Кастрокаро е едно от онези малки градчета, които на нас

Кастрокаро е едно от тези дребни градчета, които на нас ни се виждат като преднамерено правени за туристически указател, а на локалните им се виждат като забутано селце, което си обичат, но щото няма по какъв начин другояче. Кастрокаро е забавно с минералните си бани, строени по времето на Мусолини, който е от едно прилежащо селце, Предапио, и с крепостта си, която е кацнала на едно от възвишенията и до която се стига с изплезен език, само че гледката си коства. Ако обаче продължите по пътя от дребното центърче нагоре, и нагоре, и нагоре, най-после ще стигнете до един частен аграрни парцел, който от близко се оказва „ агротуристически ”, а от още по-близо – неповторимо картинно кътче.

Сега, истината е, че няма по какъв начин да стигнете до такава степен инцидентно. Ние с Елена Миланова отидохме напълно преднамерено, и то тъй като тя познава притежателите – семейство Морини, очарователни двама братя и техния татко. Направо недоумявам по какъв начин е допустимо тези хора сами да поддържат това голямо място в този подреден, съвсем неестествен тип – въпреки всичко множеството от парцела им е обработваема земя – маслинена горичка, лозя, други насаждения, за които почвата към този момент беше обърната... Освен нивите, горите и лозята, семейство Морини отглеждат коне, сърни, диви свине, домашни птици, десетки котки и няколко кучета... Насред този съвсем ноев ковчег се мъдрят две кокетни къщи, в които стопаните посрещат своите посетители. Пред едната има и басейн...



Представям си по какъв начин отивам там през пролетта и извозвам сгушена в тихата пазва на планината няколко чудесни дни, в компанията единствено на сърнички и котки, забравена и глуповато засмяна. Или по какъв начин с Елена вършим там курс по готварство и food photography за Момичетата от града...Другото, за което мисля, по какъв начин почти две седмици преди да попадна в този селско-горски парадайс, един човек ми описа, че ме е сънувал в някаква гора, такава една остаряла и дълбока. В съня имало още остаряла къща, лабрадор и общото чувство, че съм си вкъщи. Когато попаднах в Кастрокаро, в съзнанието ми постепенно изплува споменът за този непознат сън, само че когато видях една от общо двете туристки да води кучето си към мен, бях сигурна, че да, аз съм си вкъщи. И да, кучето беше лабрадор...