Когато пише Опълченците на Шипка, Иван Вазов се позовава на

Когато написа „ Опълченците на Шипка ”, Иван Вазов се базира на спомените на участник в събитията – опълченеца Михаил Евтимов Манчев (1826-1934). Те са отпечатани през 1884 година в Пловдив със заглавието „ Единадесетий август 1877 година, или боят при Шипка ”. Подзаглавието, което Вазов дава на „ Опълченците на Шипка ” е „ 11 август 1877 ” и то също свидетелства, от кое място поетът е почерпил исторически материал, с цел да го претвори в епична творба.

( " Бой за Шипка ", художник Димитър Гюдженов)

Манчев отбелязва речта, която военачалник Николай Столетов, командирът на Българското опълчение, е държал пред своите ученици. Тя обаче не е произнесена по време на боевете на Шипка. Тогава е било физически невероятно това да стане, изключително при разпръснатите позиции и грохота на огромната борба. Той държи речта, когато опълченските дружини напущат запаленото от турците село Шипка и се насочат към прохода. Столетов се обръща с „ Братци ”: „ Уверен съм, ще докажете на проклетий зложелател, че сте почтени синове на българското родно място ” – са част от думите, произнесени от Столетов.

Обяснявайки, за какво в сложните мигове на 11-ти август бранителите на прохода не са се отчаяли, опълченецът е написал, че всеки от тях е споделил в себе си: „ Дал съм клетва, че ще пролея и последната си капка кръв за освобождението на родината ми, и аз ще я пролея, в случай че провидението е решило през днешния ден да сторя това! Напред, български сине! Ако си същински наследник на България, тя те приканва да я защитиш ”.

За багра на Шипка, станал на 11-ти август 1877 година, Михаил Манчев написа:
„ Борбата, почната, се усилваше от ден на ден и повече. Неприятелят гърми и върви напред, а бранителят и той гърми и отблъсва го. Часът до към два след пладне нападенията не преставаха - усилваха се и към два и половина три, неприятелят се появи от северната страна и патроните му и от нея почнаха да летят. Защитниците са към този момент обсадени и неприятелят господствува над тях. Пътят за Габрово е към този момент в турски ръце. Турските отделения ту от едната, ту от другата страна на пътя прескачат и вървят напред към позициите. Превзет е пътят, вода на бранителите нямаше към този момент кой да донесе, нито пък ранените кой да вземе и отнесе за превързвание на раните им. За помощ че иде, се разнесе слух, само че нямаше я още. Турците щом превзеха пътя, от четирите страни с по-голяма сила почнаха да атакуват. Пълзешком те вървяха напред и викат: „ Аллах ”.

Часът към четири настана една от най-критическите минути. Изнемощели бранителите в резултат на тридневната битка, нападнати мощно от неприятеля, те отстъпиха първата позиция пред върха Св. Никола и последният я завзе. Окуражен, той още повече насилваше да завземе и втората, само че не сполучи. Защитниците поради на грозящата орис, която ги преследваше, решени всичките да измрат, желаеха да атакуван купно на неприятеля и завземат отново първата позиция, само че не можаха, тъй като, отслабнали физически, не бе им допустимо да се хвърлят срещу безбройний противник. Застанали бранителите във вторите позиции, със силата на патроните отблъсваха нападателя към час, само че за огромно злощастие и тази мощ - патроните - се свършиха! Ами в този момент, питаха се бранителите един други, какво ще вършим? Да бягаме, споделяха едни. Не бива, споделяха други. Е да се предадем, споделяха трети. Още по-лошо, споделяха четвърти. Ами какво да вършим, попитаха се въобще отново. Да се бием, нямаме с що, патрони нямаме. С камъни, извикаха други, тях баре господ е наспорил тука и когато ги свършим, ще забележим. Така като се питаха бранителите един различен, при последното предложение всичките заедно почнаха да бутат и хвърлят камъните и фактически сполучиха с това. Бутани и хвърляни, камъните убиваха повече турци, в сравнение с с патроните, тъй като, бутани от върха, удряха се в други и пръснати на хиляди части падаха въз врага и да не го умъртвяваха, причиняваха му рана, и тя му пречеше да върви напред и атакува....

Тъкмо когато и камъните се към този момент свършваха и бранителите с труповете на избитите си приятели бяха почнали да се бранят, като ги хвърляха безмилостно въз нападателите, от северната страна се чу радостното „ Ура ” и приятната новина, че помощта иде и е близо на към 800-900 разкрача разстояние. И фактически, помощта наближаваше. По трима-четворица стрелци на кон: един на седлото, други отзади, трети и четвърти по с крайник уврян в зенгията, държащи се за седлото, карат коня и вървят напред. На разстояние към 5—600 разкрача те слизат от конете, откриват огън срещу неприятеля, изравен пред позициите, отблъсват го и той, изплашен, напуща северната страна и стрелците пристигнаха при нас. Първата тая помощ, пристигнала в най-критическата минута, биде посрещната с жив и повсеместен екстаз от изнемощелите бранители на върха...

Минута-две от пристиганието на първата помощ дойде и друга, притече се на помощ и на бранителите по другите върхове и позиции, почна се по-отчаяна битка. Опасността изчезна към този момент, опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват. Грозящата орис за България изчезна. Отчаяните преди минута бранители се веселят към този момент и те с удивление кряскат, прегръщат се един други, целуват се и си споделят: „ Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, само че спасихме отечеството си. Ура! Да живее България! ”.

Освобождението 1878 (спомени), 1989 година

Източник:
Картина (заглавна): „ Боят за Шипка през август 1877 година ”, художник Павел Ковалевски