Държавите съществуват в състояние на анархия
Концепцията, че страните съществуват в положение на безредица, е главното съмнение на „ реализма “, една от главните мисловни школи в теорията на интернационалните връзки.
Според реалистите интернационалното право на процедура постанова малко директни ограничавания върху държанието на страните, частично тъй като в действителност съвсем не съществува метод това да се приложи. При липса на наддържавна власт или съдия няма изпълними правила за държание, изключително за мощните страни.
Суровата междудържавна среда е анархична, както в строгия смисъл на липса на изпълнимо интернационално право, по този начин и в по-широкия смисъл на насилствена безредица. Разпространението на тази среда от своя страна изисква главните цели на обособените страни да бъдат оцеляването и сигурността.
През 1996 година Самюъл Хънтингтън написа книгата си „ Сблъсък на цивилизациите и преобразуването на международния ред “, в която оспорва теорията на Франсис Фукуяма след края на Студената война, че в международен мащаб разпространяването на демократичните демокрации е знак за последна точка на социокултурната еволюция на човечеството и евентуално дефинитивна форма на човешко ръководство.
Хънтингтън показва, че в края на 20 век геополитическото систематизиране на силите се дефинира от фактори, които излизат от рамките на обичайното опълчване сред либерализма и авторитаризма. Той смята, че главният фактор, детерминиращ развиването, ще бъдат цивилизациите, които сплотяват групи от страни със сходни социоментални, културни и религиозни полезности.
Представяме ви определена част от книгата, в която Хънтингтън разисква казусът Русия-Украйна и коментарът му за концепцията на проф. Джон Миършаймър и неговата реалистична прогноза още тогава за развиването на връзките сред тези две страни:
Повече или по-малко – 184 страни
„ Според това, което постоянно се назовава „ реалистка “ доктрина за интернационалните връзки, обособените страни са главните и в действителност само значимите артисти в международните дела; връзките сред страните са анархични, откъдето следва, че с цел да подсигуряват своето оцеляване и сигурността си, страните непроменяемо се стремят да уголемяват могъществото си.
Ако една страна забележи, че друга страна усилва силата си и заради това се трансформира в евентуална опасност, тя се пробва да отбрани своята сигурност, като усилва военната си мощност и/или се съюзява с други страни.
Интересите и дейностите на почти 100 осемдесет и четирите страни от света след Студената война могат да бъдат планувани въз основа на тези допускания.
Тази „ реалистка “ картина на света съставлява изключително потребна насочна точка за разбор на интернационалните проблеми и изяснява огромна част от държанието на страните.
Държавите са и ще продължат да бъдат доминантни величини в международната политика. Те поддържат армии, организират дипломация, реализират договаряния по сключването на междудържавни спогодби, водят войни, управляват интернационалните организации, оказват въздействие върху производството и търговията и значително дават образа им.
Правителствата на страните предпочитано обезпечават външната сигурност на страните си (макар постоянно да дават преимущество на обезпечаване на личната си сигурност като държавни управления против вътрешни заплахи).
Като цяло тази етатистка парадигма ни дава по-реалистична картина на международната политика и съставлява по-добър справочник, в сравнение с парадигмата за единния свят или тази за двата свята.
Тя обаче също страда от съществени дефекти.
Тя допуска, че всички страни възприемат ползите си по един и същи метод и работят по един и същи метод.
Нейната напълно елементарна концепция, че силата е всичко, е насочна точка за схващане на държанието на страните, само че тя не е ни води доста надалеч. Държавите дефинират ползите си посредством своята мощ, само че и посредством доста други неща.
Разбира се, страните постоянно се стремят към баланс на силите, само че в случай че това беше всичко, което вършат, западноевропейските страни щяха да влязат в коалиция със Съветския съюз против Съединените щати в края на 40-те години.
Държавите реагират на първо място на чувството за опасност и по това време западноевропейските страни съзират политическа, идеологическа и военна опасност от Изток. Те схващат ползите си по метод, който не би могъл да бъде очакван от класическата реалистка доктрина.
Ценностите, културата и институциите решаващо въздействат върху метода, по който страните дефинират своите ползи. Заедно с това ползите на страните се образуват освен от личните им полезности и институции, само че и от интернационалните правила и институции.
Ако оставим встрани първостепенната угриженост за сигурността им, другите видове страни дефинират ползите си по разнообразни способи. Държавите, които имат сходни култури и институции, ще намерят и общи ползи. Демократичните страни имат общи черти с други демократични страни, заради което не водят война между тях. Канада няма потребност да се съюзява с друга мощ, с цел да възпре военно навлизане от страна на Съединените щати.
На едно фундаментално ниво допусканията на етатистката парадигма са правилни за цялата история. Поради това те не ни оказват помощ да разберем по какъв метод международната политика след Студената война се разграничава от международната политика по време на Студената война или от интервала преди нея.
Същевременно е напълно ясно, че съществуват отлики и че през обособените исторически интервали страните пазят ползите си по друг метод.
В интервала, последвал Студената война, страните от ден на ден дефинират ползите си от цивилизационна позиция. Те с сътрудничат и се съюзяват със страни, с които имат сходна или обща просвета и влизат по-често в спор със страни от друга просвета.
Държавите дефинират заканите според от желанията на други страни, а тези планове и методът, по който те биват възприемани, се образуват в значима степен от културни съображения. Общественото мнение и политиците са по-малко склонни да виждат опасност в лицето на хора, които съгласно тях могат да схванат и на които могат да се доверят по силата на общ език, вяра, полезности, институции и просвета.
Сега, когато марксистко-ленинисткият Съветски съюз към този момент не съставлява опасност за свободния свят и когато Съединените щати не реагират с контразаплахи към комунистическия свят, страните и от двата свята от ден на ден стартират да виждат заканите като идващи от културно разнообразни общества.
Оставайки си съществени настоящи лица в международните каузи, страните понасят загуби във връзка с суверенитет, функционалности и власт.
Днес интернационалните институции утвърждават правото си да преценят това, което страните правят на личната си територии, и да постановат съответни ограничавания. В избрани случаи, най-добре забележими в Европа, интернационалните институции получават значими функционалности, реализирани преди този момент от страните, в следствие от което пораждат могъщи интернационалните бюрокрации, които упражняват непосредствена власт над обособените жители.
В международен мащаб е налице наклонността държавните управления на обособените страни да се отхвърлят от избрани функционалности на властта, прехвърляйки ги на районни, провинциални и локални политически структури.
В доста страни, в това число в принадлежащите към развития свят, съществуват районни придвижвания, борещи се за действителна автономност или за разединение. Правителствата на обособените страни значително са изгубили надзор над паричните потоци, които циркулират във и отвън техните страни, и срещат все по-сериозни усложнения в контрола над хрумвания, технологии, артикули и хора.
Накратко, държавните граници стават все по-пропускаеми. Всичко това кара мнозина да приказват за последователно настъпващия завършек на твърдата като „ билярдна топка “ страна, която се приема за норма от времето на Вестфалския контракт от 1648 година, и за появяването на хетерогенен, комплициран, многопластов интернационален ред, наподобяващ по-скоро реда на средновековието.
Най-сериозното тестване за валидността и полезността на дадена парадигма е степента, в която изведените от нея прогнози се оказват по-коректни от прогнозите на различни парадигми.
Така да вземем за пример, следвайки етатистката парадигма, Джон Миършаймър предвижда, че „ в обстановката, основана сред Русия и Украйна, назрява спор, обвързван със отбрана на националната сигурност. Велики сили, разграничени от дълга и незащитена обща граница, като границата сред Русия и Украйна, постоянно изпадат в дълбоки несъгласия, подхранвани от паника за сигурността си. Русия и Украйна могат да превъзмогнат тази обстановка и да се научат да живеят в естетика, само че би било необичайно, в случай че това стане в реалност. “
От друга страна, цивилизационният метод регистрира тесните културни, междуличностни и исторически връзки сред Русия и Украйна, смесването на руснаци и украинци и в двете страни и надлежно се концентрира върху цивилизационния разлом, разделящ православната Източна Украйна от униатската Западна Украйна – една от дълго време утвърдила се базисна историческа обстановка, която Миършмайър напълно пренебрегва, придържайки се към „ реалистката “ идея за страните като обединени и самоопределящи се единици.
Докато етатистката парадигма акцентира опцията за руско-украинска война, цивилизационната парадигма свежда до най-малко тази опция и вместо това акцентира вероятността Украйна да се разцепи на две, разединение, което по силата на културни фактори евентуално ще бъде доста по-бурно от това, което се случи в Чехословакия, само че доста по-безкръвно от разцеплението в Югославия.
Тези разнообразни прогнози на собствен ред водят до разнообразни цели в политиката.
Етатистката прогноза на Миършмайър за възможна война и за подчинение на Украйна от Русия го кара да поддържа съществуването на нуклеарни оръжия в Украйна.
Цивилизационната парадигма би насърчила съдействието сред Русия и Украйна, би подтиквала Украйна да се откаже от своето нуклеарно въоръжение, би упорствала за забележителна икономическа помощ и за други сходни ограничения, които да оказват помощ на Украйна да поддържа своето единение и самостоятелност и би възнамерявала развиването след вероятно разединение на Украйна. “
КОЯ ОТ ДВЕТЕ ГЛЕДНИ ТОЧКИ, ИЗКАЗАНИ ПРЕЗ 1996 ГОДИНА, съдебна експертиза ОКАЗАХА ВАЛИДНИ ДНЕС?
Когато през 2014 година се разгаря рецесията в Украйна, упоменатия от Хънтингтън проф. Джон Миършаймър от Чикагския университет се пробва да предизвести Запада и Съединени американски щати за вероятните рискове.
В своята лекция от 2015 година той на процедура планува днешното развиване на украинската рецесия, с което придава годност на политологичната парадима „ натурализъм “, появила се като контрапункт на традициите на идеализма, които одобряват, че историята е линеен развой, който води към „ избавителната “ последна точка (утопията).
Колко човешко злощастие щеше да бъде спестено, в случай че единствено го бяха послушали!
