Уверена, че дядо Коледа ще дойде...
Какво ще кажете за онази функционалност на Facebook, която те връща към спомените от минали години? Към това по какъв начин си изглеждал, какво си мислил и чувствал, кои са били хората, значими за теб. Забавно е. Сякаш гледаш филм по личния си живот, само че теб те няма във кино лентата. Друг играе ролята ти. Хванах се, че единствените мемоари, които с наслада срещам всякога, са спомените за това какъв брой малко е било детето ми. Нищо друго не ми наподобява значимо през днешния ден. Да не кажа, че всичко ми се коства малко смешно. Дори не мога да се позная в някои статуси и фотоси от преди пет години, написа Мила в блога си Солунска 16. Откривам толкоз доверчивост в предишното, че се тревожа. Какво ми се е случило, та да нямам място за мъничко доверчивост през днешния ден?
Променяме се. Дори нямам потребност от Facebook, с цел да видя, че момичето, което бях предходната година, го няма. А дали след година момичето, което съм през днешния ден, още веднъж ще ми наподобява наивно и непознато? Най-вероятно да. Чувствам се като дрънкулка от пластилин, част от грамадния пластилинен свят на някакво доста игриво дете, което непрекъснато трансформира формата ми и формите на фигурите към мен. Тази седмица му харесва да сме с огромни глави и обувки на цветя, идната това му омръзва и сплесква главите ни, а обувките откъсва и прави на крилe. Сменя местата ни в играта, трансформира функциите ни, обръща ни с тил едно към друго или ни събира с фигурки от различен материал и нечия друга игра. Понякога ни оставя да чакаме извънредно дълго в ъгъла, различен път ни спуква от игра. Никоя от нас не знае каква дрънкулка ще бъде на следващия ден. Може на детето да му хрумне да ни смачка и трансформира в нещо друго – да вземем за пример в птица или къща. А може просто да ни направи на топче – от тези бозавите, с неустановен цвят, амалгама от към този момент несъществуващи цветове, и да не помни да ни върне в играта. Никой от нас не знае дали ще харесва фигурката, която ще бъде на следващия ден. Детето не е поредно с нас. То обича да внася безвластие и не е ясно кое къде ще се намира на следващия ден. Само едно е несъмнено - колкото повече ни мачка и трансформира, толкоз повече същинските ни цветове се изгубват.
Последния път, когато бях топче в ъгъла, наивността ми се претопи в някакви неразбираеми цветове. Не че е неприятно. Понякога да те не помнят в ъгъла значи да погледнеш на всичко в профил. И погледнах... Видях хора, които бях величала - видях ги от различен ъгъл, от моя ъгъл от комплициран пластилин, и ми се сториха толкоз дребни и елементарни. Който ме познава, в този момент се усмихва: „ Тя непрекъснато си намира хора, които да качи на фундамент. Обича да се възхищава, само че крайният резултат постоянно е драматичен. “ Така е, обичам да се удивлявам. Обичам да виждам нагоре и там да откривам хората и нещата, а не долу, не в ниското. И несъмнено от време на време сама ги подвигам, с цел да застанат високо, без да им е там мястото. Това е моята пластилинена игра. Аз не я строя на земята, аз я качвам в облаците. Аз умея да сътворявам цели съзвездия и да виждам в тях безчовечен създания, лишени от дефекти. Аз умея да сътворявам съвършените хора – те са постоянно високо над мен, високо над всички - там където единствено ангелите могат да стигнат. Аз умея да слагам хората по-високо, в сравнение с те могат да устоят да останат. А когато се срутят и ги погледна от близко, боли. Не тях – те са си същите. Мен ме боли, тъй като аз не съм същата, когато виждам надолу.
Толкова съзвездия се срутиха пред очите ми, че в този момент ме е боязън да погледна нагоре и да изпитам удивление. Перфектните хора се трансфораха в съвършените разочарования. Голямата обич се трансформира в гигантската болежка. Заради моята наивна религия в нея тя хвърча, не обезопасена, и падна като угасващ фойерверк. Тъжна опаковка от нещо, което е било предопределено за наслада.
А всякога, щом падне ангел и се пръсне до частите на най-обикновен смъртен, у мен угасва огънче. И през днешния ден съм поугаснала. И съм ядосана на хората и любовта за това, че не са мощни и съвършени с цялостното схващане какъв брой е наивно. Сърдита съм им, че не са невероятни. Че не са Дядо Коледа, който все пак съществува. Че не са конят Шарколия, който може безстрашно да те преведе през тъмното. Уча се да ми е добре и в подобен свят – без герои и без чудеса, само че колкото повече привиквам да съжителствам с хора в ниското, толкоз по-самотно ми става. Имам потребност от хора в облаците. Имам потребност от хора, които ме карат да имам вяра в невъзможното. Имам потребност от хора, към които да се простирам с блян. Които да преоткривам и с които да раста. Крилете ми се демонстрират, единствено в случай че би трябвало да хвърча нагоре. Това е единствената посока, в която пущам щастливата си полуда. Долу е толкоз пренаселено, толкоз тъмно и нападателно. Не желая да бъда мрачна и нападателна. Не желая да се съпернича с никого за нищо. Нямам потребност от дребни диалози и огромни обещания. От дребни другарства и огромни на доктрина любови. Нямам потребност от нищо дребно, от нищо половинчато, от нищо паднало.
Но тъй като доста пъти падах, битката през днешния ден е сред това, което желая, и това, което виждам, че е допустимо. Всеки ден излизам от у дома с желанието да погледна трезво на света и да не ме боли от него, тъй като е какъвто е. И всеки ден не съумявам. Излизам и виждам в локвата отражението на облаците, а в окапалите листа – заричане, че в идната игра листата ще са зелени и ще пърхат върху дърветата. И ме боли, грубо ме боли, когато, загледана в облаците в краката си, някой ме блъсне и наругае. И всеки ден очите ми треперят от грубостта на този свят и неговите хора. Вероятно, като прочета тези думи след пет години, ще се дръзвам на наивността си, само че не съм сигурна, че желая да се трансформирам. Има задоволително доста хора, загледани в калта...
Да, променяме се. Да, светът е леден и неприятелски. Хората са съвършено несъвършени. Единственото несъмнено нещо е смяната и... това, че всеки ще те разочарова. Ти също си отчаяние за всеки човек в живота си. Тежко, само че факт. Тук обаче може да скъсаш с драмата. Има хора, които трансформират разочарованията си в собствен темперамент. Те са тъкмо толкоз неприятни, колкото и самите разочарования. Не желая при тях! Тръгвам си... тичам... не преставам да търча в посока на красивото. Търся невъзможното положително. Протягам се към съсредоточената вяра. Аз съм друга, само че и същата. Любовта е болежка, само че и всичко, от което нуждая се. Колкото и да се трансформирам, на дъното ми се търкаля капсула с неизвестно наличие, която продължава да ме държи на няколко крачки над земята. Правя се, че не я виждам, само че тя е там и не ме изоставя. Поочукана, само че цяла. Смешно упорита и демонски красива. Може би пази ДНК на онази сладка доверчивост, която дърпа непрекъснато погледа ми към вратата, уверена, че Дядо Коледа ще пристигна. Че ще пристигна онази Коледа, в която ще събера цялата си трошливост и мощ в една любов - неизменима и моя - без опаковка, без фойерверки и до безкрайност.
Променяме се. Дори нямам потребност от Facebook, с цел да видя, че момичето, което бях предходната година, го няма. А дали след година момичето, което съм през днешния ден, още веднъж ще ми наподобява наивно и непознато? Най-вероятно да. Чувствам се като дрънкулка от пластилин, част от грамадния пластилинен свят на някакво доста игриво дете, което непрекъснато трансформира формата ми и формите на фигурите към мен. Тази седмица му харесва да сме с огромни глави и обувки на цветя, идната това му омръзва и сплесква главите ни, а обувките откъсва и прави на крилe. Сменя местата ни в играта, трансформира функциите ни, обръща ни с тил едно към друго или ни събира с фигурки от различен материал и нечия друга игра. Понякога ни оставя да чакаме извънредно дълго в ъгъла, различен път ни спуква от игра. Никоя от нас не знае каква дрънкулка ще бъде на следващия ден. Може на детето да му хрумне да ни смачка и трансформира в нещо друго – да вземем за пример в птица или къща. А може просто да ни направи на топче – от тези бозавите, с неустановен цвят, амалгама от към този момент несъществуващи цветове, и да не помни да ни върне в играта. Никой от нас не знае дали ще харесва фигурката, която ще бъде на следващия ден. Детето не е поредно с нас. То обича да внася безвластие и не е ясно кое къде ще се намира на следващия ден. Само едно е несъмнено - колкото повече ни мачка и трансформира, толкоз повече същинските ни цветове се изгубват.
Последния път, когато бях топче в ъгъла, наивността ми се претопи в някакви неразбираеми цветове. Не че е неприятно. Понякога да те не помнят в ъгъла значи да погледнеш на всичко в профил. И погледнах... Видях хора, които бях величала - видях ги от различен ъгъл, от моя ъгъл от комплициран пластилин, и ми се сториха толкоз дребни и елементарни. Който ме познава, в този момент се усмихва: „ Тя непрекъснато си намира хора, които да качи на фундамент. Обича да се възхищава, само че крайният резултат постоянно е драматичен. “ Така е, обичам да се удивлявам. Обичам да виждам нагоре и там да откривам хората и нещата, а не долу, не в ниското. И несъмнено от време на време сама ги подвигам, с цел да застанат високо, без да им е там мястото. Това е моята пластилинена игра. Аз не я строя на земята, аз я качвам в облаците. Аз умея да сътворявам цели съзвездия и да виждам в тях безчовечен създания, лишени от дефекти. Аз умея да сътворявам съвършените хора – те са постоянно високо над мен, високо над всички - там където единствено ангелите могат да стигнат. Аз умея да слагам хората по-високо, в сравнение с те могат да устоят да останат. А когато се срутят и ги погледна от близко, боли. Не тях – те са си същите. Мен ме боли, тъй като аз не съм същата, когато виждам надолу.
Толкова съзвездия се срутиха пред очите ми, че в този момент ме е боязън да погледна нагоре и да изпитам удивление. Перфектните хора се трансфораха в съвършените разочарования. Голямата обич се трансформира в гигантската болежка. Заради моята наивна религия в нея тя хвърча, не обезопасена, и падна като угасващ фойерверк. Тъжна опаковка от нещо, което е било предопределено за наслада.
А всякога, щом падне ангел и се пръсне до частите на най-обикновен смъртен, у мен угасва огънче. И през днешния ден съм поугаснала. И съм ядосана на хората и любовта за това, че не са мощни и съвършени с цялостното схващане какъв брой е наивно. Сърдита съм им, че не са невероятни. Че не са Дядо Коледа, който все пак съществува. Че не са конят Шарколия, който може безстрашно да те преведе през тъмното. Уча се да ми е добре и в подобен свят – без герои и без чудеса, само че колкото повече привиквам да съжителствам с хора в ниското, толкоз по-самотно ми става. Имам потребност от хора в облаците. Имам потребност от хора, които ме карат да имам вяра в невъзможното. Имам потребност от хора, към които да се простирам с блян. Които да преоткривам и с които да раста. Крилете ми се демонстрират, единствено в случай че би трябвало да хвърча нагоре. Това е единствената посока, в която пущам щастливата си полуда. Долу е толкоз пренаселено, толкоз тъмно и нападателно. Не желая да бъда мрачна и нападателна. Не желая да се съпернича с никого за нищо. Нямам потребност от дребни диалози и огромни обещания. От дребни другарства и огромни на доктрина любови. Нямам потребност от нищо дребно, от нищо половинчато, от нищо паднало.
Но тъй като доста пъти падах, битката през днешния ден е сред това, което желая, и това, което виждам, че е допустимо. Всеки ден излизам от у дома с желанието да погледна трезво на света и да не ме боли от него, тъй като е какъвто е. И всеки ден не съумявам. Излизам и виждам в локвата отражението на облаците, а в окапалите листа – заричане, че в идната игра листата ще са зелени и ще пърхат върху дърветата. И ме боли, грубо ме боли, когато, загледана в облаците в краката си, някой ме блъсне и наругае. И всеки ден очите ми треперят от грубостта на този свят и неговите хора. Вероятно, като прочета тези думи след пет години, ще се дръзвам на наивността си, само че не съм сигурна, че желая да се трансформирам. Има задоволително доста хора, загледани в калта...
Да, променяме се. Да, светът е леден и неприятелски. Хората са съвършено несъвършени. Единственото несъмнено нещо е смяната и... това, че всеки ще те разочарова. Ти също си отчаяние за всеки човек в живота си. Тежко, само че факт. Тук обаче може да скъсаш с драмата. Има хора, които трансформират разочарованията си в собствен темперамент. Те са тъкмо толкоз неприятни, колкото и самите разочарования. Не желая при тях! Тръгвам си... тичам... не преставам да търча в посока на красивото. Търся невъзможното положително. Протягам се към съсредоточената вяра. Аз съм друга, само че и същата. Любовта е болежка, само че и всичко, от което нуждая се. Колкото и да се трансформирам, на дъното ми се търкаля капсула с неизвестно наличие, която продължава да ме държи на няколко крачки над земята. Правя се, че не я виждам, само че тя е там и не ме изоставя. Поочукана, само че цяла. Смешно упорита и демонски красива. Може би пази ДНК на онази сладка доверчивост, която дърпа непрекъснато погледа ми към вратата, уверена, че Дядо Коледа ще пристигна. Че ще пристигна онази Коледа, в която ще събера цялата си трошливост и мощ в една любов - неизменима и моя - без опаковка, без фойерверки и до безкрайност.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ