Стратегията на Борисов към Скопие рухна
Каквото се очакваше, това и се случи. Над 3 години Бойко Борисов и неговото държавно управление убеждаваха българската общност, че с подписването на контракта за добросъседство през 2017 година е комплициран завършек на борбата със Северна Македония. Историците и езиковедите ще изгладят разногласията между тях, а политиците ще работят за материалния разцвет на своите нации – такава оптимистична картина рисуваше тогава Борисов. Неспирните дрязги със Скопие през последните месеци обаче демонстрираха недвусмислено, че това е цялостна илюзия.
Признаците, че нещата не вървят, се виждаха още предходната година. В края на 2019-а смесената комисия, в която учени и дипломати от двета страни трябваше да разрешат противоречивите въпроси в региона на историята,. Назначените от Скопие членове на комисията внезапно взеха решение, че първо би трябвало да минат предварителните избори в тяхната страна през 2020 година и едвам тогава (евентуално) да се върнат към задачата си. Това напълно очевидно показва, че точно политическата обстановка ще продължи да диктува активността на комисията (или неналичието на такава) – макар че политиците в София и Скопие се кълняха да оставят историята на експертите.
Пък и членовете на комисията не демонстрираха особена податливост към взаимни отстъпки .
Националистическата историография, която господства научните общности и на двете страни, не им го разрешава. Нагласите на публичното мнение също напълно не подготвят към отстъпки – българомразството господства общественото пространство в Северна Македония, а у нас едно скорошно социологическо проучване сподели, че изказванието, че е имало македонска нация и език преди югославския комунистически режим. Накратко, в България споделят: признайте, че сте били българи преди, а от Северна Македония дават отговор: не, каквото сме в този момент, такова сме били постоянно. И никой не отстъпва и на йота.
Тези разногласия евентуално биха си траяли до веки веков и на никой нямаше да му пука,
в случай че не беше геополитическото измерение на обстановката.
Прз март 2020 година Северна Македония. Следващата стъпка е да стартират договаряния и с Европейския съюз. В Брюксел и огромните европейски столици нито схващат, нито се вълнуват изключително от разногласието сред София и Скопие. Интересува ги само да приключат общо-взето с евроатлантическата интеграция на Западните Балкани, с цел да остане Кремъл без позиции на полуострова (ако се изключи самотният проруски бастион, какъвто е Сърбия). В тази посока изключително интензивно работи Германия – неслучайно точно немската дипломация инициира през 2014 година (годината на откъсването на Украйна от съветската сфера на влияние) така наречен Берлински процес за съдействие със страните от Западните Балкани – самодейност, която цели да поддържа интензивността по разширението на Европейски Съюз. Точно през 2020 година България и Северна Македония председателстваха дружно самодейността.
Именно специфичното внимание, което немският канцлер Ангела Меркел отделя на интеграцията на района, дава преимущество на Скопие и утежнява работата на българските дипломати. В Северна Македония считат, че могат да се държат нападателно и предизвикателно, тъй като усещат, че Германия би натиснала България за бързо решение в името на своите геополитически ползи (вицепремиерът Каракачанов обяви намерено, че ). А Борисов и партията му ГЕРБ постоянно са държали на близостта си с немските ръководещи. Затова, от една страна, не им се желае да разочароват немските си съдружници, като се опълчват на проектите им за разширението на Европейски Съюз. Това пролича и от диалога на Борисов с Меркел на 3 ноември, когато той й благодари за персоналния ангажимент и изрази вяра, че „ благодарение на Германия, изключително по време на нейното председателство на Съвета на Европейски Съюз, ще бъдат реализирани правилни и верни решения по тематиката. ” От друга страна, българските ръководещи би трябвало да удовлетворят и родната общност, която (с основание) е враждебно настроена към бързо и компромисно разрешаване на разногласията със Скопие, тъй като счита, че това е в ущърб на националните ни ползи.
В Скопие имат вяра, че София ще поддаде на външния напън, и по тази причина са решили да изоставят двустранната комисия и
да пренесат целия диалог на терена на интернационалната дипломация.
Засега обаче не им се получава. Макар че са като модерна действителност, родните дипломати упорстват Скопие да се съгласи с българския си исторически генезис – нещо, което от другата страна на границата.
Всъщност даже и да желае да отстъпи, държавното управление на Борисов към този момент надали ще може да го направи. Темата безусловно завзе българската вътрешна политика. Президентът Радев непосредствено предизвести ръководещите, че им остава един излаз: „ отсрочване на договарянията до момента в който не се подписа ясно обвързващо двустранно съглашение сред България и Република Северна Македония за изчистване на всички двустранни въпроси “. И заяви, че е потърсил своя немски сътрудник Франк-Валтер Щайнмайер, с цел да му каже, че страната ни чака „ ясни правно обвързващи гаранции за единството на българската нация и културно-историческото ни завещание ”. Вицепремиерът Каракачанов напряко разгласи, че не може да дадем поддръжка на Скопие за договаряния с Европейски Съюз „ без ясно самопризнание от страна на Скопие на българските корени на актуалния македонски език и история след 1944 година ” Намеси се и опозицията – водачът на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова прикани да не се отстъпва от контракта за добросъседство, който Северна Македония отхвърля да извършва. Обади се дори и Слави Трифонов, на който социолозите отреждат мощна роля в идващия парламент – с цел да заплаши Скопие, че „ в случай че не се съобрази със своите исторически български корени, ще съществува отвън Европейския съюз ”.
През 2017 година: „ Аз имам принцип: историята да я оставим на историците – те да спорят, те да се потвърждават кое е първо, кое е второ. За нас е значимо сред София и Скопие, Скопие и Благоевград, тъй като автомагистрала „ Струма ” дава огромни благоприятни условия, да има автомагистрала, да има жп линия и това да кръстоса Балканите във всички направления. Това подсигурява бизнеса, това подсигурява туризма, това подсигурява високи приходи, това подсигурява придвижването на хора. ” Три години по-късно се оказва, че историята не може да се остави на историците – частично тъй като самите историци не могат да се отърват от предразсъдъците си, частично тъй като политиците и обществото не им разрешават да се заемат с историята. Опитът на Борисов да им трансферира десетилетната тежест на разногласието със Скопие се провали. Сега, колкото и да не му се желае, би трябвало да върне всичко там, където стартира – на политическата сцена.
Признаците, че нещата не вървят, се виждаха още предходната година. В края на 2019-а смесената комисия, в която учени и дипломати от двета страни трябваше да разрешат противоречивите въпроси в региона на историята,. Назначените от Скопие членове на комисията внезапно взеха решение, че първо би трябвало да минат предварителните избори в тяхната страна през 2020 година и едвам тогава (евентуално) да се върнат към задачата си. Това напълно очевидно показва, че точно политическата обстановка ще продължи да диктува активността на комисията (или неналичието на такава) – макар че политиците в София и Скопие се кълняха да оставят историята на експертите.
Пък и членовете на комисията не демонстрираха особена податливост към взаимни отстъпки .
Националистическата историография, която господства научните общности и на двете страни, не им го разрешава. Нагласите на публичното мнение също напълно не подготвят към отстъпки – българомразството господства общественото пространство в Северна Македония, а у нас едно скорошно социологическо проучване сподели, че изказванието, че е имало македонска нация и език преди югославския комунистически режим. Накратко, в България споделят: признайте, че сте били българи преди, а от Северна Македония дават отговор: не, каквото сме в този момент, такова сме били постоянно. И никой не отстъпва и на йота.
Тези разногласия евентуално биха си траяли до веки веков и на никой нямаше да му пука,
в случай че не беше геополитическото измерение на обстановката.
Прз март 2020 година Северна Македония. Следващата стъпка е да стартират договаряния и с Европейския съюз. В Брюксел и огромните европейски столици нито схващат, нито се вълнуват изключително от разногласието сред София и Скопие. Интересува ги само да приключат общо-взето с евроатлантическата интеграция на Западните Балкани, с цел да остане Кремъл без позиции на полуострова (ако се изключи самотният проруски бастион, какъвто е Сърбия). В тази посока изключително интензивно работи Германия – неслучайно точно немската дипломация инициира през 2014 година (годината на откъсването на Украйна от съветската сфера на влияние) така наречен Берлински процес за съдействие със страните от Западните Балкани – самодейност, която цели да поддържа интензивността по разширението на Европейски Съюз. Точно през 2020 година България и Северна Македония председателстваха дружно самодейността.
Именно специфичното внимание, което немският канцлер Ангела Меркел отделя на интеграцията на района, дава преимущество на Скопие и утежнява работата на българските дипломати. В Северна Македония считат, че могат да се държат нападателно и предизвикателно, тъй като усещат, че Германия би натиснала България за бързо решение в името на своите геополитически ползи (вицепремиерът Каракачанов обяви намерено, че ). А Борисов и партията му ГЕРБ постоянно са държали на близостта си с немските ръководещи. Затова, от една страна, не им се желае да разочароват немските си съдружници, като се опълчват на проектите им за разширението на Европейски Съюз. Това пролича и от диалога на Борисов с Меркел на 3 ноември, когато той й благодари за персоналния ангажимент и изрази вяра, че „ благодарение на Германия, изключително по време на нейното председателство на Съвета на Европейски Съюз, ще бъдат реализирани правилни и верни решения по тематиката. ” От друга страна, българските ръководещи би трябвало да удовлетворят и родната общност, която (с основание) е враждебно настроена към бързо и компромисно разрешаване на разногласията със Скопие, тъй като счита, че това е в ущърб на националните ни ползи.
В Скопие имат вяра, че София ще поддаде на външния напън, и по тази причина са решили да изоставят двустранната комисия и
да пренесат целия диалог на терена на интернационалната дипломация.
Засега обаче не им се получава. Макар че са като модерна действителност, родните дипломати упорстват Скопие да се съгласи с българския си исторически генезис – нещо, което от другата страна на границата.
Всъщност даже и да желае да отстъпи, държавното управление на Борисов към този момент надали ще може да го направи. Темата безусловно завзе българската вътрешна политика. Президентът Радев непосредствено предизвести ръководещите, че им остава един излаз: „ отсрочване на договарянията до момента в който не се подписа ясно обвързващо двустранно съглашение сред България и Република Северна Македония за изчистване на всички двустранни въпроси “. И заяви, че е потърсил своя немски сътрудник Франк-Валтер Щайнмайер, с цел да му каже, че страната ни чака „ ясни правно обвързващи гаранции за единството на българската нация и културно-историческото ни завещание ”. Вицепремиерът Каракачанов напряко разгласи, че не може да дадем поддръжка на Скопие за договаряния с Европейски Съюз „ без ясно самопризнание от страна на Скопие на българските корени на актуалния македонски език и история след 1944 година ” Намеси се и опозицията – водачът на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова прикани да не се отстъпва от контракта за добросъседство, който Северна Македония отхвърля да извършва. Обади се дори и Слави Трифонов, на който социолозите отреждат мощна роля в идващия парламент – с цел да заплаши Скопие, че „ в случай че не се съобрази със своите исторически български корени, ще съществува отвън Европейския съюз ”.
През 2017 година: „ Аз имам принцип: историята да я оставим на историците – те да спорят, те да се потвърждават кое е първо, кое е второ. За нас е значимо сред София и Скопие, Скопие и Благоевград, тъй като автомагистрала „ Струма ” дава огромни благоприятни условия, да има автомагистрала, да има жп линия и това да кръстоса Балканите във всички направления. Това подсигурява бизнеса, това подсигурява туризма, това подсигурява високи приходи, това подсигурява придвижването на хора. ” Три години по-късно се оказва, че историята не може да се остави на историците – частично тъй като самите историци не могат да се отърват от предразсъдъците си, частично тъй като политиците и обществото не им разрешават да се заемат с историята. Опитът на Борисов да им трансферира десетилетната тежест на разногласието със Скопие се провали. Сега, колкото и да не му се желае, би трябвало да върне всичко там, където стартира – на политическата сцена.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ