Пет истории на Константин Вълков
Константин Вълков е роден през 1977 година в София. Завършва първата си магистратура в Софийския университет, компетентност “География ”. Втората му магистратура е Steinbeis-Hochschule Берлин, компетентност " Международен медия мениджмънт ". В момента следва докторантура в Leiden University, компетентност " Африканистика ".
Работи от 16-годишен в Дарик радио. Пише от 13-годишен във вестник " Средношколско знаме ", по-късно във вестниците " Ритъм ", " Рокбулевард ", сп. " Егоист ", " Стандарт за хората ", L’Europeo, Brava Casa, " 24 часа " и доста други. Бил е музикален сътрудник на българската секция на Би Би Си. Сред основателите е на Ретро радио, а от 2006 година е програмен шеф на Дарик радио.
1. Аудио и хартия
Винаги съм се вълнувал от две медии - радио и списания. Не мисля, че малкия екран ме интригува с нещо и епизодичните появявания са безусловно задоволителни, с цел да те държат в добра телевизионна форма. Помня, че като дребен слушах и в София, и при баба и дядо в Пещера, непознати радиостанции до цялостно побъркване. Една Selena хващаше Radio Luxemburg, както и американските джаз излъчвания на Voice of America. После BBC. Слушах и записвах всичко в тетрадки, пишех на водещите, те ми пращаха списания, които настървено четях. По някаква странна причина към момента нито една друга медия не може да ме завоюва - намирам извънредно обаяние в списанията и закупувам много списания месечно.
Ако става дума за обичани списания - през годините те са били Wallpaper, Monocle, Port, New Yorker. За две от тях съм писал, а единственото, което и до през днешния ден чета настървено, си остава New Yorker. Харесва ми, че имат прецизен фокус, мощна публицистика, изострен взор, истински хрумвания в световната политика, бизнеса, културата, модата, дизайна. Вълнуват ме концепциите на тези медии.
Начинът, по който уголемяват наличието си, без безусловно да вършат всичко онлайн. Харесва ми, че влагат в доста скъпа и качествена хартия - това е значимо. От срещите в офиса на Monocle научих за нищо на света да не върша Power Point презентации, да разгадавам на вълнението от откровения диалог онлайн. И до през днешния ден е по този начин - когато имаме срещи с клиенти, сътрудници, те стават на живо - без значение дали има война, пандемия или естествено злополучие. Не мисля, че Zoom или сходните софтуери би трябвало да участват в живота ни. Досега имам не повече от три-четири влизания в Zoom, от които бързо излизам.
Вече три години издаваме едно печатно издание, излиза два пъти годишно, популяризира се гратис, излиза на допустимо най-качествената хартия. Нарича се dolce far niente и концепцията му е елементарна - включва всичко, което ни е забавно сега - от хокей до остаряла история за Кенеди - без значение какво. Но положителната история е значима. Няма по-важна от нея.
2. Най-ценното - образованията
Най-важното, което съумях да направя по време на така наречен Преход, са десетките образования. Тогава България беше в зоната на здрача, само че точно заради това присъстваше в стратегиите на десетки международни организации за помощ на публицисти. Независимо дали ставаше дума за " Ройтерс ", " Дойче веле ", Европейския журналистически център, " Пойнтер ", какво ли не още.
Пишех писма като вманиачен, изпращах автобиографии, единствено и единствено да пътувам до някое място, където има журналистически курс. Толкова мощно беше желанието да бъда някъде другаде - колкото по-далече, толкоз по-добре. Така се озовах в Южна Африка, в Афганистан, в Япония, в Щатите и във Англия. Къде ли не още. Тези къси образования, в множеството случаи по седмица, и то най-много по тематики, от които и хабер си нямам, бяха най-ценното, което ми се случи. Често отивах обезпокоен - примерно на курс за финансова публицистика в Ройтерс. Нищо не запознат съм това. Но един от преподавателите тогава ми сподели, че в случай че всяка събота чета от край до край " Файненшъл таймс " ще имам толкоз хрумвания за работата си, че няма да смогна да ги осъществявам.
Така стана и към този момент 20 години това е съботен обред. От първа до последна страница. Тези пътувания ме възпламениха по разказването на истории, след това по фотографията. Никога не съм " бягал след колата за спешна помощ ", не разбирам нищо от така наречен breaking news публицистика, да не приказваме, че още доста има да науча, с цел да мога въобще да нарека себе си " публицист ".
Но изводът е един - в случай че имате опция, идете, до момента в който сте млади, на допустимо най-вече курсове.
3. Хаосът
Не претърпявам подредени градове с ред, правила и дисциплинираност. Страните, от които съм си тръгвал по-рано, даже с цената на по-скъп билет, постоянно са сходни - Германия, Швейцария, Австрия. Няма нещо в работата ми, за което тези страни да са ме въодушевили. Чувствам се в действителност не на място, от време на време извънредно, податлив съм да си взема чантата и да си потегли с първия аероплан.
Има обаче други градове, които безусловно прекатурват визиите, зареждат ме с изобретателна сила, мога да не дремя в тях, да работя неуморно, да проучвам, да чета, да чувствам с всяка фибра на тялото си. Чисто журналистически най-трайна диря в мен е оставил Лондон, само че в случай че приказваме за десетките планове, които съумях да осъществявам през годините - те са въодушевени от пътувания в безредни градове. Бейрут, Токио, Лагос, Кейп Таун, Истанбул, Атина.
Самоцелните правила ме побъркват. Има толкоз сила в младежите, които основават нещо в Бейрут. Толкова ограничавания, компликации, само че все пак градът бумти с сила, със собствен си темп. Ограниченията са значими, с цел да направиш нещо друго, да бъдеш новаторски, друг. Да не ти е скучно.
Спомням си нещо ужасно. Ставаше дума за един боксов мач, а писателят разказваше по какъв начин едно време, преди пустото му радиото, боксовите мачове започвали, когато си желаят. Като почнали да ги предават по радиото, трябвало да почват в точния момент. А по този начин се губи цялото обаяние - преди да се предават онлайн по радиото, първо боксьорите се събират с почитателите си в питейни заведения до залата, след това потеглят към залата, по някое време и публиката идва, малко по малко залата се цялостни и като му пристигна времето, мачът стартира.
Хаосът в публицистиката наподобява по избран метод - един материал, в който има избран литературно-разказен детайл, освен строги обстоятелства и съблюдаване на пирамидалната конструкция, той доста ми харесва. Когато текстът се движи като кардиограмата на жив човек - нагоре и надолу.
И когато приказвам за безпорядък, има една особена характерност на тези общества, която ме притегля към въпросните " безредни " градове. И това е отношението към децата. Във въпросните безредни градове отношението към децата е същински топло и благо, същински, достоверно, аналогово, акустично, в случай че щете.
4. Липсата на интернет
Няма концепция, която да ми е хрумнала, до момента в който съм имал достъп до интернет. Нито една.
В този смисъл най-хубавото място на света е един аероплан. Мисля, че едно от нещата, които най-вече обичам, са полетите над 10 часа. Отвеждат те далеко и постоянно е хубаво. Часовата зона е друга - когато ти си безсънен, в България всички спят, а в другото време просто изключваш телефона си. И се получава.
5. Куражът
Няма нищо по-важно от това да опитваш нещо ново. Десетките разнообразни планове, с които сме се захващали с сътрудниците, са тъкмо това. Не бива и нито ден да стоиш на едно и също място, да тъпчеш. Да си затворен в бункер - отново се връщам на настоящите тематики, само че не преставам да имам вяра, че без значение дали на открито има военни действия или пандемия, хората би трябвало да бъдат на открито.
Всяко ограничаване е опция да направиш нещо, да прочетеш нещо, да научиш нещо ново. Да развиеш себе си, характера си. Често се е случвало по този начин в живота ми, че куражът ми е помагал. Да се качиш на следващия ден на самолета, единствено с цел да убедиш някого да взе участие в твой план, нищо, че той е на другия завършек на света. Това коства доста пари, взети назаем, само че всичко се отплаща. Да нямаш никаква визия по какъв начин тъкмо можеш да снимаш със остаряла аналогова камера, само че да искаш да направиш портрети на именити българи - с непрекъснато учене, научава се, само че без кураж накъде? Страхът в никакъв случай не носи нищо. Страхът не стопира гибелта, това е несъмнено. Но сигурно стопира живота.
Работи от 16-годишен в Дарик радио. Пише от 13-годишен във вестник " Средношколско знаме ", по-късно във вестниците " Ритъм ", " Рокбулевард ", сп. " Егоист ", " Стандарт за хората ", L’Europeo, Brava Casa, " 24 часа " и доста други. Бил е музикален сътрудник на българската секция на Би Би Си. Сред основателите е на Ретро радио, а от 2006 година е програмен шеф на Дарик радио.
1. Аудио и хартия
Винаги съм се вълнувал от две медии - радио и списания. Не мисля, че малкия екран ме интригува с нещо и епизодичните появявания са безусловно задоволителни, с цел да те държат в добра телевизионна форма. Помня, че като дребен слушах и в София, и при баба и дядо в Пещера, непознати радиостанции до цялостно побъркване. Една Selena хващаше Radio Luxemburg, както и американските джаз излъчвания на Voice of America. После BBC. Слушах и записвах всичко в тетрадки, пишех на водещите, те ми пращаха списания, които настървено четях. По някаква странна причина към момента нито една друга медия не може да ме завоюва - намирам извънредно обаяние в списанията и закупувам много списания месечно.
Ако става дума за обичани списания - през годините те са били Wallpaper, Monocle, Port, New Yorker. За две от тях съм писал, а единственото, което и до през днешния ден чета настървено, си остава New Yorker. Харесва ми, че имат прецизен фокус, мощна публицистика, изострен взор, истински хрумвания в световната политика, бизнеса, културата, модата, дизайна. Вълнуват ме концепциите на тези медии.
Начинът, по който уголемяват наличието си, без безусловно да вършат всичко онлайн. Харесва ми, че влагат в доста скъпа и качествена хартия - това е значимо. От срещите в офиса на Monocle научих за нищо на света да не върша Power Point презентации, да разгадавам на вълнението от откровения диалог онлайн. И до през днешния ден е по този начин - когато имаме срещи с клиенти, сътрудници, те стават на живо - без значение дали има война, пандемия или естествено злополучие. Не мисля, че Zoom или сходните софтуери би трябвало да участват в живота ни. Досега имам не повече от три-четири влизания в Zoom, от които бързо излизам.
Вече три години издаваме едно печатно издание, излиза два пъти годишно, популяризира се гратис, излиза на допустимо най-качествената хартия. Нарича се dolce far niente и концепцията му е елементарна - включва всичко, което ни е забавно сега - от хокей до остаряла история за Кенеди - без значение какво. Но положителната история е значима. Няма по-важна от нея.
2. Най-ценното - образованията
Най-важното, което съумях да направя по време на така наречен Преход, са десетките образования. Тогава България беше в зоната на здрача, само че точно заради това присъстваше в стратегиите на десетки международни организации за помощ на публицисти. Независимо дали ставаше дума за " Ройтерс ", " Дойче веле ", Европейския журналистически център, " Пойнтер ", какво ли не още.
Пишех писма като вманиачен, изпращах автобиографии, единствено и единствено да пътувам до някое място, където има журналистически курс. Толкова мощно беше желанието да бъда някъде другаде - колкото по-далече, толкоз по-добре. Така се озовах в Южна Африка, в Афганистан, в Япония, в Щатите и във Англия. Къде ли не още. Тези къси образования, в множеството случаи по седмица, и то най-много по тематики, от които и хабер си нямам, бяха най-ценното, което ми се случи. Често отивах обезпокоен - примерно на курс за финансова публицистика в Ройтерс. Нищо не запознат съм това. Но един от преподавателите тогава ми сподели, че в случай че всяка събота чета от край до край " Файненшъл таймс " ще имам толкоз хрумвания за работата си, че няма да смогна да ги осъществявам.
Така стана и към този момент 20 години това е съботен обред. От първа до последна страница. Тези пътувания ме възпламениха по разказването на истории, след това по фотографията. Никога не съм " бягал след колата за спешна помощ ", не разбирам нищо от така наречен breaking news публицистика, да не приказваме, че още доста има да науча, с цел да мога въобще да нарека себе си " публицист ".
Но изводът е един - в случай че имате опция, идете, до момента в който сте млади, на допустимо най-вече курсове.
3. Хаосът
Не претърпявам подредени градове с ред, правила и дисциплинираност. Страните, от които съм си тръгвал по-рано, даже с цената на по-скъп билет, постоянно са сходни - Германия, Швейцария, Австрия. Няма нещо в работата ми, за което тези страни да са ме въодушевили. Чувствам се в действителност не на място, от време на време извънредно, податлив съм да си взема чантата и да си потегли с първия аероплан.
Има обаче други градове, които безусловно прекатурват визиите, зареждат ме с изобретателна сила, мога да не дремя в тях, да работя неуморно, да проучвам, да чета, да чувствам с всяка фибра на тялото си. Чисто журналистически най-трайна диря в мен е оставил Лондон, само че в случай че приказваме за десетките планове, които съумях да осъществявам през годините - те са въодушевени от пътувания в безредни градове. Бейрут, Токио, Лагос, Кейп Таун, Истанбул, Атина.
Самоцелните правила ме побъркват. Има толкоз сила в младежите, които основават нещо в Бейрут. Толкова ограничавания, компликации, само че все пак градът бумти с сила, със собствен си темп. Ограниченията са значими, с цел да направиш нещо друго, да бъдеш новаторски, друг. Да не ти е скучно.
Спомням си нещо ужасно. Ставаше дума за един боксов мач, а писателят разказваше по какъв начин едно време, преди пустото му радиото, боксовите мачове започвали, когато си желаят. Като почнали да ги предават по радиото, трябвало да почват в точния момент. А по този начин се губи цялото обаяние - преди да се предават онлайн по радиото, първо боксьорите се събират с почитателите си в питейни заведения до залата, след това потеглят към залата, по някое време и публиката идва, малко по малко залата се цялостни и като му пристигна времето, мачът стартира.
Хаосът в публицистиката наподобява по избран метод - един материал, в който има избран литературно-разказен детайл, освен строги обстоятелства и съблюдаване на пирамидалната конструкция, той доста ми харесва. Когато текстът се движи като кардиограмата на жив човек - нагоре и надолу.
И когато приказвам за безпорядък, има една особена характерност на тези общества, която ме притегля към въпросните " безредни " градове. И това е отношението към децата. Във въпросните безредни градове отношението към децата е същински топло и благо, същински, достоверно, аналогово, акустично, в случай че щете.
4. Липсата на интернет
Няма концепция, която да ми е хрумнала, до момента в който съм имал достъп до интернет. Нито една.
В този смисъл най-хубавото място на света е един аероплан. Мисля, че едно от нещата, които най-вече обичам, са полетите над 10 часа. Отвеждат те далеко и постоянно е хубаво. Часовата зона е друга - когато ти си безсънен, в България всички спят, а в другото време просто изключваш телефона си. И се получава.
5. Куражът
Няма нищо по-важно от това да опитваш нещо ново. Десетките разнообразни планове, с които сме се захващали с сътрудниците, са тъкмо това. Не бива и нито ден да стоиш на едно и също място, да тъпчеш. Да си затворен в бункер - отново се връщам на настоящите тематики, само че не преставам да имам вяра, че без значение дали на открито има военни действия или пандемия, хората би трябвало да бъдат на открито.
Всяко ограничаване е опция да направиш нещо, да прочетеш нещо, да научиш нещо ново. Да развиеш себе си, характера си. Често се е случвало по този начин в живота ми, че куражът ми е помагал. Да се качиш на следващия ден на самолета, единствено с цел да убедиш някого да взе участие в твой план, нищо, че той е на другия завършек на света. Това коства доста пари, взети назаем, само че всичко се отплаща. Да нямаш никаква визия по какъв начин тъкмо можеш да снимаш със остаряла аналогова камера, само че да искаш да направиш портрети на именити българи - с непрекъснато учене, научава се, само че без кураж накъде? Страхът в никакъв случай не носи нищо. Страхът не стопира гибелта, това е несъмнено. Но сигурно стопира живота.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ