Любимият писател Петър Бобев
Кирил МОМЧИЛОВ
Когато в редакцията на сп. " Пламъче " искахме да разнообразим някой брой с по-увлекателно четиво, още веднъж се обръщахме към Петър Бобев - непроменимо радушен. Защото в многото разисквания на списанието (из цялата страна) читателите не пропускаха да споделят желанията си за неговите " толкоз хубави " разкази. Той в никакъв случай не отхвърляше:
- Ще помисля... Кога би трябвало да го дам?
И го донасяше ден-два по-рано. Тихо почукваше, безшумно влизаше - с чара на тихата си усмивка, с тихия си учтив привет. С неподправена искреност се ръкуваше с всички (пет души в дребната стая). Сядаше открая на единствения свободен стол - подсказваше, че няма да ни отнеме ненужно време.
Веднъж, случи се, в редакцията бяхме единствено двамата с него. Помолих го да опише на читателите ни по какъв начин е написал някоя от своите книги (имахме такава рубрика). Той кимна обещаващо, помълча и постепенно показа думи, които съм запомнил по този начин:
- Дори някои наши сътрудници си мислят, може би, че сядам и подбуден от въображението си, стартирам да разказвам невероятни историйки... Но не е по този начин. След като съм си изяснил замисъла в общи тип - сюжета, основните герои и така нататък, стартирам най-трудното: да потърся и намеря всичко, което ще ми е нужно за книгата - от всички вероятни достоверни източници. Това - с месеци... За да могат читателите освен да наблюдават какво и по какъв начин се случва - в ориста на героите, само че и да получат - по неналожителен метод - и тествани познания...
И по тази причина читателите му - многочислени, възприемаха книгите му за обичани, а него - за обичан публицист!
>
Когато в редакцията на сп. " Пламъче " искахме да разнообразим някой брой с по-увлекателно четиво, още веднъж се обръщахме към Петър Бобев - непроменимо радушен. Защото в многото разисквания на списанието (из цялата страна) читателите не пропускаха да споделят желанията си за неговите " толкоз хубави " разкази. Той в никакъв случай не отхвърляше:
- Ще помисля... Кога би трябвало да го дам?
И го донасяше ден-два по-рано. Тихо почукваше, безшумно влизаше - с чара на тихата си усмивка, с тихия си учтив привет. С неподправена искреност се ръкуваше с всички (пет души в дребната стая). Сядаше открая на единствения свободен стол - подсказваше, че няма да ни отнеме ненужно време.
Веднъж, случи се, в редакцията бяхме единствено двамата с него. Помолих го да опише на читателите ни по какъв начин е написал някоя от своите книги (имахме такава рубрика). Той кимна обещаващо, помълча и постепенно показа думи, които съм запомнил по този начин:
- Дори някои наши сътрудници си мислят, може би, че сядам и подбуден от въображението си, стартирам да разказвам невероятни историйки... Но не е по този начин. След като съм си изяснил замисъла в общи тип - сюжета, основните герои и така нататък, стартирам най-трудното: да потърся и намеря всичко, което ще ми е нужно за книгата - от всички вероятни достоверни източници. Това - с месеци... За да могат читателите освен да наблюдават какво и по какъв начин се случва - в ориста на героите, само че и да получат - по неналожителен метод - и тествани познания...
И по тази причина читателите му - многочислени, възприемаха книгите му за обичани, а него - за обичан публицист!
>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ