Когато съм дошла на този свят е имало една единствена

Когато съм пристигнала на този свят е имало една единствена книга за развъждането на детето, чийто създател е доктор Спок. Говоря за Бенджамин Спок, създател на книгата „ Грижи за бебето и детето ". От нея са продадени близо 50 милиона екземпляра до гибелта на създателя ѝ. Днес, като майка на шестгодишно дете, когато вляза в някоя книжарница, виждам изумително многообразие от книги на лавиците. Има управления за екологично развъждане на деца, на деца, които се хранят с храни без глутен, на деца, които не се разболяват, което, в случай че питате мен, звучи малко злокобно. Има управления за развъждане на двуезични деца, даже и да говорите единствено на един език вкъщи. Има управления за развъждане на финансово интелигентни деца, както и на насочени към науката деца, а също и на деца факири по йога. Нещо като да научите преди малко проходилото ви дете по какъв начин да обезврежда атомна бомба, на процедура има управления съвсем за всичко.

Всички тези книги са доброжелателни по своя темперамент. Убедена съм, че доста от тях са страхотни. Но взети дружно, скърбя, само че не виждам никаква помощ, когато преглеждам тази етажерка. Виждам тревога. Исполински монумент с цветовете на шарени бонбони на груповата ни суматоха, което ме кара да се запитам за какво развъждането на децата ни се свързва с всичките тези терзания и цялото това комплициране? Защо всички се усещаме в небрано лозе, когато става въпрос за единственото нещо, с което хората са се справяли сполучливо хилядолетия, доста преди появяването на форумите в Интернет за развъждането на деца и рецензираните научни проучвания? Защо толкоз доста родители претърпяват родителството като някаква рецесия? Може би „ рецесия " е много мощна дума, само че наличните данни допускат, че евентуално това не е по този начин. Всъщност има научна публикация тъкмо с това заглавие: „ Родителството като рецесия ", оповестена през 1957 година, и повече от 50 години по-късно към този момент са насъбрани голям брой научни проучвания, документиращи напълно явен модел на родителските терзания. Родителите претърпяват повече стрес от хората без деца. По-малко задоволени са от брака си. Има голям брой изследвания, които изследват по какъв начин се усещат родителите, когато прекарват време с децата си и постоянно отговорът е: „ Не доста добре ".

Миналата година приказвах с откривател на име Матю Килингсуърт, който организира извънредно впечатляващ план, проследяващ щастието на хората. И ето какво открива той: „ Взаимоотношението ни с нашите другари е по-добро от това с колегата ни, което на собствен ред е по-добро от това с останалите ни родственици, което пък е по-добро от това с нашите познати, а то пък е по-добро от това с нашите родители, което на собствен ред е по-добро от взаимоотношението ни с нашите деца. Които са на едно ниво с непознатите. "

И ето най-важното. Изследвах какво стои в основата на тези данни в продължение на три години.Оказва се, че казусът не е в децата. Нещо, обвързвано с родителството през днешния ден, тъкмо в този миг, е казусът. По-конкретно, не считам, че знаем какво би трябвало да бъде родителството.„ Да съм родител " или „ родителствам " като глагол, е дума, която стартира да се употребява всеобщо едвам през 1970 година Ролите ни на майки и татковци са се трансформирали. Ролите на децата ни са се трансформирали. Днес гневно импровизираме по какъв начин да реагираме в дадена обстановка, за която не разполагаме с инструкции и в случай че сте великолепен джаз музикант, тогава импровизациите са изумителни, само че всички останали можем да преживеем обстановката като спешна.

И по този начин, по какъв начин въобще стигнахме дотук? Как стана по този начин, че всички ние направляваме из вселената на развъждане на децата без никакви правила, които да ни насочват? За начинаещите би трябвало да кажа, че беше маркирана огромна историческа смяна. До напълно скоро децата работеха, най-много в селските стопанства, само че и във фабриките, заводите, мините. Децата бяха считани за стопански актив. И някъде през Прогресивната епоха сложихме завършек на този ред. Признахме, че децата имат права, забранихме детския труд, вместо това поставихме акцент върху образованието и учебното заведение се трансформира в новото работно място на децата. Да благодарим на Бог, че сторихме това. Но по този метод ролята на родителя в известна степен стана по-объркваща. Старият ред може би не беше изключително етичен, само че беше взаимен. Предоставяхме храна, облекло, заслон и морални директиви на децата си, а в подмяна те ни предоставяха своите приходи.

Когато децата стопираха да работят, се стигна до смяна в стопанската система на родителството. Децата се трансфораха, да изтъквам един удивителен, въпреки и безусловно безсъвестен социолог: „ стопански безполезни, само че прочувствено скъпи ". И вместо те да работят за нас, ние започнахме да работим за тях, тъй като единствено за няколко десетилетия стана ясно, че в случай че желаеме децата ни да съумеят, учебното заведение не е задоволително. Днес извънкласните занимания са новата работа на децата, само че те са работа и за нас, защото ние караме децата на тренировките по футбол. Безкрайните домашни са новата работа на децата, само че те са работа и за нас, тъй като би трябвало да ги ревизираме. Преди към три години жена от Тексас ми показа нещо, което изцяло разруши сърцето ми. Каза ми съвсем повърхностно: „ Домашните са новата вечеря. " Средната класа през днешния ден влага цялото си време, сила и средства в своите деца, макар че междинната класа разполага с все по-малко от тези запаси. Майките през днешния ден прекарват повече време с децата си от колкото през 1965 година, когато множеството дами въобще не са работили.

Може би ще бъде по-лесно на родителите да извършват своите нови функции, в случай че знаеха защо приготвят своите деца. Това е различен проблем, който основава толкоз стресиращия темперамент на модерното родителство. Нямаме никаква визия каква част от знанията, в случай че има такава, ще бъде потребна на децата ни. Светът се трансформира толкоз бързо, че не е допустимо да знаем това.Беше по този начин даже когато и аз бях дете. Когато бях дребна, по-точно в гимназията, ми споделяха, че ще бъда изгубена в новата международна стопанска система, в случай че не зная японски език. Е, с цялото ми почитание към японците, нещата не се развиха в тази посока. Днес измежду междинната класа има група родители, захласнати от концепцията децата им да учат мандарин и евентуално вървят в вярната посока, само че няма по какъв начин да сме сигурни. И по този начин, без да можем да предвидим бъдещето, това, което вършим като положителни родители, е да се опитаме да подготвим децата си за всякакво бъдеще, надявайки се, че най-малко едно от напъните ни ще бъде възнаградено. Учим децата си да играят шах, смятайки, че несъмнено ще са им нужни аналитични умения. Записваме ги в отборни спортове, смятайки, че може би ще са им нужни екипни умения, когато бъдат признати във Факултета по бизнес на Харвардския университет. Опитваме се да ги научим да имат финансови, научни и екологични знания, да не одобряват храни, съдържащи глутен, макар че може би в този момент е моментът да ви кажа, че аз не съм отгледана екологично и че съм се хранила с храни, съдържащи глутен. Хранили са ме с бурканчета с пасирани макарони и говеждо. И знаете ли какво? Справям се добре. Плащам си налозите. Имам непрекъсната работа. Но през днешния ден презумцията е, че това, което е било положително за мен или за родителите ми, към този момент не е задоволително положително. Затова се втурваме като луди към тази етажерка с книги, тъй като считаме, че в случай че не опитаме всичко допустимо, не вършим нищо и отхвърляме да изпълняваме отговорностите си към децата ни.

И по този начин, задоволително мъчно е да направляваме новите ни функции на майки и татковци. Добавете към този проблем и следното: направляваме нови функции и като съпруги и съпрузи, тъй като множеството дами през днешния ден работят. Това е друга причина съгласно мен, заради която родителството се възприема като рецесия.Нямаме правила, нямаме инструкции, нямаме правила какво да вършим, когато се появи детето, през днешния ден, когато и мама и баща изхранват фамилията. Писателят Майкъл Луис разказва прелестно това събитие. Пише, че най-сигурният метод фамилната двойка да стартира да се кара е да излезе на вечеря с друга двойка, при която разпределението на труда е напълно малко по-различно от това при първата, защото диалогът в колата на връщане към дома е нещо сходно: „ Видя ли, че Дейв води децата на учебно заведение всяка заран? " Без инструкции, които да ни споделят кой прави тъкмо какво в този прелестен, нов свят, двойките се карат, като и майките и бащите имат своите основателни недоволства. Много по-вероятно е майките да правят доста задания, когато са си у дома, до момента в който бащите е доста по-вероятно да правят по една задача до момента в който са си вкъщи. Ако попаднете на мъж вкъщи му, можете да се обзаложите, че прави единствено една активност в съответния миг. Скорошно изследване на Калифорнийския университет проучва най-типичната настройка на фамилията от междинната класа вкъщи. И познайте каква е тя? Татко си стои самичък в стаята. Съгласно изследването на бюджета на времето на американците майките се грижат два пъти повече за децата от бащите, което е надалеч по-добре от времето на Ерма Бомбек, само че въпреки всичко си мисля, че едно от нещата, които написа, към момента е напълно използвано: „ Не съм била сама в банята от октомври. "

Но ето истината, мъжете вършат доста. Прекарват повече време с децата си в сравнение с техните татковци са прекарвали с тях. Средностатистически работят повече часове от съпругите си и напълно чистосърдечно желаят да бъдат положителни и ангажирани татковци. Днес бащите, а не майките рапортуват множеството случаи на спор сред персоналния и професионалния живот. Но, както и да е, в случай че си мислите, че е мъчно на обичайните фамилии да се оправят с тези нови функции, единствено си представете какво претърпяват нетрадиционните семейства; фамилиите с двама татковци, фамилиите с две майки, семействата с един родител. Всички те в реалност импровизират.

В по-прогресивна страна, като се оправдавам, че употребявам това факсимиле, уф, да, отново Швеция,родителите могат да разчитат на страната за поддръжка. Има страни, които схващат терзанията и изменящите се функции на майките и бащите. За страдание Съединените щати не са измежду тях, по тази причина, в случай че се чудите какво е общото сред Съединени американски щати и Папуа Нова Гвинея и Либерия, то е следното. Нямаме политика за платено майчинство. Ние сме една от осемте страни, за които е известно, че нямат такава.

В този век на цялостно комплициране има единствено една цел, която сплотява всички родители, без значение дали сме майки тигрици или майки хипита, майки орлици или спазващи отдалеченост родители,щастието на децата ни е най-важното. Ето това значи да отглеждаш деца във век, в който те са стопански безполезни, само че прочувствено скъпи. Всички ние сме пазители на тяхното самочувствие. Мантрата, която нито един родител не слага под въпрос, е: „ Всичко, което желая е, децата ми да бъдат щастливи. " И не ме разбирайте неправилно, считам, че щастието е прелестна цел за всяко дете, само че тя е нещо неуловимо. Щастието и самочувствието, да научиш детето на това не е като да го научиш да оре равнищата. Не е като да го научиш да кара колело. Няма стратегия за тези неща. Щастието и самочувствието могат да бъдат второстепенен артикул от други неща, само че сами по себе си не могат да бъдат цел. Щастието на детето е доста незаслужено задължение на раменете на родителите. И е още по-несправедливо задължение, в случай че го сложим на раменете на детето.

Трябва да ви кажа, че считам, че води до доста странни крайности. Днес сме толкоз загрижени да защитим децата си от лошотията на света, че не им даваме да гледат „ Улица Сезам ". Ще ми се да мога да кажа, че се майтапя, само че в случай че си купите първите епизоди на „ Улица Сезам " на DVD,както направих аз от чиста носталгия, ще прочете предизвестие първоначално, че наличието не е уместно за деца. Бих желала да повторя. Съдържанието на истинските епизоди на „ Улица Сезам " не е уместно за деца. На въпрос на в. " Ню Йорк Таймс " за какво това е по този начин, продуцентката на програмата дава поредност от пояснения. Едно от тях е, че бисквитеното страшилище пуши лула на една от сцените и по-късно я гълтам. Лош модел. Знам ли... Но това, което ме порази, беше, че продуцентката не беше сигурна дали боклученото страшилище Оскар би било основано през днешния ден, тъй като има прекомерно депресивно лъчение. Не мога да ви кажа в какво обезсърчение изпаднах. Пред вас стои жена, която си има таблицата на Менделеев на героите от „ Улица Сезам ", окачена на стената в офиса. чудовището-престъпник, ето го и него.

В деня, когато родих сина си бях в еуфория като след доза морфин. Бях родила с непланирано цезарово сечение. Но в цялата мъгла на замайване съумях да дефинирам напълно ясна мисъл сега, в който го взех на ръце. Прошепнах в ушенцето му: „ Ще направя всичко допустимо да не те нараня. " Това беше хипократовата клетва и даже не знаех, че я изказвам. Но в този момент съзнавам, че хипократовата клетва е доста по-реалистична цел от щастието. Всъщност всеки родител ще ви каже, че е извънредно мъчно. Всички ние сме казвали или правили мъчителни неща и се молим на Бога да можехме да върнем лентата обратно. Мисля, че в друга ера не сме очаквали толкоз доста от самите себе си и е значимо всички ние да си го напомним идващия път, когато гледаме тези рафтове, а сърцето ни се пръска от терзание. Не съм напълно сигурна по какъв начин да бъдат основани нови правила за този свят, само че считам, че в обезверените ни опити да създадем щастливи деца, може би поемаме неправилното морално задължение. Смятам, че по-добра и, дръзвам да заявя, по-добродетелна цел е да се съсредоточим върху основаването на продуктивни деца, на морални деца и просто да се надяваме, че щастието ще ги споходи вследствие на основаното от тях положително, на техните достижения и на любовта, която усещат, че им даваме.

Дженифър Синиър