Капка Тодорова: Нали съм българка, все искам максимума
Капка Тодорова е име, което няма по какъв начин да не ви е направило усещане, в последно време изключително. Освен коресподент на в. " 24 часа " в Германия, където живее от дълго време, Капка е и основател на занимателната Лола Монтескьо, която от дълго време живее личен живот като създател на сборника с фейлетони " Секс, мусака и революции " - като припомняне на един позабравен, само че извънредно приветлив книжовен род. Наскоро излезе и втората книга на Лола - " Мейк Бългерия грейт ъгейн ". Днес си приказваме с Капка за това по какъв начин наподобява България отдалече, мъчно ли е да се живее в чужбина, по какъв начин да се оправим с омразата и по какъв начин да се смеем повече.
Коя е Капка Тодорова в резюме? Или както ние постоянно питаме – тук и в този момент?
Към момента – 18:30 ч., вкъщи, метнала една тава с вечеря във фурната, съм единствено и само майката на Виктор. Така ще е, до момента в който синът ми си легне. После като една Пепеляшка ще се трансформира единствено в Капка. Преди това бях кореспондентът на в. „ 24 часа “ в Берлин – Капка Тодорова и авторката на фейлетони Лола Монтескьо. Имам и други функции: на другарка, щерка, сестра – всички те дружно ме вършат цяла...
Живееш от години в Германия, по какъв начин ти се вижда България оттова?
Ох, в предизборно време е мъчно да се отговори позитивно. Изнервени ми се виждат хората. И все недоволни. Прави ми усещане, че хората у нас толкоз са се уморили от провали – политически, публични, на изкуството, в медиите, в опазването на здравето, че към този момент не се задоволяват с сдържан триумф. Искат или „ Оскар “ за цялостни достижения, или нищо. Или „ Пулицър “, или журналистическа гибел. Или „ Гонкур “, или на литературната клада. Така се живее доста мъчно, коства ми се, тъй като надали в миналото ще бъдем удовлетворени от себе си. А народите са като обособените хора – в случай че ни липсва възприятието за триумф, идва депресията. Народите са като обособените хора – в случай че ни липсва възприятието за триумф, идва депресията. Кое е най-трудното в това да живееш в чужбина?
То на всички места може да е мъчно. Колко българи в България биха споделили, че им е елементарно? Трудността на открито идва от това, че би трябвало да се оправиш изцяло самичък, без мрежата от другари, сътрудници, родственици, която другояче те подпира в родината.
Кога се гордееш, че си българка?
Гордост и позор от национална принадлежност ми се костват пресилени страсти. Все едно германците да се гордеят, че са родината на „ Сименс “ и „ Мерцедес “ да вземем за пример. Не че не съм срещала и такива, де. Та и аз нито се гордея с триумфите на Григор Димитров, нито ме е позор от някой простак, който краде и не съблюдава законите. Но се веселя, когато става дума за българи като Веско Ешкенази, Веселина Кацарова, Кристо, Теодор Ушев... Много прелестно ми става и в действителност да, мъничко гордо.
Ти си дълготраен публицист, по какъв начин се промени тази специалност във времето?
Facebook я промени най-вече. Изведнъж в публичното пространство нахлу това, което в детството ми си го разказвахме вечер, като се притъмни. Дама Пика, която излиза от контакта и души дечица, в случай че помните тези страшни истории. Е, през днешния ден чета в всякакви уеб сайтове по какъв начин Европейският съюз излиза от контакта и прави същото. Или Меркел. Или пък ни ръсят с кемтрейлс. Средновековието и XXI век кръстосаха шпаги и аз не знам по какъв начин публицистиката може да се оправи сама с това предизвикателство. Понякога се обезверявам, май имаме потребност от ново Просвещение.
Кореспондент си на в. „ 24 часа “ от дълги години, не си ли се изкушавала да смениш изданието?
Не и в случай че не е за CNN, нали въпреки всичко съм българка, та и аз желая единствено максимума. В „ 24 часа “ пораснах. Сменяла съм градове и страни, само че вестника – не. Привързана съм към него, той мина през всички катаклизми на прехода и е още тук. Хората не си дават сметка каква голяма борба е това. А аз не занемарявам околните си в борбите.
Коя е Лола Монтескьо и от какво се роди? Няма такова житейско учебно заведение за един човек като родителството.Лола се роди на смешка паралелно с раждането на сина ми. Влязох с мръсна газ в изцяло непознатия свят на майката и ударът беше преден. Да си майка с изключение на хубаво е и доста мъчно, отговорно, изисква саможертви, самообладание, примирение, не можеш да подадеш оставка, в случай че се провалиш, би трябвало да станеш и да опитваш още веднъж и още веднъж, до момента в който се получи най-хубавото, похвали никой не ти раздава... Няма такова житейско учебно заведение за един човек като родителството. Дава ти ясна визия какъв брой са лимитирани опциите и по едно и също време с това какви чудеса от смелост можеш да правиш. Та този голям стрес го преодолях, като пишех за този нов свят, само че с комизъм, с анекдот. Така си лиших страха от него. Постепенно от създател на женски фейлетони пораснах до създател на политически. Защото ние, дамите, не сме единствено майки или единствено публицисти – всичко сме.
За кого е тази книга?
Хм. Книгата е за мен, за вас, за всички. Тя е малко като огледало – по какъв начин изглеждаме ние, българите, извън, само че и в нашите очи. Малко смешно от време на време. Това е книга и за дами, тъй като виждам, че дамите освен не пишат сатирично, само че и не четат доста ирония. А тя е толкоз освобождаваща...
Помага ли хуморът в действителност? Не е ли извънредно мъчно да се смеем над себе си?
Да, както споделих, сатирата освобождава. Кара те да се погледнеш с малко подигравка, да стъпиш на земята, да помислиш. Сатирата те кара и да си по-внимателен с другите, да не прибързваш с оценките, да се поставяш на непознато място. Да си задаваш въпроси. Например каква е разликата сред онази българка, която на 3 март скочи с парашут и гордо развяно българско знаме пред пирамидите в Египет, и някой египтянин, който би направил същото с египетското знаме, но на Шипка... Би ли имало разлика? Според мен и двете неща са смешни, а толкоз хора намират в едни и същи случки мотив за гневен национализъм и за гневен расизъм – зависи единствено кой е изпълнителят. Как се справяш с омразата, която всекидневно ни залива?
Оказва се, че омразата също може да бъде преподавател. Научих се да управлявам – най-малко ненапълно, средата си. Внимавам кого позволявам до себе си, внимавам на какво обръщам внимание, приела съм, че има хора, които се хранят от непознатата болежка, и виждам да ги изолирам. И си пущам музика.
Коя е най-голямата ти болежка?
Болката на околните ми, която не бих могла да изцелявам.
А какво ти дава сили?
Семейството ми. Обичта им. Аз имам прелестно семейство и го обичам най-вече от всичко на света.
Коя е Капка Тодорова в резюме? Или както ние постоянно питаме – тук и в този момент?
Към момента – 18:30 ч., вкъщи, метнала една тава с вечеря във фурната, съм единствено и само майката на Виктор. Така ще е, до момента в който синът ми си легне. После като една Пепеляшка ще се трансформира единствено в Капка. Преди това бях кореспондентът на в. „ 24 часа “ в Берлин – Капка Тодорова и авторката на фейлетони Лола Монтескьо. Имам и други функции: на другарка, щерка, сестра – всички те дружно ме вършат цяла...
Живееш от години в Германия, по какъв начин ти се вижда България оттова?
Ох, в предизборно време е мъчно да се отговори позитивно. Изнервени ми се виждат хората. И все недоволни. Прави ми усещане, че хората у нас толкоз са се уморили от провали – политически, публични, на изкуството, в медиите, в опазването на здравето, че към този момент не се задоволяват с сдържан триумф. Искат или „ Оскар “ за цялостни достижения, или нищо. Или „ Пулицър “, или журналистическа гибел. Или „ Гонкур “, или на литературната клада. Така се живее доста мъчно, коства ми се, тъй като надали в миналото ще бъдем удовлетворени от себе си. А народите са като обособените хора – в случай че ни липсва възприятието за триумф, идва депресията. Народите са като обособените хора – в случай че ни липсва възприятието за триумф, идва депресията. Кое е най-трудното в това да живееш в чужбина?
То на всички места може да е мъчно. Колко българи в България биха споделили, че им е елементарно? Трудността на открито идва от това, че би трябвало да се оправиш изцяло самичък, без мрежата от другари, сътрудници, родственици, която другояче те подпира в родината.
Кога се гордееш, че си българка?
Гордост и позор от национална принадлежност ми се костват пресилени страсти. Все едно германците да се гордеят, че са родината на „ Сименс “ и „ Мерцедес “ да вземем за пример. Не че не съм срещала и такива, де. Та и аз нито се гордея с триумфите на Григор Димитров, нито ме е позор от някой простак, който краде и не съблюдава законите. Но се веселя, когато става дума за българи като Веско Ешкенази, Веселина Кацарова, Кристо, Теодор Ушев... Много прелестно ми става и в действителност да, мъничко гордо.
Ти си дълготраен публицист, по какъв начин се промени тази специалност във времето?
Facebook я промени най-вече. Изведнъж в публичното пространство нахлу това, което в детството ми си го разказвахме вечер, като се притъмни. Дама Пика, която излиза от контакта и души дечица, в случай че помните тези страшни истории. Е, през днешния ден чета в всякакви уеб сайтове по какъв начин Европейският съюз излиза от контакта и прави същото. Или Меркел. Или пък ни ръсят с кемтрейлс. Средновековието и XXI век кръстосаха шпаги и аз не знам по какъв начин публицистиката може да се оправи сама с това предизвикателство. Понякога се обезверявам, май имаме потребност от ново Просвещение.
Кореспондент си на в. „ 24 часа “ от дълги години, не си ли се изкушавала да смениш изданието?
Не и в случай че не е за CNN, нали въпреки всичко съм българка, та и аз желая единствено максимума. В „ 24 часа “ пораснах. Сменяла съм градове и страни, само че вестника – не. Привързана съм към него, той мина през всички катаклизми на прехода и е още тук. Хората не си дават сметка каква голяма борба е това. А аз не занемарявам околните си в борбите.
Коя е Лола Монтескьо и от какво се роди? Няма такова житейско учебно заведение за един човек като родителството.Лола се роди на смешка паралелно с раждането на сина ми. Влязох с мръсна газ в изцяло непознатия свят на майката и ударът беше преден. Да си майка с изключение на хубаво е и доста мъчно, отговорно, изисква саможертви, самообладание, примирение, не можеш да подадеш оставка, в случай че се провалиш, би трябвало да станеш и да опитваш още веднъж и още веднъж, до момента в който се получи най-хубавото, похвали никой не ти раздава... Няма такова житейско учебно заведение за един човек като родителството. Дава ти ясна визия какъв брой са лимитирани опциите и по едно и също време с това какви чудеса от смелост можеш да правиш. Та този голям стрес го преодолях, като пишех за този нов свят, само че с комизъм, с анекдот. Така си лиших страха от него. Постепенно от създател на женски фейлетони пораснах до създател на политически. Защото ние, дамите, не сме единствено майки или единствено публицисти – всичко сме.
За кого е тази книга?
Хм. Книгата е за мен, за вас, за всички. Тя е малко като огледало – по какъв начин изглеждаме ние, българите, извън, само че и в нашите очи. Малко смешно от време на време. Това е книга и за дами, тъй като виждам, че дамите освен не пишат сатирично, само че и не четат доста ирония. А тя е толкоз освобождаваща...
Помага ли хуморът в действителност? Не е ли извънредно мъчно да се смеем над себе си?
Да, както споделих, сатирата освобождава. Кара те да се погледнеш с малко подигравка, да стъпиш на земята, да помислиш. Сатирата те кара и да си по-внимателен с другите, да не прибързваш с оценките, да се поставяш на непознато място. Да си задаваш въпроси. Например каква е разликата сред онази българка, която на 3 март скочи с парашут и гордо развяно българско знаме пред пирамидите в Египет, и някой египтянин, който би направил същото с египетското знаме, но на Шипка... Би ли имало разлика? Според мен и двете неща са смешни, а толкоз хора намират в едни и същи случки мотив за гневен национализъм и за гневен расизъм – зависи единствено кой е изпълнителят. Как се справяш с омразата, която всекидневно ни залива?
Оказва се, че омразата също може да бъде преподавател. Научих се да управлявам – най-малко ненапълно, средата си. Внимавам кого позволявам до себе си, внимавам на какво обръщам внимание, приела съм, че има хора, които се хранят от непознатата болежка, и виждам да ги изолирам. И си пущам музика.
Коя е най-голямата ти болежка?
Болката на околните ми, която не бих могла да изцелявам.
А какво ти дава сили?
Семейството ми. Обичта им. Аз имам прелестно семейство и го обичам най-вече от всичко на света.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ