Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на

Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на гибелта „ Слънчев бряг ” край Ловеч. Той е един от дребното оживели страдалци, пратени в кариерата само с цел да бъдат „ ликвидарани ”.

На доста от техните досиета е написано „ ЗН ” – „ завръщането нежелателно ”. Това е изповедта на Кольо Колев – достоверно удостоверение за едно от най-страшните закононарушения в историята ни.

И документ за терористичният темперамент на публичен строй, който се гордееше с това, „ човек за индивида е другар и брат ”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи евентуално биха възхитили и учителите им от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР).

Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха дружно с нас същата работа. И тях ги биеха непрекъснато. Гавреха се, завираха им неща, където не би трябвало. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите.

Изнасилваха ги непрекъснато, те не смееха да стачкуват. Защото другояче ги чакаше гибел. Беше доста ужасно. Ръцете ни бяха кървящи рани. Товарехме камъните с голи ръце.

Вечер спяхме като убити. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок – по скалите ги има доста, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по потребност в една кофа, само че най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша.През лятото беше отвратително горещо. Камъните се нагряваха, в случай че счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути.

Есента скалите изстиваха и заран беше доста студено, само че единствено до момента в който стигнем кариерата. Работехме заран от 6 до мрачно. Не усещахме студа, тъй като бяхме потни даже през най-големите студове през зимата. Пот и кръв се лееха непрестанно Мирчо Спасов искаше „ доста, доста работа ”.

Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато схвана, че е нашенец, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, пристигнал 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше доста опити за бягство, само че все несполучливи. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за наставление.

Ако ромът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше преднамерено. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на Българска комунистическа партия на хълма.

Носехме камък, желязо, вода, цимент – дворец, издигнат с рабски труд. Благо или някой от ромите слагаше пръчка на пътеката и би трябвало да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван незабавно. Ако стане, продължава, в случай че не може-доубиваха го.

Убийствата ставаха по всевъзможни способи:

с тояги, с принадлежности, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по знамение. Работих с него в една група два или три месеца.

Шахо го удари неприятно с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух зов и в последния момент видях Шахо да замахва с прибора си за ликвидиране. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента към 20 см, извънредно остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне.

С едно придвижване я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, индивидът умираше на място, в случай че пък докачи нечий тил, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в оня ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика мощно „ Бате-е! ” Погледнах – лентата свисти към главата ми.

Отдръпнах се инстиктивно обратно и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крайници ми. Белезите и в този момент стоят. Шахо щеше да ме довърши, само че в тоя миг Газдов го извика долу при бараките за „ нещо значимо ”.

Това означаваше, че са пристигнали нови хора и има работа за него. Бяха две девойки и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата.

Цяла нощ се чуваха страшни крясъци, въпреки че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а девойки с раздрани облекла, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.

Гноясалите и червясали рани бай Георги – фелшерът, лекуваше по два метода. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше жертван. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия трен, само че падна на релсите и вагонът мина през краката му.

Закараха го в болничното заведение,след два часа го докараха с ампутирани крайници. Хвърлиха го в „ моргата ” зад тоалетната и той умря в страшни страдания. Беше жив сред трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лв. – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години.

Помолил един старшина да купи с парите лукчета, само че полицаят го съобщи. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за прът с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се подвигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше доста студено, 15° под нулата. Газдов подреди на всеки два часа да го заливат с вода.

При всяка кофа му споделяха: „ Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве? ” Два дни остана на кола и не стопираха да го поливат. На третия Газдов пристигна като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, затрупан с лед. Събраха ни да го забележим. „ Има ли други искащи да честват? ” Данчо изстена единствено: „ Братя…аз …си… отивааам… ”. И издъхна.

Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, само че още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо споделили, че го няма, след това че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат.

Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша свине.Предатели сред нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме между тях – нямахме право.

Имаше заповед да приказваме високо. Когато приказваш с някого, би трябвало да се чува най-малко на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и защитата реши, че не е чула, това значи, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме единствено по едно име и от кое място е – Стефан от Враца, Сашо Сладура.

Помня го, не видях по какъв начин го убиха. Казаха, че бил огромен музикант. Там имаше единствено високообразовани и културни хора – опасността за „ мирния комунизъм ”.Имаше юристи, народни представители и други Никола от София го изпратили, тъй като приказвал с чужденци в хотел „ България ”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не устояха.

Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, само че го хванаха. Убиха го доста трудно. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха поставили гърмежи и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били доста къси. В един миг цялата група се взриви.

Тела, глави, крайници и скали се разхвърчаха на всички места. Две-три минути по-късно се издаде заповед „ да се събере мършата в газката ”. И ни накараха да „ почистим ”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крайник, той топъл. На друго място – вътрешности.

Лошо ми става и в този момент, като се сетя за 19 юли 1959 година Някои потеглиха да бягат, само че милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не устояха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.

Полуживи ги захвърляха в „ моргата ”и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама остарял черен самун. Чер като рингова тухла. Даваха някакво сходство на чай заран и вечер. Организмът има потребност от течности. Понякога даваха чорба от рибени глави, само че към този момент почнали да се разлагат, смърдяха.

Виждал съм хора да късат трева и листа и споделяха: „ Аз едвам си разквася устата. ” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които в никакъв случай не се миеха, а единствено доливаха. На дъното им имаше кал, нечистотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по потребност в дървена тоалетна, само че никой не смееше да се заседи доста. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито финален. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или сакат.

Ще го кажа намерено – той не е потребен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при несъблюдение – следва гибел. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, само че не са по-малко от 800. И това е единствено за една година.

Един път Мирчо Спасов държа тирада

Тогава Васко от Струмяни се обади: „ Другарю полковник (той беше полковник тогава), за какво сме тук без съд и присъда, за какво нямаме право да пишем и получаваме писма? ” Мирчо Спасов сподели: „ Вие сте събрани не с цел да изтърпявате наказване, не да оцелявате, а за физическо и стерилно заличаване, тъй като сте зародишът на гнилия американски капитализъм. ”

И в случай че някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той на часа щял да стане герак, който нямало да разреши и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко към този момент го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било заръка на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.

Днес ми тежи, че няколко души починаха поради мен. Преди да вляза, упражнявах битка. Когато Ловеч стана окръг, нямало играч в категорията ми и ме потърсили за съревнование. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв герой, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една заран видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, през днешния ден ще ме убият. Той прошепна да не се багра.

После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се свада в камъните. И тогава чух зов: „ Стигааа! ” Той отпусна тоягата и ми сподели: „ Ако се върнеш, няма да осъмнеш, в случай че осъмнеш, няма да замръкнеш. ” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и в този момент.

Гледах по-късно най-малко 20 пъти кино лентата „ Спартак ”, който стартира с рабски труд в кариера. Той не се приближава и малко до ужаса в нашия лагер, само че все плачех.

Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оживели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

Когато през днешния ден ме карат да кажа или напиша нещо, то е единствено едно: „ Никога, в никакъв случай човешко принуждение! ”

Мирчо Спасов е български политик от Българска комунистическа партия, заместител вътрешен министър в Народна република България. Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, провежда и управлява лагерите край Ловеч и Скравена, управлявал контрабандни канали и виновен за източването на милиони левове от работа „ Културно завещание “ към Министерството на външните работи.

В хода на следствието на закононарушенията в лагера в Ловеч, всички от управлението на лагера свидетелстват, че писмени заповеди в никакъв случай не са давани, а е действано само по устни инструкции от Мирчо Спасов. Той оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „ битка с гнилия американски капитализъм “, зародиша на който били хората, затворени в лагера, които да бъдат подложени на „ физическо и стерилно заличаване “[.

През 1990, за осъществените зверства край лагера в Ловеч, Спасов е изключен от Българска социалистическа партия, а тогавашният президент Петър Младенов му лишава генералското звание. Срещу Спасов и управлението на лагера в Ловеч е повдигнато следствие, от тогавашния основен прокурор Иван Татарчев.

Спасов прави признания, като оправдава дейностите си с прекопирване на опита на руските приятели. На 8 юни 1993 е даден ход на делото, на когато персонално Иван Татарчев пледира за смъртни присъди. Спасов умира един месец след началото на делото, в дома си, където е под домакински арест./bgspomen.com