Бистра Стоименова: Станах фотограф, защото ми казаха, че не ме бива
Казват, че животът е низ от случайности. Аз срещнах своята, когато бях на двайсет и към този момент снимах от три години. Не съм я търсила, просто случайността сама ме откри. Просто взех решение да се записвам в уебсайт за снимка и да намеря други себеподобни. Едно от първите неща, които разгласих в този уебсайт, беше молба за съвет и пояснение към един кадър.
Обаче вместо пояснение, там срещнах Идиот (има си име, индивидът, само че интерес на GDPR-a ще скрием самоличността на този човек под псевдоним). Та, Идиот ми съобщи, че съм „ тъпа фуста и би трябвало да греша манджи на печката, а тъй като нямам нито подобаваща техника, нито умения за редактиране на фотоси, нито знам кое по какъв начин се композира, просто да оставя фотографията за огромните момчета “. Не беше от най-окуражаващите неща, които искаш да чуеш в случай че търсиш помощ и съвет, изключително в случай че таман си повярвал, че фотосите, които правиш, може би заслужават да видят бял свят отвън картата памет на апарата ти.
След тоя случай направих това, което всяка уважаваща себе си жена прави, когато я нервират - ревнах с глас и прекарах три дни потънала в самосъжаление и станиоли от шоколад. А след това взех решение, че ще потвърдя на Идиот, че доста съществено е сбъркал адреса.
Май забравих да се показва – споделям се Бистра Стоименова, на 29 години, филолог-културолог-фотограф по обучение, фотограф, преводач и публицист по предопределение . В ръкава имам доста квалификации, няколко академични дипломи (четири, в случай че би трябвало да съм точна), една камара откачени истории и безчет доста занимания. Родена съм и пребивавам в София, само че желая да видя и опозная целия свят. Фотографията е една от пристрастеностите ми и откогато получих първото си персонално апаратче на 17 години, се трансформира в част от мен.
Как станах професионален фотограф със приключена магистърска степен по снимка е невероятна история, може би тъй като звучи като анекдот.
Не станах фотограф за един ден, нито за година. Не пазаруването на професионална техника ме направи „ професионален фотограф “, а практиката. Пътят беше дълъг, изпълнен с доста завършения и уроци. Все още се изучавам, тъй като постоянно има нещо ново, което да се опита или техника, която да се тества. Едва 10 години откакто получих първото си апаратче, на безспорен подбив, попаднах на реклама за обучение във Англия, за образование в университета във Фалмът, Корнуол (Falmouth University) и взех решение да напиша " снимка " в полето за търсене, до момента в който кисна в коридора пред аудиторията в почивката сред две лекции.
Към оня миг нямах никаква визия, че това е най-престижният университет за снимка във Англия. А аз просто написах няколко думи в една анкета от телефона, пратих няколко линка към свои фрагменти и те взеха, че ме харесаха. Единственото, което имах, бяха фрагментите. В университета ме одобриха, точно поради положителните фрагменти, освен това непосредствено за магистратура, без повече въпроси. Дори се снабдих със стипендия. По време на образованието, преподаватели са ми казвали, че фрагментите ми са по-добре механически издържани от тези на хората приключили бакалавърската им стратегия.
Така че каквото и да споделят, хубавите фрагменти постоянно имат значение. Обаче няма значение с какво си ги снимал. Важно е да си бил на точното място в точния миг.
През 2019 година като на смешка се оказах с тапия от британски университет под мишница. През същата година, тъкмо две години откакто се записах да изучавам снимка във Фалмът, станах и член на Кралското фотографско сдружение на Англия (the Royal Photographic Society of Great Britain), най-престижното обединяване на фотографи на Острова, с повече от 150 години история. Към оня миг бях единственият фотограф от България в регистрите им. Все още е по този начин.
По почти същото време, по линия на Асоциацията на професионалните фотографи в България (където също членувам), влязох и в Европейската федерация на фотографите (European Federation of Photographers - FEP).
Обаче историята не свършва дотук.
2021 година е много изпълнена със събития за мен, тъй като през май получих купа и самопризнание от Европейската федерация на фотографите. Беше ми присъдена купата „ European Photographer “, която е първата степен от общо три.
През юли Кралското фотографско сдружение на Англия ми присъди купата „ Associate RPS “ - втората по значителност от общо три.
В момента съм единственият фотограф в България, който има по едно и също време купа и сертификация и от Европейската федерация на фотографите, и от Кралското фотографско сдружение на Англия.
Моята пристрастеност са пътуванията или травъл фотографията, както е прочут жанрът. Вероятно тъй като с подобен вид фотоси започнах фотографското си премеждие.
Първите смислени фотоси, които направих, с първия уред в живота ми - фамилния лентов Pentax - бяха от една ученическа екскурзия до Виена.
След това някак си нещата по този начин се подредиха, че много от фрагментите, които ми харесва да демонстрирам са точно от места, където съм била.
Обичам да описвам историята зад кадър и по този начин се роди концепцията за плана, по който работя сега.
Казва се (или „ “ на български) и е нещо, по което без да знам работя от 2015 година насам. Част от този план беше и дипломната ми работа във Фалмът.
Зад запаметяващото се заглавие се крие простичка концепция - да покажа Балканите не като туристическа дестинация за пъб кролове, а като люлката на човешката цивилизация. На относително дребна територия са побрани толкоз доста разнородни неща за снимане, че планът евентуално ще се разтегли допълнително от десетилетие. Повечето от фотосите поместени тук са част от плана.
В идеалния случай възнамерявам да посетя всяка една балканска страна и да опиша историята ѝ в фотоси такава, каквато я виждам. Всяка една нация има свои обичани забележителности, известни единствено за локалните, само че другояче доста по-интересни от „ клопките за туристи “ и своите неповторими обичаи и кухня - моята цел е да покажа точно тях и да запаля и други хора да ги посетят.
Това сигурно не е краят на моята фотографска история, само че занапред ми следва да напиша идната глава.
Не знам къде ще ме води тя, обаче знам по какъв начин стартира всичко - с едно седемнайсетгодишно момиче, един стилен уред и доста предпочитание - да потвърди, че я бива. Желание да споделя истории в фрагментите и да демонстрира на останалите други светове.
Така че, обичате ли да вършиме нещо, не се отхвърляйте за нищо на света. Понякога човек просто би трябвало да следва знаците и те ще го отведат там, където би трябвало да бъде.
Обаче вместо пояснение, там срещнах Идиот (има си име, индивидът, само че интерес на GDPR-a ще скрием самоличността на този човек под псевдоним). Та, Идиот ми съобщи, че съм „ тъпа фуста и би трябвало да греша манджи на печката, а тъй като нямам нито подобаваща техника, нито умения за редактиране на фотоси, нито знам кое по какъв начин се композира, просто да оставя фотографията за огромните момчета “. Не беше от най-окуражаващите неща, които искаш да чуеш в случай че търсиш помощ и съвет, изключително в случай че таман си повярвал, че фотосите, които правиш, може би заслужават да видят бял свят отвън картата памет на апарата ти.
След тоя случай направих това, което всяка уважаваща себе си жена прави, когато я нервират - ревнах с глас и прекарах три дни потънала в самосъжаление и станиоли от шоколад. А след това взех решение, че ще потвърдя на Идиот, че доста съществено е сбъркал адреса.
Май забравих да се показва – споделям се Бистра Стоименова, на 29 години, филолог-културолог-фотограф по обучение, фотограф, преводач и публицист по предопределение . В ръкава имам доста квалификации, няколко академични дипломи (четири, в случай че би трябвало да съм точна), една камара откачени истории и безчет доста занимания. Родена съм и пребивавам в София, само че желая да видя и опозная целия свят. Фотографията е една от пристрастеностите ми и откогато получих първото си персонално апаратче на 17 години, се трансформира в част от мен.Как станах професионален фотограф със приключена магистърска степен по снимка е невероятна история, може би тъй като звучи като анекдот.
Не станах фотограф за един ден, нито за година. Не пазаруването на професионална техника ме направи „ професионален фотограф “, а практиката. Пътят беше дълъг, изпълнен с доста завършения и уроци. Все още се изучавам, тъй като постоянно има нещо ново, което да се опита или техника, която да се тества. Едва 10 години откакто получих първото си апаратче, на безспорен подбив, попаднах на реклама за обучение във Англия, за образование в университета във Фалмът, Корнуол (Falmouth University) и взех решение да напиша " снимка " в полето за търсене, до момента в който кисна в коридора пред аудиторията в почивката сред две лекции.
Към оня миг нямах никаква визия, че това е най-престижният университет за снимка във Англия. А аз просто написах няколко думи в една анкета от телефона, пратих няколко линка към свои фрагменти и те взеха, че ме харесаха. Единственото, което имах, бяха фрагментите. В университета ме одобриха, точно поради положителните фрагменти, освен това непосредствено за магистратура, без повече въпроси. Дори се снабдих със стипендия. По време на образованието, преподаватели са ми казвали, че фрагментите ми са по-добре механически издържани от тези на хората приключили бакалавърската им стратегия.
Така че каквото и да споделят, хубавите фрагменти постоянно имат значение. Обаче няма значение с какво си ги снимал. Важно е да си бил на точното място в точния миг.
През 2019 година като на смешка се оказах с тапия от британски университет под мишница. През същата година, тъкмо две години откакто се записах да изучавам снимка във Фалмът, станах и член на Кралското фотографско сдружение на Англия (the Royal Photographic Society of Great Britain), най-престижното обединяване на фотографи на Острова, с повече от 150 години история. Към оня миг бях единственият фотограф от България в регистрите им. Все още е по този начин. По почти същото време, по линия на Асоциацията на професионалните фотографи в България (където също членувам), влязох и в Европейската федерация на фотографите (European Federation of Photographers - FEP).
Обаче историята не свършва дотук.
2021 година е много изпълнена със събития за мен, тъй като през май получих купа и самопризнание от Европейската федерация на фотографите. Беше ми присъдена купата „ European Photographer “, която е първата степен от общо три.
През юли Кралското фотографско сдружение на Англия ми присъди купата „ Associate RPS “ - втората по значителност от общо три.
В момента съм единственият фотограф в България, който има по едно и също време купа и сертификация и от Европейската федерация на фотографите, и от Кралското фотографско сдружение на Англия.
Моята пристрастеност са пътуванията или травъл фотографията, както е прочут жанрът. Вероятно тъй като с подобен вид фотоси започнах фотографското си премеждие. Първите смислени фотоси, които направих, с първия уред в живота ми - фамилния лентов Pentax - бяха от една ученическа екскурзия до Виена.
След това някак си нещата по този начин се подредиха, че много от фрагментите, които ми харесва да демонстрирам са точно от места, където съм била.
Обичам да описвам историята зад кадър и по този начин се роди концепцията за плана, по който работя сега.
Казва се (или „ “ на български) и е нещо, по което без да знам работя от 2015 година насам. Част от този план беше и дипломната ми работа във Фалмът.
Зад запаметяващото се заглавие се крие простичка концепция - да покажа Балканите не като туристическа дестинация за пъб кролове, а като люлката на човешката цивилизация. На относително дребна територия са побрани толкоз доста разнородни неща за снимане, че планът евентуално ще се разтегли допълнително от десетилетие. Повечето от фотосите поместени тук са част от плана.
В идеалния случай възнамерявам да посетя всяка една балканска страна и да опиша историята ѝ в фотоси такава, каквато я виждам. Всяка една нация има свои обичани забележителности, известни единствено за локалните, само че другояче доста по-интересни от „ клопките за туристи “ и своите неповторими обичаи и кухня - моята цел е да покажа точно тях и да запаля и други хора да ги посетят.
Това сигурно не е краят на моята фотографска история, само че занапред ми следва да напиша идната глава. Не знам къде ще ме води тя, обаче знам по какъв начин стартира всичко - с едно седемнайсетгодишно момиче, един стилен уред и доста предпочитание - да потвърди, че я бива. Желание да споделя истории в фрагментите и да демонстрира на останалите други светове.
Така че, обичате ли да вършиме нещо, не се отхвърляйте за нищо на света. Понякога човек просто би трябвало да следва знаците и те ще го отведат там, където би трябвало да бъде.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ