Видимият свят е илюзия. Тибетското бардо на живота
Китайската философия гласи: Ако искаш да се научиш по какъв начин да живееш по-добре, първо се научи по какъв начин да умираш.
Духовните учители на Тибет са способни да избират времето и мястото на своята гибел, да предсказват или дефинират мястото и времето на идващото си олицетворение и даже да запазят непрекъснатост на съзнанието при прекосяване през бардо – междинно положение сред гибелта и идващото олицетворение.
В антични времена жреци, влъхви, шамани и магове се занимавали с проучването на тайните на човешкото схващане, разработвайки способи, въвеждащи индивида в изменено положение на съзнанието – положение на медитативно съсредоточение – бардо медитативна централизация, в която индивидът прекосявал през циклите на раждане, гибел и последващо олицетворение.
Под понятието бардо нормално се подразбира времето, което минава от гибелта до идващото прераждане. Но същинското значение на тази дума е промеждутъчен етап , период сред едно събитие и друго.
„ Тибетска книга на мъртвите “ – „ Бардо Тьодол “ – разказва времето на гибелта като неповторима опция за духовно избавление от циклите на гибел и прераждания, а също като интервал, определящ идващото олицетворение, в случай че избавление не бъде реализирано. От тази позиция прекарването бардо, или междинното положение сред животите, даже е по-важно от въплътеното съществувание.
„ Бардо Тьодол “ съдържа сходно изложение на положенията – стадиите, през които, съгласно тибетската будистка традиция, минава човешкото схващане, започвайки с процеса на физическа гибел досега на последващо олицетворение (реинкарнация) в нова форма.
Както написа Лопон Чечу Риппоче („ Спокойното зарево на истината “): „ Каквото и да се демонстрира, самсара или нирвана – всичко е празно по своята същина. Рождението и гибелта, щастието и отчаянието – всичко, което претърпяваме, не съществува в реалност, само че съдържа качества на пустотата.
Тези, които не схващат това, се оказват в плен на протичащото се и страдат. Те се намират във властта на личните си илюзии, хрумвания и концепции. От осъзнаването на илюзорността на всичко поражда съчувствието. Именно то постоянно е подбуждало великите майстори да дават способи, позволяващи да се разбере какво се явява всичко в реалност. Към тях принадлежат и поученията за бардо, чийто смисъл са обяснявали доста учители. “
Всъщност цялата идея за бардо се отнася към времето, когато сме уловени в самсара. В основата е нашето незнание. Докато не се освободим от него и не реализираме прояснение, се намираме в разнообразни положения на бардо.
Срещат се разнообразни класификации на бардо. Някои майстори приказват за шест негови типа. Делението на шест типа се среща и в поученията на Миларепа – тибетски будистки преподавател: бардо на живота, бардо на сънищата, бардо на медитацията, бардо на умирането, бардо дхармадхату, бардо на творението.
Бардо на живота обгръща интервала от раждането до гибелта. Това, по какъв начин ние усещаме това положение, зависи от нашия разум. Великите майстори възприемат своя живот като мандала. Това значи, че те виждат всичко на високо равнище.
Светът за тях е Чиста страна, а съществата са сходни на Буда. Всичко казано и чуто са мантри. Това, което се случва в техните мозъци, е неотличимо от висшата истина и мъдрост. Такава е действителността на просветените учители, по този начин те претърпяват всички феномени.
Причината ние към момента да не сме способни на това е неведението. Все още не сме осъзнали окончателната истина, че животът е нещо, протичащо от момента на раждането досега на гибелта, и това, по какъв начин го възприемаме, зависи от типа насъбрана от нас карма. Каквито и събития да ни се случват – приятни или неприятни, – всичко ни наподобява същинско. Ние следваме своите кармични трендове и привички и сме в плен на илюзията действителност за всичко, което ни заобикаля. Глупаво се привързваме към движимостите, смятайки ги за фактически съществуващи, въпреки че те не са такива. Ние имаме вяра, че всичко е непрекъснато, само че това също не е по този начин.
Докато съществува тази илюзия, обитаваме в незнание и изразходваме силата си на вятъра. Мятаме се сред желанията и постъпваме, изхождайки от мотивацията да получим и задържим това, към което сме привързани, въпреки че постоянно неизбежно го губим. Изцяло комплицирани, ние прекарваме целия си живот, преследвайки непостижими цели.
Нощем всичко се случва по същия метод, защото не сме способни да практикуваме способи, позволяващи ни да заспим осъзнато. Вместо това ние изпадаме в положение на цялостно незнание, а от насъбраните усещания и привички в нашите мозъци се раждат разнообразни сънища.
Ние не ги разпознаваме като заблуда. Без да разбираме какво са нашите сънища, ние имаме вяра, че те са действителни. Миларепа споделя, че всички проекции на мозъка са илюзорни по своята същина, като дъгата, като изображението в огледалото, като отражението на Луната във водата…
Начинът, по който прекарваме живота си, дефинира по какъв начин ще се оправим с бардо след гибелта. Не бива да забравяме за повода и следствието. Необходимо е постоянно да се държим в сходство със закона за кармата. Дори дребните неща са значими и всичко, което вършим на релативно равнище, се регистрира. Действието в сходство със знанието за причинно-следствената връзка е осъзната нужда.
Всичките ни дейности имат значение. Дори детайлите се регистрират, а това значи, че всяка постъпка заслужава деликатно отношение – едни си коства да се извършат, от други е по-добре да се откажем. И в случай че не сме в положение да създадем нещо огромно за богатството на другите, не е нужно да пренебрегваме или считаме за маловажно всичко, което ни наподобява нищожно.
Просто е нужно да се прави това, което е належащо, да се стараем да вършим даже най-малките положителни неща и да се отхвърляме от всички отрицателни. Само с помощта на натрупването на положителни усещания имаме късмет да се развиваме и да реализираме избавление и прояснение.
Калу Ринпоче („ Дхарма “) разказва прекарването бардо по този начин: „ Сегашната фаза на нашето битие приключва със гибел, когато кармата, водеща до физическо битие, бъде изчерпана. По време на гибелта протича безусловно и дефинитивно обособяване на съзнанието от физическото тяло, което просто бива изоставено.
Съзнанието стартира да претърпява бардо. По време на това положение след гибелта ние изпитваме различен тип галактика. Макар и да няма основи във тип на физически организъм, мозъкът може да вижда, чува, усеща миризми, допиране и усет, да мисли и възприема всичко, както и в този момент. Макар че няма нищо, с изключение на положение на схващане, мозъкът продължава да следва своите привички и да възвръща техния модел. Преживяванията безусловно действително не престават да съществуват и след гибелта. “
Физическото бардо, забележимият свят е заблуда – майа, а животът след гибелта е безконечен и действителен. Смъртта е просто презареждане. Такъв е смисълът на бардо.
