Перспектива, ама и условия…
Като виждам резултатите от обиколката на Жан-Клод Юнкер из шестте страни от Западните Балкани, единственият въпрос, който си задавам е, имаше ли тя смисъл. Освен да ревизира готовността- на локалните летища и на въздушния превоз да преодоляват тежките зимни условия, които вледениха региона и върнаха визиите за същинска зима.
Защото Юнкер, като най-голям представител на Европейския съюз, съпроводен от Федерика Могерини и Йоханес Хан, не донесе или не артикулира нищо ново или непознато, което локалните водачи в Скопие, Тирана, Прищина, Белград, Сараево или Подгорица към този момент да не знаят. На всичко от горната страна всички- с дребни разлики, се събраха най-после на обиколката в София, с цел да чуят отново същите неща. Ако, въпреки всичко, имаше нещо друго, това бяха страхотните вероятности, които с присъщия си фасон на елементарност и леснота разкри пред бъдещето на региона българският министър председател Бойко Борисов. Затова си мисля, че едно от двете неща бе излишно- или обиколката на Юнкер в студените февруарски дни из Западните Балкани, или срещата в София с семейството на Борисов.
Защото по какъв начин ви звучи формулата “Не обещания, а окуражаване ”, която Юнкер на няколко пъти и в няколко столици повтори. И това пред политици и държавници, които към този момент толкоз години са петимни да чуят таман от него някаква по съответна вероятност за участие в Европейския съюз. С какво, да вземем за пример, се разграничават думите на Юнкер от началото на неговия мандат като ръководител на Европейската комисия – ”поне пет години, до момента в който трае моят мандат, разширение на Европейски Съюз няма да има ”, с рекомендацията западнобалканските водачи да не гледат календара, а да извършват промени и да гонят критериите, които участието изисква. Да, мъчно е във всяка столица да намериш точната приказка в случай, че всяка от шестте страни от нашето западно съседство е на характерен стадий от своя евроатлантически път. Разбирам компликациите пред Юнкер да формулира заричане, което хем да погали слуха на локалните вождове, хем, без да нарушава общата позиция на Брюксел, да отразява спецификата на всяка една страна от региона.
Затова евентуално Юнкер дружно със своите “пажове ” Могерини и Хан изчака да пристигна в София, с цел да каже на всички пристигнали да похапнат с Борисов, че нито една страна от Западните Балкани не извършва критериите за участие. Звучи обобщаващо, само че и задоволително песимистично. В това няма нищо “окуражаващо ”, няма нищо от умерения е внимателен оптимизъм, който Юнкер показва “на място ” във всяка една от столиците. Събрани дружно в София, някак си по-лесно бе това резюме да им бъде показано и то да бъде преглътнато. Още повече, че ръководителят на Европейската комисия- сигурен съм, е знаел доста добре какво Борисов ще приказва пред гостите, какви блестящи бъдещи картини на изпълнени и финансирани извън инфраструктурни планове ще рисува, какви автомагистрали ще опъва през границите на запад от нас, какви цифрови връзки ще ни обвързват, какво съвременно общо “утре ” ни чака. Борисов го бива в тези работи, в това подозрение няма, единствено да не беше този инициативен звук, с който той поръча на шестимата водачи да си приготвят домашното с планове, които да показват за финансиране на огромната среща на 17 май в София.
Хей, министър председателят, по-спокойно, постоянно съм поставял под подозрение качеството на водачеството в Западните Балкани, това са хора врели и кипели, които имат ръждиви морални и всевъзможни други петна в предишното си и в случай че са стигнали тези позиции, поради които ти ги каниш на обяд, значи, са подготвени да не ти цепят басма, когато се държиш като някакъв филантроп с тях, освен това искаш да плащаш сметките за концепциите си с непознати пари. Та, споделям, по-спокойно. И недей да се впечатляваш толкоз от чисто церемониалните и протоколни хубави думи, които чуваш оттук- и оттова. Като очевидното хвалебствие, което, прочее, не е особено за албанците, което техният министър председател, двуметровият Еди Рама произнесе, наричайки Борисов “балканският Меркел ”. Е, може би това е резултат от френските дни на Рама, който прекара дълго време в Париж като художник преди да се върне и да стане кмет на Тирана, а след това и в момента- министър председател на страната си.
Целта на обиколката на Жан-Клод Юнкер, най-малко по този начин бе авансово пояснено, бе да обясни пред водачите на шестте западнобалкански страни новата тактика на Европейски Съюз, оповестена на 6 февруари тази година. Какво да им коментира, когато те към този момент си направиха дълбокия прорез на наличието и си формулираха изводите всеки за себе си. Какво друго оставаше на Юнкер, с изключение на, може би даже без да желае, да попари очакванията на тези страни, за които в тактиката бе избран небосвод за участие в 2025 година. Става дума за Сърбия и Черна гора, които към този момент водят договаряния, отварят и затварят глави и извършват критерии. Да, но Юнкер ясно и изрично даде да се разбере, че единствената примамлива календарна цел не е по никакъв начин сигурна, в противен случай, всяка от шестте страни може и преди нея да бъде призната, или да не бъде призната, в европейското семейство. Тоест, финалът е отворен, стартът, макар че не е равносилен и пълноправен, е даден. Стискайте зъби и вървете напред.
Извън всички общоприети условия за участие, като необикновен, с цялата му конвенционалност, “универсален ” за всички шест страни аршин, без които няма по какъв начин да се мине, бяха добросъседските връзки. Ама било познато. Познато, познато, какъв брой да е познато, откакто няма страна от Западните Балкани която да не е изправена пред този проблем. Македония си има разногласието за името с Гърция и макар оптимизма, изразен от Зоран Заев в София за идното му решение, занапред борбата сред Атина и Скопие ще се ожесточава. Сърбия си има познатия героичен спор за Косово и макар обещанията на мощния човек Александър Вучич, че решение ще бъде открито, вижте изявлението на неговия външен министър Ивица Дачич, че възможното признание на независимостта на Косово ще бъде “акт на политическо харакири ”. Та се наложи даже Юнкер да споделя, че не би желал Дачич да стига до там, не му го пожелавал. Сърбия си има проблем и с члена на НАТО и на Европейски Съюз Хърватия, където старите и изключително новите натрупвания вледеняват връзките посред им. Черна гора чака ратификацията на Договора за границата с Косово, която Народното събрание в Прищина няколко пъти отсрочва. И там се наложи Юнкер да слага периоди. Албания и на север към Сърбия и на юг към Гърция също има сметки за почистване, да не приказваме за Босна и Херцеговина, на която от грижа за опазване на държавността си и за обикновено действие на комплицираната и извънредно тромава система от институции не й остава време за добросъседство.
Иначе Юнкер въпреки всичко очерта европейската вероятност пред съседите. Правил го и различен път, да не кажа- всякога, когато стане дума за Западните Балкани. Но вероятността е заричане единствено по принцип, което не е обвързано с дати и периоди. Затова и елементарно се предлага. Пък и персоналната вероятност на Жан-Клод Юнкер е къса- единствено до идващите избори за Европейски парламент през идната година. Самият той съобщи, че повече няма да се кандидатира за ръководител на Европейската комисия, стигало му толкоз. Така че всичко съществено и значимо по европейския път на шестте страни от Западните Балкани ще се случва без Юнкер, при някой различен ръководител на Европейска комисия. Ами в случай че този някой различен има друга визия за региона, какво вършим тогава?
Какво, а?
Защото Юнкер, като най-голям представител на Европейския съюз, съпроводен от Федерика Могерини и Йоханес Хан, не донесе или не артикулира нищо ново или непознато, което локалните водачи в Скопие, Тирана, Прищина, Белград, Сараево или Подгорица към този момент да не знаят. На всичко от горната страна всички- с дребни разлики, се събраха най-после на обиколката в София, с цел да чуят отново същите неща. Ако, въпреки всичко, имаше нещо друго, това бяха страхотните вероятности, които с присъщия си фасон на елементарност и леснота разкри пред бъдещето на региона българският министър председател Бойко Борисов. Затова си мисля, че едно от двете неща бе излишно- или обиколката на Юнкер в студените февруарски дни из Западните Балкани, или срещата в София с семейството на Борисов.
Защото по какъв начин ви звучи формулата “Не обещания, а окуражаване ”, която Юнкер на няколко пъти и в няколко столици повтори. И това пред политици и държавници, които към този момент толкоз години са петимни да чуят таман от него някаква по съответна вероятност за участие в Европейския съюз. С какво, да вземем за пример, се разграничават думите на Юнкер от началото на неговия мандат като ръководител на Европейската комисия – ”поне пет години, до момента в който трае моят мандат, разширение на Европейски Съюз няма да има ”, с рекомендацията западнобалканските водачи да не гледат календара, а да извършват промени и да гонят критериите, които участието изисква. Да, мъчно е във всяка столица да намериш точната приказка в случай, че всяка от шестте страни от нашето западно съседство е на характерен стадий от своя евроатлантически път. Разбирам компликациите пред Юнкер да формулира заричане, което хем да погали слуха на локалните вождове, хем, без да нарушава общата позиция на Брюксел, да отразява спецификата на всяка една страна от региона.
Затова евентуално Юнкер дружно със своите “пажове ” Могерини и Хан изчака да пристигна в София, с цел да каже на всички пристигнали да похапнат с Борисов, че нито една страна от Западните Балкани не извършва критериите за участие. Звучи обобщаващо, само че и задоволително песимистично. В това няма нищо “окуражаващо ”, няма нищо от умерения е внимателен оптимизъм, който Юнкер показва “на място ” във всяка една от столиците. Събрани дружно в София, някак си по-лесно бе това резюме да им бъде показано и то да бъде преглътнато. Още повече, че ръководителят на Европейската комисия- сигурен съм, е знаел доста добре какво Борисов ще приказва пред гостите, какви блестящи бъдещи картини на изпълнени и финансирани извън инфраструктурни планове ще рисува, какви автомагистрали ще опъва през границите на запад от нас, какви цифрови връзки ще ни обвързват, какво съвременно общо “утре ” ни чака. Борисов го бива в тези работи, в това подозрение няма, единствено да не беше този инициативен звук, с който той поръча на шестимата водачи да си приготвят домашното с планове, които да показват за финансиране на огромната среща на 17 май в София.
Хей, министър председателят, по-спокойно, постоянно съм поставял под подозрение качеството на водачеството в Западните Балкани, това са хора врели и кипели, които имат ръждиви морални и всевъзможни други петна в предишното си и в случай че са стигнали тези позиции, поради които ти ги каниш на обяд, значи, са подготвени да не ти цепят басма, когато се държиш като някакъв филантроп с тях, освен това искаш да плащаш сметките за концепциите си с непознати пари. Та, споделям, по-спокойно. И недей да се впечатляваш толкоз от чисто церемониалните и протоколни хубави думи, които чуваш оттук- и оттова. Като очевидното хвалебствие, което, прочее, не е особено за албанците, което техният министър председател, двуметровият Еди Рама произнесе, наричайки Борисов “балканският Меркел ”. Е, може би това е резултат от френските дни на Рама, който прекара дълго време в Париж като художник преди да се върне и да стане кмет на Тирана, а след това и в момента- министър председател на страната си.
Целта на обиколката на Жан-Клод Юнкер, най-малко по този начин бе авансово пояснено, бе да обясни пред водачите на шестте западнобалкански страни новата тактика на Европейски Съюз, оповестена на 6 февруари тази година. Какво да им коментира, когато те към този момент си направиха дълбокия прорез на наличието и си формулираха изводите всеки за себе си. Какво друго оставаше на Юнкер, с изключение на, може би даже без да желае, да попари очакванията на тези страни, за които в тактиката бе избран небосвод за участие в 2025 година. Става дума за Сърбия и Черна гора, които към този момент водят договаряния, отварят и затварят глави и извършват критерии. Да, но Юнкер ясно и изрично даде да се разбере, че единствената примамлива календарна цел не е по никакъв начин сигурна, в противен случай, всяка от шестте страни може и преди нея да бъде призната, или да не бъде призната, в европейското семейство. Тоест, финалът е отворен, стартът, макар че не е равносилен и пълноправен, е даден. Стискайте зъби и вървете напред.
Извън всички общоприети условия за участие, като необикновен, с цялата му конвенционалност, “универсален ” за всички шест страни аршин, без които няма по какъв начин да се мине, бяха добросъседските връзки. Ама било познато. Познато, познато, какъв брой да е познато, откакто няма страна от Западните Балкани която да не е изправена пред този проблем. Македония си има разногласието за името с Гърция и макар оптимизма, изразен от Зоран Заев в София за идното му решение, занапред борбата сред Атина и Скопие ще се ожесточава. Сърбия си има познатия героичен спор за Косово и макар обещанията на мощния човек Александър Вучич, че решение ще бъде открито, вижте изявлението на неговия външен министър Ивица Дачич, че възможното признание на независимостта на Косово ще бъде “акт на политическо харакири ”. Та се наложи даже Юнкер да споделя, че не би желал Дачич да стига до там, не му го пожелавал. Сърбия си има проблем и с члена на НАТО и на Европейски Съюз Хърватия, където старите и изключително новите натрупвания вледеняват връзките посред им. Черна гора чака ратификацията на Договора за границата с Косово, която Народното събрание в Прищина няколко пъти отсрочва. И там се наложи Юнкер да слага периоди. Албания и на север към Сърбия и на юг към Гърция също има сметки за почистване, да не приказваме за Босна и Херцеговина, на която от грижа за опазване на държавността си и за обикновено действие на комплицираната и извънредно тромава система от институции не й остава време за добросъседство.
Иначе Юнкер въпреки всичко очерта европейската вероятност пред съседите. Правил го и различен път, да не кажа- всякога, когато стане дума за Западните Балкани. Но вероятността е заричане единствено по принцип, което не е обвързано с дати и периоди. Затова и елементарно се предлага. Пък и персоналната вероятност на Жан-Клод Юнкер е къса- единствено до идващите избори за Европейски парламент през идната година. Самият той съобщи, че повече няма да се кандидатира за ръководител на Европейската комисия, стигало му толкоз. Така че всичко съществено и значимо по европейския път на шестте страни от Западните Балкани ще се случва без Юнкер, при някой различен ръководител на Европейска комисия. Ами в случай че този някой различен има друга визия за региона, какво вършим тогава?
Какво, а?
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ