Когато ни изоставят, независимо, дали заради друг човек, или защото

Когато ни изоставят, без значение, дали поради различен човек, или тъй като любовта просто си е отишла, сме уверени, че решението е на обичания човек, а ние сме единствено жертви на обстановката. Той е решил да си тръгне, той ще реши, дали да се върне, той избира за нашата връзка. Емоционално зрялата част от нас обаче, а и експертите по любовни взаимоотношения, настояват, че ние сме виновни за всичко, което ни се случва или не ни се случва в любовта.

“ " Трябва не да търсиш любовта, а просто да откриеш преградите в себе си, които си издигнал против нея. " - Мевляна Руми ”

Именно тези загради провокират изоставянето да стане част от живота ни. Тук не приказваме за раздробяване на връзката в началните стадии, тъй като единият е схванал, че двамата не си подхождат или няма привличане, а за дълготрайни връзки, които сътрудникът ни е решил да приключи. Всяка връзка е неповторима, тъй като всички хора са неповторими и по тази причина всяка разлъка е друга, само че има доста общи за нас хората фактори, от които да стартираме търсенето на „ преградите “ и да отворим пътя за идната си връзка.

Не имаме вяра същински в любовта. Това е основната причина да ни изоставят. Не става дума за отговор „ от главата “ дали имаме вяра, става дума за убежденията, с които сме израснали. Може би мислим, че „ любовта желае жертви “ или „ любовта е недостижима “, „ същинската обич е несподелената “, „ няма обич, има единствено битка за власт и пари... “. Всички тези и доста други вярвания идват от детските ни години, от качеството на любовта сред майка ни и татко ни, от любовта им към нас и са закодирани в клетките ни. Дори разсъдъкът ни да ни убеждава, че има вяра в любовта, тялото споделя друго.

Подреждаме действителността, както сме уверени вътрешно. Връзката ни се разпада, изоставят ни, с цел да ни потвърдят, че любовта е тъкмо такава, каквато постоянно сме считали, че е – раняваща, недостижима... Дори няма значение за какво и по какъв начин ни е напуснал сътрудникът, резултатът е налице. Но дали не нагаждаме обстановката съгласно нашите упования? В този случай е належащо да ревизираме убежденията си – сами, с терапевт, с книги, методите са доста. В тази категория са и вярванията ни за другия пол – мъжете са егоисти, дамите са меркантилни, свестните мъже към този момент са заети и така нататък

Не сме посочили на обичания какъв брой го обичаме. Хората приказват разнообразни любовни езици и в случай че не сте усвоили езика на колегата си, е евентуално той да е натрупал оскърбление дълго време и да е решил, че към този момент не го обичате. Особено, в случай че в композиция с това сме по-интровертни и не приказваме за възприятията си, за колегата става по-лесно да търси обич при различен човек, който ще я демонстрира по този начин, че да я разбере.

Ставаме подвластни и се обезличаваме. Отново всичко се корени в детството ни – заради боязън (с действителен или утопичен произход) да не ни изоставят родителите, с годините започваме да придаваме на любовта доста по-голямо значение, в сравнение с тя има. Започваме да мислим, че без обич и връзка не можем да живеем и няма да оцелеем. Това комплициране ни кара да се вкопчваме в колегата си – не съблюдаваме границите му, а ние изоставяме другите си другари и занимания. Само и единствено да не го разгневим или предизвикаме, стопираме да желаеме за себе си, изоставяме фантазиите си и опцията за професионална реализация. Всичко това ни кара да изглеждаме обезверени и неуверени. Отчаянието ни се разпознава и лека-полека отдалечава обичания от нас.

Безспорно можем да прогоним колегата си и с безпощадна ежедневна проява на тежкия си темперамент. Тук можем да изброим всичко от мрънкането и експанзията в думи и дейности до егоизма и стиснатостта. Каквото и отрицателно качество да притежаваме, това, което го прави нетърпим товар за другия са думичките „ задължен си.. “, казани наглас и подразбиращи се от подтекста. " Длъжен си да ми правиш изненади, задължен си да помагаш у дома, задължен си да ме обичаш, задължен си да се съобразяваш с желанията ми... " Истината е, че никой на никого не е задължен за нищо. Разбира се, всеки има право на дефекти, стига да не държи колегата си виновен за тях и да отхвърля да признае своята част от отговорността. Затова е значимо да познаваме себе си и да признаваме грешките си.

Обичаме драмата. Възможно е да сме привързани към нещастието и драмата. Ако по този начин сме привикнали да живеем, може би не умеем да сме щастливи. Щастието ни тормози и подсъзнателно сътворяваме обстановка, която ни връща в зоната ни на комфорт – тъгата, проблемите. А както с любовта, може да не имаме вяра, че щастието е допустимо. Спомнете си дали и различен път по този начин са се обърквали нещата, след безоблачни дни във вашия живот.

Понякога просто надрастваме даден човек и дадени връзки, нямаме какво да научим и да получим повече, тогава Вселената ни прави подарък – той ни напуща. Отначало не наподобява като подарък, страдаме и не виждаме „ цялата картина “. Много скоро в живота ни обаче се появява нова, по-красива обич и ние продължаваме развиването си.