Георги Мамалев: Хуморът никога не е излишен
Когато трупаш точки поради това, че смехът ти е инфекциозен, тогава моженето ти не отива напразно. Прави ли те това по-добър, подплатява ли самочувствието ти? Звъня на Георги Мамалев и тези въпроси на момента откриват отговорите си, даже губят значение. Защото артистът ме „ вмъкна “ сред подготовките си в Народния спектакъл, „ вмъкна “ ме сред фамилните си задължения и житейските си ежедневни действия. Защото ме „ предложения “ в своята психика, без да се постанова да звъня на звънеца. Само открехнах вратата…
Излезе книгата за теб – „ Усмихни се, дребосъче “, чиято концепция е да опише твоите истории. Имаш ли случки, които не са за описване?
Има, несъмнено, само че съм ги икономисал тези истории, тъй като съм се тормозил, че те са прекомерно персонални и че не е хубаво да ги възпроизвеждам оттова нататък. Книгата е занимателна, лятна, имам доста мемоари от фотосите на „ Оркестър без име “, от моите войнишки години в ДНА Пловдив, от ВИТИЗ. „ Море, обич и още нещо “, както споделяше Катето Евро във кино лентата. Ако един човек се засмее, значи сме съумели. Най-вероятно ще се хареса на феновете на българския спектакъл и кино, тъй като ще прочетат занимателни мемоари за своите любимци. Весел Цанков е индивидът, на който разказвах тези истории, а той ги сваляше на хартия. Истината е, че не съм написал и един ред от тази книга. Боряна Пунчева, която е актриса и с която сме се срещали във кино лентата „ 13-ата избраница на принца “, е дала концепцията на издателство „ Книгомания “. Да успокоя читателите, че втора книга няма да има. Ако някой ден желаят да я филмират, доста апелирам да бъда изигран от Асен Блатечки, с цел да наподобявам малко пò по този начин.:)
Има ли истории, които останаха отвън книгата?
За някои истории се сетих по-късно. Има последователност в книгата, започвайки от детството ми и родното ми село Мамарчево, казармата и двата кино лентата, които снимах по това време, само че не е креативна биография. Спомените с актьорите са ми най-ярки – Тодор Колев, Георги Калоянчев, Парцалев, Велко, Чочо, Андрей Баташов… Ето, ти стоиш на стола на Андрей. Видя ли портрета му? Това беше неговата гардеробна, а в този момент на неговото място е Иван Бърнев. Моето място преди този момент заемаше Наум Шопов. Като в рейса на живота – един стане, различен седне на седалката, на някоя спирка слезе някой, рейсът се поизпразва, само че в никакъв случай напълно, тъй като влизат нови, кой от предната врата, кой от задната. Преди това различен е станал и слязъл...
Харесват ли ти влизащите сега от предната и от задната врата?
Има много надарени млади момчета. На тях им трябват единствено функции, трябват им години опит, да попаднат на режисьори. Младостта е такава. Нормално е, като си млад, да има нещо, което би трябвало да усъвършенстваш. Не можеш да излезеш от НАТФИЗ и да си просто съвършен. Нашата работа не става единствено с гледане и слушане. Трябва да играеш с тях. Певица си и знаеш, че би трябвало да пееш с оркестъра, а не да си пееш у дома. Пускаш плейбека и си казваш: „ Колко съм добра, Боже! “, пък след това излизаш пред хора и нищо не става. Трябва да си на място, да репетираш с добър оркестър. И в актьорската натрупа е по този начин. А в оркестър, в който всеки свири майсторски, се чува музика, която е изпълнена доста тъкмо. Не може всеки да си свири както си желае.
При поколенията постоянно се чака по-възрастните да подлагат на критика по-младите. Не е по този начин.
И аз съм бил млад, по тази причина знам, че младостта е бурна и прелестна, дава ти доста прекарвания, само че от време на време глътваш и малко вода. Ако скърбя за нещо, то е за младостта. Тя си отиде и е неповторима.
Но имаш внучка, в която я виждаш.
Внуците са напълно друго нещо. Виждаш кръговрата на живота. Внучката ми е доста сладка, доста е смешна и занимателна, добричка. Това изпълва душата ми с наслада. Тя е на 4 години.
Спомена твоето село Мамарчево. Ходил ли си натам, забелязал ли си дали мястото съществува във типа, в който го помниш?
От години не съм си ходил по родния край, тъй като нямам близки там към този момент. Нямам предпочитание, тъй като имам едно възприятие, че като отида там, ще се натъжа доста. Не желая да си предизвиквам такива терзания. Предпочитам да запазя загатна си подобен, какъвто го имам. Сега там няма никой, в къщата, където живеехме ние, няма никой. Не е елементарно. Отвори се светът и хората потеглиха.
В дребните градове няма никой, а за селата да не говорим…
Някъде има. Ако има занаят, хората си остават. Малките градове, които са около огромните – около Пловдив, Стара Загора, София – се усещат добре. Във и към Варна и Бургас за четири месеца в годината поминъкът е избран, тъй като са курортни места. Това дава опция да се живее по различен метод. Така се устроиха нещата, че постоянно пътувам към Бургас, та… добре е. Наскоро бях в Ямбол – и там разкрасяват, вършат града по-хубав. Оказа се, че безработицата там е доста ниска и хората не изпитват потребност да търсят работа на открито. Не можем единствено да черногледстваме. Получават се нещата, и то добре. В Сливен са създали превъзходна централна улица, а преди години беше разкопано, с дупки, нечистотия. Като че ли в София не виждам прогрес. Ужасно е ситуацията в Южния парк, който е до нас. Оставен е на самотек, каквото стане. Направен е входът откъм „ Витошка “ с фонтана, още 200 метра във вътрешността и толкоз. Оттам нататък разрушен асфалт, изпопадали дебели дървета – джунгла. Вътре кой каквото си желае строи. Толкова хубава естествена даденост, река минава през него, на хубаво място, само че никой не обръща внимание. А от толкоз време говоря… Въпрос на несръчност и липса на отношение, на отговорност.
У нас безотговорността зае главно място в публичния живот.
Това, че има безконтролен министър, към този момент не е вест. Те гледат да се погрижат за себе си, да получават хубава заплата, в случай че може някаква далаверка да извъртят, някакви парички да се вземат… Това са мислите, които го разсънват заран, преди да пие кафе. Той не мисли по този начин, както аз си мисля: дали си знам текста и по какъв начин ще мине днешната подготовка, с цел да може утре като го играя пред хората, да бъда виновен. Може и да има хора, които не се тормозят от това, че не си знаят текста. Аз се тормозя и до ден сегашен. Не го укривам. Цялото ми семейство е такова – и децата ми са доста виновни. Ние ги възпитахме по този начин. Завършиха положително обучение, нямаше миг на разпределяне и на лигавщини: „ Не ми се учи “. Обсъждали сме го постоянно. И направиха доста добра кариера въз основата на това, че са били непрекъснати.
Кога хуморът е непотребен?
Никога не е непотребен. Дори мисля, че има недостиг на комизъм. Не съм желал да бъда министър, не съм желал да бъда богат, а на лицата на хората да се изписва усмивка. Получава се. Случва ми се като ходя по улиците, непознати да ми се усмихват. Е, реализирах го това. Мисля, че не са доста хората, които го умеят. За някои политици може и да е опасничко да излизат, тъй като срещите могат да бъдат нелицеприятни.
Т.е. сериозността в никакъв случай не те е затискала?
Е, това за Южния парк си е съществено. Ако се върна към усмивките обаче, в този момент направихме комичен театър с Тончо Токмакчиев и Камен Воденичаров – „ Майсторите на комедията “ – с доста песни, хубави скечове, монолози. Изиграхме го няколко пъти в чужбина – в Лондон, Барселона, Кьолн. Сега имаме предложения и у нас.
Свързана си с музиката, само че и аз съм доста обвързван, защото съм изпял към стотина песни с „ Клуб НЛО “. Имаме две дългосвирещи плочи, една малка… После минахме на касети и най-после завършихме с дискове. Даже си припомням, че втората ни плоча „ Ех, Канада “ имаше тираж към 300 хиляди. Водехме доста настойчиво пред Лили Иванова и „ Щурците “. Ще вляза и в Бургаската опера, във „ Вълкът и седемте козлета “. Звучи като приказка, само че е занимателна опера за възрастни и деца. Лятото започваме подготовки, тъй че то се обрисува много работно. Но би трябвало да се радваме на това.
Няма ли да хвърлиш едно око на морето?
Ще хвърля освен око, а и други елементи от тялото си ще хвърля.
Виждала ли си Миланската канара?
Излезе книгата за теб – „ Усмихни се, дребосъче “, чиято концепция е да опише твоите истории. Имаш ли случки, които не са за описване?
Има, несъмнено, само че съм ги икономисал тези истории, тъй като съм се тормозил, че те са прекомерно персонални и че не е хубаво да ги възпроизвеждам оттова нататък. Книгата е занимателна, лятна, имам доста мемоари от фотосите на „ Оркестър без име “, от моите войнишки години в ДНА Пловдив, от ВИТИЗ. „ Море, обич и още нещо “, както споделяше Катето Евро във кино лентата. Ако един човек се засмее, значи сме съумели. Най-вероятно ще се хареса на феновете на българския спектакъл и кино, тъй като ще прочетат занимателни мемоари за своите любимци. Весел Цанков е индивидът, на който разказвах тези истории, а той ги сваляше на хартия. Истината е, че не съм написал и един ред от тази книга. Боряна Пунчева, която е актриса и с която сме се срещали във кино лентата „ 13-ата избраница на принца “, е дала концепцията на издателство „ Книгомания “. Да успокоя читателите, че втора книга няма да има. Ако някой ден желаят да я филмират, доста апелирам да бъда изигран от Асен Блатечки, с цел да наподобявам малко пò по този начин.:)
Има ли истории, които останаха отвън книгата?
За някои истории се сетих по-късно. Има последователност в книгата, започвайки от детството ми и родното ми село Мамарчево, казармата и двата кино лентата, които снимах по това време, само че не е креативна биография. Спомените с актьорите са ми най-ярки – Тодор Колев, Георги Калоянчев, Парцалев, Велко, Чочо, Андрей Баташов… Ето, ти стоиш на стола на Андрей. Видя ли портрета му? Това беше неговата гардеробна, а в този момент на неговото място е Иван Бърнев. Моето място преди този момент заемаше Наум Шопов. Като в рейса на живота – един стане, различен седне на седалката, на някоя спирка слезе някой, рейсът се поизпразва, само че в никакъв случай напълно, тъй като влизат нови, кой от предната врата, кой от задната. Преди това различен е станал и слязъл...
Харесват ли ти влизащите сега от предната и от задната врата?
Има много надарени млади момчета. На тях им трябват единствено функции, трябват им години опит, да попаднат на режисьори. Младостта е такава. Нормално е, като си млад, да има нещо, което би трябвало да усъвършенстваш. Не можеш да излезеш от НАТФИЗ и да си просто съвършен. Нашата работа не става единствено с гледане и слушане. Трябва да играеш с тях. Певица си и знаеш, че би трябвало да пееш с оркестъра, а не да си пееш у дома. Пускаш плейбека и си казваш: „ Колко съм добра, Боже! “, пък след това излизаш пред хора и нищо не става. Трябва да си на място, да репетираш с добър оркестър. И в актьорската натрупа е по този начин. А в оркестър, в който всеки свири майсторски, се чува музика, която е изпълнена доста тъкмо. Не може всеки да си свири както си желае.
При поколенията постоянно се чака по-възрастните да подлагат на критика по-младите. Не е по този начин.
И аз съм бил млад, по тази причина знам, че младостта е бурна и прелестна, дава ти доста прекарвания, само че от време на време глътваш и малко вода. Ако скърбя за нещо, то е за младостта. Тя си отиде и е неповторима.
Но имаш внучка, в която я виждаш.
Внуците са напълно друго нещо. Виждаш кръговрата на живота. Внучката ми е доста сладка, доста е смешна и занимателна, добричка. Това изпълва душата ми с наслада. Тя е на 4 години.
Спомена твоето село Мамарчево. Ходил ли си натам, забелязал ли си дали мястото съществува във типа, в който го помниш?
От години не съм си ходил по родния край, тъй като нямам близки там към този момент. Нямам предпочитание, тъй като имам едно възприятие, че като отида там, ще се натъжа доста. Не желая да си предизвиквам такива терзания. Предпочитам да запазя загатна си подобен, какъвто го имам. Сега там няма никой, в къщата, където живеехме ние, няма никой. Не е елементарно. Отвори се светът и хората потеглиха.
В дребните градове няма никой, а за селата да не говорим…
Някъде има. Ако има занаят, хората си остават. Малките градове, които са около огромните – около Пловдив, Стара Загора, София – се усещат добре. Във и към Варна и Бургас за четири месеца в годината поминъкът е избран, тъй като са курортни места. Това дава опция да се живее по различен метод. Така се устроиха нещата, че постоянно пътувам към Бургас, та… добре е. Наскоро бях в Ямбол – и там разкрасяват, вършат града по-хубав. Оказа се, че безработицата там е доста ниска и хората не изпитват потребност да търсят работа на открито. Не можем единствено да черногледстваме. Получават се нещата, и то добре. В Сливен са създали превъзходна централна улица, а преди години беше разкопано, с дупки, нечистотия. Като че ли в София не виждам прогрес. Ужасно е ситуацията в Южния парк, който е до нас. Оставен е на самотек, каквото стане. Направен е входът откъм „ Витошка “ с фонтана, още 200 метра във вътрешността и толкоз. Оттам нататък разрушен асфалт, изпопадали дебели дървета – джунгла. Вътре кой каквото си желае строи. Толкова хубава естествена даденост, река минава през него, на хубаво място, само че никой не обръща внимание. А от толкоз време говоря… Въпрос на несръчност и липса на отношение, на отговорност.
У нас безотговорността зае главно място в публичния живот.
Това, че има безконтролен министър, към този момент не е вест. Те гледат да се погрижат за себе си, да получават хубава заплата, в случай че може някаква далаверка да извъртят, някакви парички да се вземат… Това са мислите, които го разсънват заран, преди да пие кафе. Той не мисли по този начин, както аз си мисля: дали си знам текста и по какъв начин ще мине днешната подготовка, с цел да може утре като го играя пред хората, да бъда виновен. Може и да има хора, които не се тормозят от това, че не си знаят текста. Аз се тормозя и до ден сегашен. Не го укривам. Цялото ми семейство е такова – и децата ми са доста виновни. Ние ги възпитахме по този начин. Завършиха положително обучение, нямаше миг на разпределяне и на лигавщини: „ Не ми се учи “. Обсъждали сме го постоянно. И направиха доста добра кариера въз основата на това, че са били непрекъснати.
Кога хуморът е непотребен?
Никога не е непотребен. Дори мисля, че има недостиг на комизъм. Не съм желал да бъда министър, не съм желал да бъда богат, а на лицата на хората да се изписва усмивка. Получава се. Случва ми се като ходя по улиците, непознати да ми се усмихват. Е, реализирах го това. Мисля, че не са доста хората, които го умеят. За някои политици може и да е опасничко да излизат, тъй като срещите могат да бъдат нелицеприятни.
Т.е. сериозността в никакъв случай не те е затискала?
Е, това за Южния парк си е съществено. Ако се върна към усмивките обаче, в този момент направихме комичен театър с Тончо Токмакчиев и Камен Воденичаров – „ Майсторите на комедията “ – с доста песни, хубави скечове, монолози. Изиграхме го няколко пъти в чужбина – в Лондон, Барселона, Кьолн. Сега имаме предложения и у нас.
Свързана си с музиката, само че и аз съм доста обвързван, защото съм изпял към стотина песни с „ Клуб НЛО “. Имаме две дългосвирещи плочи, една малка… После минахме на касети и най-после завършихме с дискове. Даже си припомням, че втората ни плоча „ Ех, Канада “ имаше тираж към 300 хиляди. Водехме доста настойчиво пред Лили Иванова и „ Щурците “. Ще вляза и в Бургаската опера, във „ Вълкът и седемте козлета “. Звучи като приказка, само че е занимателна опера за възрастни и деца. Лятото започваме подготовки, тъй че то се обрисува много работно. Но би трябвало да се радваме на това.
Няма ли да хвърлиш едно око на морето?
Ще хвърля освен око, а и други елементи от тялото си ще хвърля.
Виждала ли си Миланската канара?
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ