Твърде стар съм, за да правя половинчати неща ~ Лу РИЙД
Когато Лу Рийд напусна нашия свят, късото изявление на Дейвид Бауи гласеше „ Той беше преподавател “ и в това се заключава цялостното отношение на музикалния свят по отношение на една от най-култовите му персони.
(Lou Reed, Mick Jagger and David Bowie, Café Royale, 1973, © Mick Rock)
Композитор, фотограф, артист, режисьор и стихотворец, фронтмен на Velvet Underground е един от тези, за които съвсем всички значими имена в рок музиката споделят, че в случай че го е нямало него, е нямало да ги има и тях. И тази оценка е заслужена, тъй като Лу Рийд е един от първите, които искрено и ребром стартират да изследват тематики, които са табу за времето си, разкрива нови полета в рока, представяйки много по-зрели и интелектуални тематики в един род, който тогава е бил считан за жанра на деца и тинейджъри.
Влиянието на Лу Рийд излиза оттатък музиката, литературата и киното, когато чешкият драматург и първи президент на страната в новата й история Вацлав Хавел се въодушевява да отдаде живота си на изкуството и революцията в края на 70-те точно поради The Velvet Underground. Според легендите в действителност термина " кадифената гражданска война " даже идва от името на групата.
Роден е в еврейско семейство в Бруклин, което в тийнейджърските му години го слага на електрошокова терапия, с цел да " излекува " бисексуалността му. Той намира избавление в музиката, която назовава „ моята персонална вяра “.
В студентските години на Рийд негов книжовен наставник е Делмор Шварц, който по време на курс по креативно писане му споделя: " Ако се продадеш, ще те убия. " Тази повеля се трансформира в определяща за метода му на живот, постоянно лъкатушен сред триумфа и персоналните проблеми. Но в никакъв случай не променя на вътрешното си схващане. Въпреки комерсиалния си крах Velvet Underground се трансформира в една от най-влиятелните групи на столетието. Гениалният Анди Уорхол е техен управител, а когато напуща групата Дейвид Бауи, като негов максимален обожател става продуцент на първия му независим албум.
Въпреки бурния си типичен рокендрол живот, предан на алкохол, опиати и побоища, през последните години от него Лу Рийд въпреки всичко намира успокоение и го прекарва като преподавател по тай чи и в щасливо съзерцаване на нежната мощност на природата. Напусна този свят на 27 октомври 2013.
Музиката е всичко. Хората би трябвало да умират за нея. Хората умират за всичко останало, тъй че за какво да не умират за музиката?
Моят господ е рокендролът. Затова е жизненоважно непрестанно да изсвирвам.
Най-важната част от моята вяра е да изсвирвам на китара.
Звуците не са просто звук. Подредените звуци са музика. Животът ми е музика.
Не мисля, че някой има право да бъде честен компас на различен. Може би слушането на моята музика не е най-хубавата концепция, в случай че живеете доста стеснен живот. Или може би е.
Способен съм да сътворявам мощни трептения единствено с наличието си. Дори не е нужно да си разтварям устата.
Винаги съм вярвал, че имам нещо значимо за казване и съм го споделил.
Пиша за действителни неща. За същински хора. Истински герои. Трябва да вярваш в това, за което пишеш, другояче никой няма да ти обърне внимание.
Не имам вяра в разкрасяването на действителността. Не имам вяра, че би трябвало да използваме грим, с цел да създадем нещата по-поносими.
Как някой може да научи нещо от една творба, когато творбата на изкуството отразява само суетата на актьора, а не действителността?
(Metallica / Reed)
Мисля, че е претенциозно да създаваш изкуство, единствено с цел да погалиш артистичното си его.
Аз съм актьор и това значи, че мога да бъда толкоз себелюбив, колкото си желая.
В края на 70-те започнах да диря съвършения тон, каквото и да значи това. Преди това се интересувах главно от опиати, полуда и рокендролския метод на живот.
Опитах се да откажа опиатите посредством пиянство.
Твърде остарял съм, с цел да върша половинчати неща.
Не одобрявам носталгията, в случай че не е моя.
Мисля, че животът е прекомерно къс, с цел да се концентрираме върху предишното. Предпочитам да виждам към бъдещето.
Това са в действителност извънредно сложни времена и ние в действителност би трябвало да се опитаме да бъдем допустимо най-мили един към различен.
Винаги се тормозя, когато виждам хората да пишат RIP (Почивай в мир), когато някой почине. Просто е толкоз неискрено и като тичане от отговорност. За мен, RIP е претоплената вечеря на посмъртните почести.
Животът е като санскрит, прочетен на пони.
Снимки: Vintage Everyday, Vogue, New Statesman, The Daily Beast, Pinterest
