Класическият образ на победителя е едно много отракано момче или

Класическият облик на спечелилия е едно доста отракано момче или момиче, изпълнено със заплашителен хъс. То е състезателят – може и безусловно – по бейзбол, да вземем за пример, може да е окуражен преди малко приключил юрист, отличникът на випуска или млада рибка измежду финасовите акули, подготвена да спи на работното място, да прави всякави салто морталета, само че на финала да е на върха. Има и сюжети за приветлив нарушител, който с цената на опасности, престрелки и всевъзможни страхотии реализира мечтаното – наложително доста пари, хубавицата и нехаен живот на другоземен остров. Всичко в името на персоналната победа, каквото и да коства тя. Този облик нападателно ни се натрапва изключително от американската просвета и най-много филмите.

Той незабавно извиква в съзнанието своята диаметралност – неудачникът, който не е по този начин надъхан, не е подготвен да мине през огън и вода поради огромните пари. Натрапеният ни облик на спечелилия втълпява на останалите 99-процента непобедители, че те са цялостен неуспех. Той се трансформира в техния, в нашия призрачен сън - на всички, които не ръководят финансови корпорации, не оглавяват супер адвокатски къщи и не са свръх спортистите на випуска. Възможно е сходно манипулиране да провокира няколко оборота повече в придвижването на икономическата машина, откакто обособените човечета-болтчета са пренапрегнати, само че сигурно вреди на душевността на естествения, елементарен човек.

Повече от явно е, че с цел да има спечелили, би трябвало да има победени и те по естествени аргументи са преобладаващата част от хората. Но единствено в оня американски смисъл. Защото същинската „ победа “ надали е единствено във високия длъжностен пост, парите, трофеите и охолния живот - неща, които при едни условия се печелят, при други се губят. Едва ли единствено успеха непременно може да е цел и смисъл на живота. Не е ли доста по-важно човек да бъде благополучен или казано по различен метод да се усеща добре в кожата си, на мястото си, измежду хората край себе си и с нещата, които прави за или без пари? Да си упорит е прелестно, само че упоритостите могат да имат прекомерно разностранни направления, като да бъдеш обичана, да правиш нещата, които харесваш, а не да упражняваш непрестанно принуждение над себе си, да се разбираш с близките – на работното място, у дома, в блока; да изпитваш наслаждение от сладките, които направихте дружно с дъщеричката или от ритането на листата в парка със дребния наследник, а кучето ви да подскача в близост и да върти въодушевено опашка... Не знам дали това са „ победи “, надали, само че това е животът, в който можеш да се чувстваш добре.

Всъщност внезапно разграничение не трябва да има - през целия си живот ние се състезаваме по друг метод и това е хубаво, доколкото ни кара да се усъвършенстваме. Своеобразно съревнование е да бъдеш по или най-хубавия възпитаник в учебно заведение, добър на професионалното занятие, да правиш дребните ежедневни неща по допустимо най-хубавия метод. В противоположен случай ще се превърнеш в мърляч, в негодник, което е обидно за личността. А и всяко ново достижение ни изпълва с задоволство и заслужена горделивост. Въпросът е надпреварата и успехите да не се трансфорат в самоцел. Те да не са непременно, да не се минава през трупове, тъй като това може да е и нашия личен нравствен мъртвец. Единствено успеха в най-човешкия смисъл на думата има смисъл – да сме щастливи, задоволени от живота си хора.