постоянно загатвам, че съм избрал някой ден душата ми да се пресели на остров Кира Панагия. Споменавам го, тъй като съм сигурен, че самият Господ ни подслушва. “