"Медена земя" - македонско филмово злато
Киното на дребна Македония от дълго време е по-конвертируемо от нашето: още през далечната 1995 година „ Преди дъждът “ на Милчо Манчевски завоюва номинация „ Оскар “. А през 2019-а – годината, в която бе публично признато новото й интернационално име Северна Македония, с изключение на триумфите на „ Медена земя “ (сред които изпъкват двете номинации за " Оскар " - за най-хубав документален и за най-хубав задграничен филм) югозападната ни съседка може да се похвали и с игралния „ Господ съществува, името й е Петруния “. Той спечели филмовата премия на Екологичен потенциал “Лукс “ и наградата на екуменическото жури в Берлин.
И двата кино лентата бяха планувани в програмата на 24-тия „ София филм фест “, той пък за пръв път в историята си бе осуетен от ковид. Дано въпреки всичко някой ден имаме шанса да ги забележим на огромен екран в България и да разберем каква е формулата на съседите за качествено кино.
Не съм гледала още „... Петруния “, само че „ Медена земя “ е саморасъл пай кино злато, който би правил чест и на доста по-мощни кинематографии. Двеминутният трейлър (по)казва всичко, което би трябвало да се знае за този документален филм, само че все пак той хипнотизира и вълнува до последната си, 90-а, минута и то по-успешно от доста игрални. В своите изявленията режисьорите Тамара Котевска и Любомир Стефанов се кълнат, че в историята им няма нищо режисирано и постановъчно (въпреки че понякога драматичното внушение изглежда прекомерно „ готово “ и декларативно). Всички персонажи в „ Медена земя “ приказват на турски между тях, знаят напълно малко македонски и филмовият тандем споделя, че чак с напредването на монтажа са превели репликите на героите и са разбрали какво тъкмо са снимали. Оказало се знамение.
Село Бекирлия съществува на картата,
въпреки да се състои единствено от няколко полуразрушени каменни къщи. Захвърлено в планината Овче поче сред Велес и Щип, то има над 110 души поданици през 60-те, когато е родена основната героиня на „ Медена земя “ Хатидже Муратова. Днес там не живее никой (след края на фотосите екипът купува на Хатидже къща в прилежащо по-голямо село, покрай роднините й). До махалата край река Брегалница в никакъв случай не е стигало електричество, тръбопровод или път.
По данни на българския етнограф Васил Кънчов от началото на XX век Бекирлия винаги е било обитаемо с турци. Така е и при започване на XXI век, когато Котевска и Стефанов намират последните му двама жители – Хатидже и 85-годишната й майка, прикована на легло в дребната кирпичена барака, осветявана единствено от пламъка на огнището.
Представям си каква е била реакцията на американското жури в „ Сънданс “ през януари 2019 година - първото, което награди справедливо „ Медена земя “, виждайки тази смайваща алегория за чужд, екзотичен свят, построен по равно от недружелюбна камениста пустота и златиста омара. Днес битът и моралът на Хатидже наподобява отдалечен и непонятен даже за нас, от Балканите, където съвсем всеки произлиза по една или друга родова линия от някое (често обезлюдено и забравено) село.
Животът на Хатидже е сложен, даже беден. Но тя минава през него с инатлива целеустременост; движи се грациозно по урвите, където населяват рояците диви пчели, и носи риза с цвета на узряла пита мед.
“Половината за мен, половината за тях “,
изповядва тя своите елементарни правила на живот в естетика с природата. Хатидже е общителна и се пазари изобретателно на пазара в Скопие, където продава течното си злато, и с част от спечеленото купува евтина багра за коса в тъкмо избран колорит – единствената дребна цивилизационна глезотия в нейния дребен свят, откъснат във времето и пространството (всъщност на по-малко от 20 километра от близкия град).
Тази екологична идилия е разтърсена от идването на шумно семейство животновъди. Хюсеин има дебела жена и седем деца – от бебе до непокорни младежи, каравана и стадо крави. Въпреки че той и неговите разбирания са катализатор на екранния конфликт, Хюсеин не е типичният кино изверг. Той пробва да свързва двата края, да обезпечи бъдещето на децата си – само че в последна сметка се проваля, тъй като му липсва търпението и финесът, с които Хатидже се отнася към своите пчели и към всичко живо към себе си. Когато той и децата му се пробват да вадят мед от кошерите си, биват безжалостно нажилени, а медът за продажба е неприветлив, мрачен, с изпочупени пити.
Когато Хатидже вади своя, тя наподобява като заклинател в златната омайност на древен обред – не наподобява пчелите въобще да я жилят, нека същото да е било в действие и за операторите, които я следват категорично! Техните имена са Самир Люма и Фейми Даут; изборът им на цветови гами, ракурси и темп са същинско величие. Изобщо „ Медена земя “ е
филм с изключителна хубост,
само че освен заради правилно уцеления звук в поклонението пред природата. Бекирлия и близките планини не са охолно или надарено с хубост място; значително филмът дължи своята магична прелест на титулярката си, един от тези кино герои, за които се споделя, че са „ по-големи от живота “. Само че в тази ситуация историята е самият живот.
Котевска и Стефанов са прекарали три години в работа върху „ Медена земя “. Първоначално те възнамерявали единствено да документират облика на Хатидже; заселниците пристигнали без предизвестие и им поднесли спора на тепсия; претекстът за самотата висял от самото начало над семплия Едем на пчеларката. В последна сметка приключеният филм се трансформирал в един голям, ослепителен знак за края, за изчезващото: краят на обичайните култури, на селата, на тишината и хармонията, на пчелите...
Ако е вероятен паралел сред македонския „ Медена земя “ и български филм, това безспорно ще е „ Ага “. И в него сходни въпроси движеха описа за последното ескимоско семейство, водещо обречения си метод на живот отвън полярния кръг. Двата даже споделят един общ, малко демодиран знак на цивилизацията – малко портативно радио. Но не е ли просто едно по-сложно радио целият информативен поток с Гугъл, Zoom и Skype, който сега нарушава и просветлява доброволната ни (макар и необикновена и нежелана) изолираност?
И двата кино лентата бяха планувани в програмата на 24-тия „ София филм фест “, той пък за пръв път в историята си бе осуетен от ковид. Дано въпреки всичко някой ден имаме шанса да ги забележим на огромен екран в България и да разберем каква е формулата на съседите за качествено кино.
Не съм гледала още „... Петруния “, само че „ Медена земя “ е саморасъл пай кино злато, който би правил чест и на доста по-мощни кинематографии. Двеминутният трейлър (по)казва всичко, което би трябвало да се знае за този документален филм, само че все пак той хипнотизира и вълнува до последната си, 90-а, минута и то по-успешно от доста игрални. В своите изявленията режисьорите Тамара Котевска и Любомир Стефанов се кълнат, че в историята им няма нищо режисирано и постановъчно (въпреки че понякога драматичното внушение изглежда прекомерно „ готово “ и декларативно). Всички персонажи в „ Медена земя “ приказват на турски между тях, знаят напълно малко македонски и филмовият тандем споделя, че чак с напредването на монтажа са превели репликите на героите и са разбрали какво тъкмо са снимали. Оказало се знамение.
Село Бекирлия съществува на картата,
въпреки да се състои единствено от няколко полуразрушени каменни къщи. Захвърлено в планината Овче поче сред Велес и Щип, то има над 110 души поданици през 60-те, когато е родена основната героиня на „ Медена земя “ Хатидже Муратова. Днес там не живее никой (след края на фотосите екипът купува на Хатидже къща в прилежащо по-голямо село, покрай роднините й). До махалата край река Брегалница в никакъв случай не е стигало електричество, тръбопровод или път.
По данни на българския етнограф Васил Кънчов от началото на XX век Бекирлия винаги е било обитаемо с турци. Така е и при започване на XXI век, когато Котевска и Стефанов намират последните му двама жители – Хатидже и 85-годишната й майка, прикована на легло в дребната кирпичена барака, осветявана единствено от пламъка на огнището.
Представям си каква е била реакцията на американското жури в „ Сънданс “ през януари 2019 година - първото, което награди справедливо „ Медена земя “, виждайки тази смайваща алегория за чужд, екзотичен свят, построен по равно от недружелюбна камениста пустота и златиста омара. Днес битът и моралът на Хатидже наподобява отдалечен и непонятен даже за нас, от Балканите, където съвсем всеки произлиза по една или друга родова линия от някое (често обезлюдено и забравено) село.
Животът на Хатидже е сложен, даже беден. Но тя минава през него с инатлива целеустременост; движи се грациозно по урвите, където населяват рояците диви пчели, и носи риза с цвета на узряла пита мед.
“Половината за мен, половината за тях “,
изповядва тя своите елементарни правила на живот в естетика с природата. Хатидже е общителна и се пазари изобретателно на пазара в Скопие, където продава течното си злато, и с част от спечеленото купува евтина багра за коса в тъкмо избран колорит – единствената дребна цивилизационна глезотия в нейния дребен свят, откъснат във времето и пространството (всъщност на по-малко от 20 километра от близкия град).
Тази екологична идилия е разтърсена от идването на шумно семейство животновъди. Хюсеин има дебела жена и седем деца – от бебе до непокорни младежи, каравана и стадо крави. Въпреки че той и неговите разбирания са катализатор на екранния конфликт, Хюсеин не е типичният кино изверг. Той пробва да свързва двата края, да обезпечи бъдещето на децата си – само че в последна сметка се проваля, тъй като му липсва търпението и финесът, с които Хатидже се отнася към своите пчели и към всичко живо към себе си. Когато той и децата му се пробват да вадят мед от кошерите си, биват безжалостно нажилени, а медът за продажба е неприветлив, мрачен, с изпочупени пити.
Когато Хатидже вади своя, тя наподобява като заклинател в златната омайност на древен обред – не наподобява пчелите въобще да я жилят, нека същото да е било в действие и за операторите, които я следват категорично! Техните имена са Самир Люма и Фейми Даут; изборът им на цветови гами, ракурси и темп са същинско величие. Изобщо „ Медена земя “ е
филм с изключителна хубост,
само че освен заради правилно уцеления звук в поклонението пред природата. Бекирлия и близките планини не са охолно или надарено с хубост място; значително филмът дължи своята магична прелест на титулярката си, един от тези кино герои, за които се споделя, че са „ по-големи от живота “. Само че в тази ситуация историята е самият живот.
Котевска и Стефанов са прекарали три години в работа върху „ Медена земя “. Първоначално те възнамерявали единствено да документират облика на Хатидже; заселниците пристигнали без предизвестие и им поднесли спора на тепсия; претекстът за самотата висял от самото начало над семплия Едем на пчеларката. В последна сметка приключеният филм се трансформирал в един голям, ослепителен знак за края, за изчезващото: краят на обичайните култури, на селата, на тишината и хармонията, на пчелите...
Ако е вероятен паралел сред македонския „ Медена земя “ и български филм, това безспорно ще е „ Ага “. И в него сходни въпроси движеха описа за последното ескимоско семейство, водещо обречения си метод на живот отвън полярния кръг. Двата даже споделят един общ, малко демодиран знак на цивилизацията – малко портативно радио. Но не е ли просто едно по-сложно радио целият информативен поток с Гугъл, Zoom и Skype, който сега нарушава и просветлява доброволната ни (макар и необикновена и нежелана) изолираност?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ