Г-н Панделкин – строител на съвременна България
Калина Андролова,
Един от обичаните ми разкази на Иван Вазов се споделя " Истинският прогресист ". Разказва се за господин Панделкин, който е " человек съвременен ", рожба на изменчивите условия, само че имат ли те край в България, пита се Вазов. В първите години след Освобождението съветският нихилизъм потича бързо посред публичното мнение и тогава Панделкин чества трагичната гибел на Царя Освободител. Скоро обаче нихилизмът се изпарява, а Панделкин с напредничавата си природа не може да остане в застой. Когато се суспендира Конституцията и съветският офицер Ремлинген, министър на вътрешните работи, върлува из Северна България, Панделкин като околийски шеф засвидетелства пред Батенберг националното доволство от заличаването на Търновската конституция. Но времето върви бързо и Панделкин се заема да избавя Съединението със същия камшик, даден му от Ремлинген против Търновската конституция. В Сръбската война господин Панделкин не взема присъединяване, написа Вазов, " по едно надълбоко разбиране, че целостта на кожата му е нужна за щастието на България ". Той стартира да списва вестник, с който поддържа огъня на патриотизма в душите на българите. По-нататък
Панделкин ту звънливо крещи русофилско ура пред балкона на съветското консулство
ту както се показва Вазов, " минувайки през всякакви етапи ", правилен на непрекъснатия напредък, удря камшици на своите приятели, тези от овациите " пред съветското консулато ". Той вика пред балкона на Стамболов " ура " на 17 май 1894 година и " долу! " на 19 май. При режима на Стоилов, написа Вазов, Панделкин е " изпъден от работа за някаква си незначителна кражба от няколко хиляди лв., една бедност просто! ", и какво да прави, става социалист. Тая жадна за напредък душа, обаче, скоро съзира, че това течение не е за него, тъй като социалистите го хранят единствено с книги, по тази причина взема решение да услужва на демократичното държавно управление. И до момента в който доскоро се е борил против прекомерно демократичната Конституция, то в този момент към този момент пази " Конституцията от похищението на тъмната селска навалица! ". Но " демократичното държавно управление се смени от настоящето... ", написа Вазов. А господин Панделкин е прогресист, не може да се връща обратно и продължава все напред. " Той отново избавя България ", приключва описа си Иван Вазов.
Откакто " Продължаваме промяната " е на власт, все се сещам за този роман на Вазов. Някак доста бързото " ура " за хора, ненадейно появили се отнякъде, които недодялано ни изясняват по какъв начин единствено посредством тях прогресира страната, ме кара да се опасявам, че имаме проблем от региона на груповото несъзнавано и архетипа на българския народ, проблем на общата ни българска природа. Има нещо доста по-страшно от Алековия бай Ганьо, от Вазовия господин Панделкин, конюнктурни персонажи, от които изначално е построена българската обществено-политическа среда.
И по-страшното е, че България постоянно стартира изначало
Нали всички ние можем да си представим по какъв начин Батенберг идва в България с съветски боен транспортен съд и стартира да ръководи, макар че е единствено на 22 години и няма никакъв управнически опит. А българската държавност занапред би трябвало да се построява. И тогава, както и в този момент, великите сили избират, ние участваме единствено с страсти и търпеливо чакаме да разберем какво ще се случи...
Ситуацията след Освобождението на България е разказана прелестно от Константин Иречек, образован министър, шеф на Народната библиотека, историк, мъдрец, професор в университетите в Прага и Виена. Този изучен чех рисува натуралистична картина на българския политически хайлайф, където безчинстват безпросветността, завистта, шуробаджанащината. Самият Иречек е поканен да стане български министър, тъй като на България са нужни умни хора, каквито тя няма по това време. И тъкмо, когато царска България съумява да построи компетентен и можещ хайлайф, идва комунистическият прелом през 1944 година
Новата власт на практика унищожава образованата, експертната и знаещата класа. Работниците и селяните, които не понасят елитарни мозъци, загниващото буржоазно изкуство, се захващат да основават една друга България. След 45 години, тъкмо когато разботническо-селската комунистическа власт към този момент е построила някакъв собствен хайлайф, образовала е децата си, системата още веднъж се трансформира. Комунистическата власт разхвърля държавните благосъстояния в ръцете на подбрани хора, които обаче в никакъв случай не са били капиталисти, предприемачи, бизнесмени. Вече 30 години живеем в действителността, създадена от назначените елити, които трябваше да демократизират България. Да произведат идващ по-перспективен формат на българската страна.
И ето ни през днешния ден в разгара на активността на Вазовите прогресисти, които още веднъж и за следващ път ще избавят България, представяйки всяка своя неточност за нечуван триумф. Всичко стартира изначало, както постоянно в нашата история, и България отново би трябвало да изчака до момента в който тези, които ни ръководят, се научат да ни ръководят. Както беше установил Иречек: " Българите са доста неопитни и самонадеяни; със своите хлапашки неразбранщини бъркат развиването и бъдещността на Отечеството си ". Квази-разбирането, че идват новите, които ще ни спасят от старите, затрива тази страна. Властта изисква последователност на интелигентното изпитание и почтеност.
Но от всичко най-вече България има потребност от любов. От обичта на властниците си. Обичта на неопитния би могла да си набави експертност. Вместо любов обаче имаме само схеми за източване. Исторически по този начин сме поставени, че
прекосяваме като лунатици над бездните без необикновен боязън
само че когато ни раздрусат, вместо изгревът да озари събуждането ни, всякога стреснати пропадаме на дъното. Казваме си, " ааа, това е ново дъно, друго от предходните дъна, най-малко го пробвахме, в този момент към този момент знаем, че и тези не стават ". Това е нашият безконечен компромис за сегашното. Само че сегашното построява бъдещето. Приемствеността във властта е в действителност мост към бъдещето. Дъната, в които пропадаме, се прескачат с мостове. Това е интелигентният, градивен метод. Но както мъдро ни шаржира Вазов, ние сме " прогресисти ", бързаме напред, взривяваме всичко, съединено преди нас, и започваме още веднъж, и още веднъж. Затова България е красива и тъжна. Защото е постоянно скарана, ядосана на предишното си, лишена от вътренационална съгласуваност. Страна, която не е задоволително обичана...
Един от обичаните ми разкази на Иван Вазов се споделя " Истинският прогресист ". Разказва се за господин Панделкин, който е " человек съвременен ", рожба на изменчивите условия, само че имат ли те край в България, пита се Вазов. В първите години след Освобождението съветският нихилизъм потича бързо посред публичното мнение и тогава Панделкин чества трагичната гибел на Царя Освободител. Скоро обаче нихилизмът се изпарява, а Панделкин с напредничавата си природа не може да остане в застой. Когато се суспендира Конституцията и съветският офицер Ремлинген, министър на вътрешните работи, върлува из Северна България, Панделкин като околийски шеф засвидетелства пред Батенберг националното доволство от заличаването на Търновската конституция. Но времето върви бързо и Панделкин се заема да избавя Съединението със същия камшик, даден му от Ремлинген против Търновската конституция. В Сръбската война господин Панделкин не взема присъединяване, написа Вазов, " по едно надълбоко разбиране, че целостта на кожата му е нужна за щастието на България ". Той стартира да списва вестник, с който поддържа огъня на патриотизма в душите на българите. По-нататък
Панделкин ту звънливо крещи русофилско ура пред балкона на съветското консулство
ту както се показва Вазов, " минувайки през всякакви етапи ", правилен на непрекъснатия напредък, удря камшици на своите приятели, тези от овациите " пред съветското консулато ". Той вика пред балкона на Стамболов " ура " на 17 май 1894 година и " долу! " на 19 май. При режима на Стоилов, написа Вазов, Панделкин е " изпъден от работа за някаква си незначителна кражба от няколко хиляди лв., една бедност просто! ", и какво да прави, става социалист. Тая жадна за напредък душа, обаче, скоро съзира, че това течение не е за него, тъй като социалистите го хранят единствено с книги, по тази причина взема решение да услужва на демократичното държавно управление. И до момента в който доскоро се е борил против прекомерно демократичната Конституция, то в този момент към този момент пази " Конституцията от похищението на тъмната селска навалица! ". Но " демократичното държавно управление се смени от настоящето... ", написа Вазов. А господин Панделкин е прогресист, не може да се връща обратно и продължава все напред. " Той отново избавя България ", приключва описа си Иван Вазов.
Откакто " Продължаваме промяната " е на власт, все се сещам за този роман на Вазов. Някак доста бързото " ура " за хора, ненадейно появили се отнякъде, които недодялано ни изясняват по какъв начин единствено посредством тях прогресира страната, ме кара да се опасявам, че имаме проблем от региона на груповото несъзнавано и архетипа на българския народ, проблем на общата ни българска природа. Има нещо доста по-страшно от Алековия бай Ганьо, от Вазовия господин Панделкин, конюнктурни персонажи, от които изначално е построена българската обществено-политическа среда.
И по-страшното е, че България постоянно стартира изначало
Нали всички ние можем да си представим по какъв начин Батенберг идва в България с съветски боен транспортен съд и стартира да ръководи, макар че е единствено на 22 години и няма никакъв управнически опит. А българската държавност занапред би трябвало да се построява. И тогава, както и в този момент, великите сили избират, ние участваме единствено с страсти и търпеливо чакаме да разберем какво ще се случи...
Ситуацията след Освобождението на България е разказана прелестно от Константин Иречек, образован министър, шеф на Народната библиотека, историк, мъдрец, професор в университетите в Прага и Виена. Този изучен чех рисува натуралистична картина на българския политически хайлайф, където безчинстват безпросветността, завистта, шуробаджанащината. Самият Иречек е поканен да стане български министър, тъй като на България са нужни умни хора, каквито тя няма по това време. И тъкмо, когато царска България съумява да построи компетентен и можещ хайлайф, идва комунистическият прелом през 1944 година
Новата власт на практика унищожава образованата, експертната и знаещата класа. Работниците и селяните, които не понасят елитарни мозъци, загниващото буржоазно изкуство, се захващат да основават една друга България. След 45 години, тъкмо когато разботническо-селската комунистическа власт към този момент е построила някакъв собствен хайлайф, образовала е децата си, системата още веднъж се трансформира. Комунистическата власт разхвърля държавните благосъстояния в ръцете на подбрани хора, които обаче в никакъв случай не са били капиталисти, предприемачи, бизнесмени. Вече 30 години живеем в действителността, създадена от назначените елити, които трябваше да демократизират България. Да произведат идващ по-перспективен формат на българската страна.
И ето ни през днешния ден в разгара на активността на Вазовите прогресисти, които още веднъж и за следващ път ще избавят България, представяйки всяка своя неточност за нечуван триумф. Всичко стартира изначало, както постоянно в нашата история, и България отново би трябвало да изчака до момента в който тези, които ни ръководят, се научат да ни ръководят. Както беше установил Иречек: " Българите са доста неопитни и самонадеяни; със своите хлапашки неразбранщини бъркат развиването и бъдещността на Отечеството си ". Квази-разбирането, че идват новите, които ще ни спасят от старите, затрива тази страна. Властта изисква последователност на интелигентното изпитание и почтеност.
Но от всичко най-вече България има потребност от любов. От обичта на властниците си. Обичта на неопитния би могла да си набави експертност. Вместо любов обаче имаме само схеми за източване. Исторически по този начин сме поставени, че
прекосяваме като лунатици над бездните без необикновен боязън
само че когато ни раздрусат, вместо изгревът да озари събуждането ни, всякога стреснати пропадаме на дъното. Казваме си, " ааа, това е ново дъно, друго от предходните дъна, най-малко го пробвахме, в този момент към този момент знаем, че и тези не стават ". Това е нашият безконечен компромис за сегашното. Само че сегашното построява бъдещето. Приемствеността във властта е в действителност мост към бъдещето. Дъната, в които пропадаме, се прескачат с мостове. Това е интелигентният, градивен метод. Но както мъдро ни шаржира Вазов, ние сме " прогресисти ", бързаме напред, взривяваме всичко, съединено преди нас, и започваме още веднъж, и още веднъж. Затова България е красива и тъжна. Защото е постоянно скарана, ядосана на предишното си, лишена от вътренационална съгласуваност. Страна, която не е задоволително обичана...
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ