Киното е особено изкуство, което се случва някъде на границата

Киното е изключително изкуство, което се случва някъде на границата сред измисленото и действителното. И надали има по-голямо умеене от това филмът да е по едно и също време нереално хубав и потресаващо същински. Този филм е подобен. Такава е и книгата, по която е изработен - " Не казвай довиждане ".

Историята няма по какъв начин да бъде разказана, без да се разкрие най-малко част от загадката, само че обратите в сюжета са задоволително доста – част от тях са разнообразни от тези в книгата – тъй че, ето единствено началото. Ейми и Ник Дън (Розамунд Пайк и Бен Афлек) са съвършено семейство – млади, красиви, общителни съседи, тя е прелестно образована, той има бар в центъра на града, къщата им е голяма и идеално подредена, а любовта им се вижда елементарно от всички. Има една значима детайлност: Ейми Дън в действителност не е просто анонимна стопанка от Мисури, тя е бивше дете-чудо, с нейното име и облик родителите й са написали поредност детски книги, известни по целия свят. Ейми е човек, трансфорат в идеална картинка.Един ден Ейми изчезва и целият живот на семейство Дън става обществен. Всеки публицист, служител на реда (и зрител) се стреми да разгадае историята и да дефинира кой е положителният и кой е неприятният. Защото, да, в живота никой не е единствено добър или единствено неприятен, само че медиите постоянно безапелационно дефинират кой е жертвата и кой е палачът.

Така в историята на семейство Дън неприятният се оказва Ник. Изхождайки от всички модели, клишета, избрания за вярно и погрешно, решаваме, че неприятният е Ник. А дали в действителност е по този начин...

Това не е толкоз значимо. Важното е, че всеки от нас живее в такива модели. Че всеки ден животът ни е на показ, че в обществени мрежи, статуси и “лайкове ” непрестанно демонстрираме кои сме, какво харесваме и кое считаме за вярно. И е доста елементарно да ни лепнат етикет. Да ни издадат присъда. Да ни харесват или ненавиждат единствено за това, на което приличаме, на което се вършим.

Има доста други гледни точки, от които да бъде забелязан този филм. За смисъла на любовта и фамилията, за виновността и прошката, за предишното, което ни бележи... Но това зависи от фена. Важното е, че Дейвид Финчър предлага кино от най-висока класа – напълно снимано и задаващо доста въпроси. Ако и вие като мен сте се забавили с гледането, не пропускайте този филм!