Георги Велчев – забравеният майстор на морския пейзаж
Колко ли още надарени персони, дръзнали да съизмерят себе си в елитарната среда на одобрени с епохи култури и да вградят в тях своя камък, ще изплуват от затрупаното с незнанието и жестокостта на един човеконенавистен режим минало? Художникът Георги Велчев – определян през днешния ден като европейски актьор и модернист за българското изкуство, е единствено следващият измежду тях.
Роденият преди 130 година създател дочаква дълго отлаганата си реабилитация с помощта на изкуствоведа Румен Серафимов, който се заема да изследва и възвърне изоставения музей в родния му варненски дом. И пред очите на откривателя се появяват неподозирани свидетелства за един трогателен, изстрадан и мощно изобретателен живот, както се показва самият той.
Георги Велчев произлиза от жеравненски жанр. След като родителите му се преселват в морската столица, татко му отваря първата книжарница в града. Още като възпитаник бъдещият художник посещава Ермитажа и Третяковската изложба и това, съгласно личните му думи, предопределя избора му на житейски път. Двама огромни живописци – и Стефан Иванов, пък слагат университетските основи в активността му на създател. Георги Велчев принадлежи на поколението художници като,, Иван Милев, които в първите десетилетия на ХХ век се опълчват на обичайния натурализъм, пробвайки да внесат сила от европейския модернизъм. Затова и през 1920 година той отпътува за Париж.
„ Там специализира в ателието на проф. Арман Жан в Академията за изящни изкуства и се въздейства от групата на набистите (в превод “староеврейски пророци ”) – споделя Румен Серафимов. – Тези изключителни художници основават високоинтелектуално символистично изкуство, изразяващо се в поетично съзерцаване на природата и на човешката същина. По време на тригодишния си престой във френската столица Георги Велчев работи в постимпресионистичен, поантилистичен жанр, създавайки превъзходни пейзажи на красивия парк Монсо , на Булонския лес , на части от Париж . ”
Едва ли има различен български художник, който да е пътешествал през повече страни и континенти, уверен е изкуствоведът. В Германия Георги Велчев е поканен от Хайнрих Фогелер да се причисли към популярната му артистична колония във Ворпсведе и за малко става част от значими културни процеси. А в Ню Йорк прекарва цели осем години, където прави независими изложения и взе участие в групови експозиции. Икономическата рецесия в Съединени американски щати обаче го подтиква през 1932 година да се завърне в родината. Така в дългия си път към бащиния дом той посещава редица страни, измежду които Австралия и Китай, съумява да показа и две изложения – едната в Париж, а другата в Лондон. За страдание, на един от корабите изчезват два куфара, цялостни с негови произведения.
На родна земя Георги Велчев пътува в села и градчета, рисува извънредно доста, показва огромни изложения, творбите му се търсят, в това число в царския двор.
„ Обогатен от познанието за голямото културно пространство на света, с особена, тъжна аристократичност, той съзерцава посредством изкуството си живота на дребния български свят ”, споделя Румен Серафимов. В този негов микросвят изключително място намира морето със своите светли и тъмни, бурни и спокойни лица, срещата на вълните със самотния каменист бряг.
След 9 септември 1944 година новият режим го бележи с клеймото на интелигентния и свободен човек, живял на Запад.
„ Той стартира да изпитва психически репресии – продължава описа си изкуствоведът. – Не му се изплащат работи, след 1946 година не прави повече изложения. Въпреки това не стопира да работи. Неговото изкуство се трансформира, последните му произведения са доста мрачни, доста наситени с мъка и с тежки прочувствени положения . ”
В последните си години (той си отива през 1955г.) Георги Велчев помръква и губи виталния си дух, въпреки креативната самотност и неудовлетвореността да го съпътстват през целия му живот. Художникът “обезлюдява ” своите картини – те нямат потребност от човешкото наличие.
“ В картините му се усеща едно самотно свещенодействие – споделя още Румен Серафимов. – Той носи в себе си самотата на високоинтелигентен и сензитивен човек, който остава самичък през целия си живот. В своето пътуване той желае да избяга от някаква своя незадоволеност, да преодолее някаква липса в възприятията и пристрастеностите, търсейки високи преживявания, срещи, другарство . Така остава чувството за духовния човек, който се стреми към хубостта, към доста по-високи измерения на живота и въпреки и в други общества, има щастието да ги срещне. ”
Снимки: Галерия и къща-музей „ Георги Велчев “
Роденият преди 130 година създател дочаква дълго отлаганата си реабилитация с помощта на изкуствоведа Румен Серафимов, който се заема да изследва и възвърне изоставения музей в родния му варненски дом. И пред очите на откривателя се появяват неподозирани свидетелства за един трогателен, изстрадан и мощно изобретателен живот, както се показва самият той.
Георги Велчев произлиза от жеравненски жанр. След като родителите му се преселват в морската столица, татко му отваря първата книжарница в града. Още като възпитаник бъдещият художник посещава Ермитажа и Третяковската изложба и това, съгласно личните му думи, предопределя избора му на житейски път. Двама огромни живописци – и Стефан Иванов, пък слагат университетските основи в активността му на създател. Георги Велчев принадлежи на поколението художници като,, Иван Милев, които в първите десетилетия на ХХ век се опълчват на обичайния натурализъм, пробвайки да внесат сила от европейския модернизъм. Затова и през 1920 година той отпътува за Париж.
„ Там специализира в ателието на проф. Арман Жан в Академията за изящни изкуства и се въздейства от групата на набистите (в превод “староеврейски пророци ”) – споделя Румен Серафимов. – Тези изключителни художници основават високоинтелектуално символистично изкуство, изразяващо се в поетично съзерцаване на природата и на човешката същина. По време на тригодишния си престой във френската столица Георги Велчев работи в постимпресионистичен, поантилистичен жанр, създавайки превъзходни пейзажи на красивия парк Монсо , на Булонския лес , на части от Париж . ”
Едва ли има различен български художник, който да е пътешествал през повече страни и континенти, уверен е изкуствоведът. В Германия Георги Велчев е поканен от Хайнрих Фогелер да се причисли към популярната му артистична колония във Ворпсведе и за малко става част от значими културни процеси. А в Ню Йорк прекарва цели осем години, където прави независими изложения и взе участие в групови експозиции. Икономическата рецесия в Съединени американски щати обаче го подтиква през 1932 година да се завърне в родината. Така в дългия си път към бащиния дом той посещава редица страни, измежду които Австралия и Китай, съумява да показа и две изложения – едната в Париж, а другата в Лондон. За страдание, на един от корабите изчезват два куфара, цялостни с негови произведения.
На родна земя Георги Велчев пътува в села и градчета, рисува извънредно доста, показва огромни изложения, творбите му се търсят, в това число в царския двор.
„ Обогатен от познанието за голямото културно пространство на света, с особена, тъжна аристократичност, той съзерцава посредством изкуството си живота на дребния български свят ”, споделя Румен Серафимов. В този негов микросвят изключително място намира морето със своите светли и тъмни, бурни и спокойни лица, срещата на вълните със самотния каменист бряг.
След 9 септември 1944 година новият режим го бележи с клеймото на интелигентния и свободен човек, живял на Запад.
„ Той стартира да изпитва психически репресии – продължава описа си изкуствоведът. – Не му се изплащат работи, след 1946 година не прави повече изложения. Въпреки това не стопира да работи. Неговото изкуство се трансформира, последните му произведения са доста мрачни, доста наситени с мъка и с тежки прочувствени положения . ”
В последните си години (той си отива през 1955г.) Георги Велчев помръква и губи виталния си дух, въпреки креативната самотност и неудовлетвореността да го съпътстват през целия му живот. Художникът “обезлюдява ” своите картини – те нямат потребност от човешкото наличие.
“ В картините му се усеща едно самотно свещенодействие – споделя още Румен Серафимов. – Той носи в себе си самотата на високоинтелигентен и сензитивен човек, който остава самичък през целия си живот. В своето пътуване той желае да избяга от някаква своя незадоволеност, да преодолее някаква липса в възприятията и пристрастеностите, търсейки високи преживявания, срещи, другарство . Така остава чувството за духовния човек, който се стреми към хубостта, към доста по-високи измерения на живота и въпреки и в други общества, има щастието да ги срещне. ”
Снимки: Галерия и къща-музей „ Георги Велчев “
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ