Честит трети март! А знаем ли наистина какво празнуваме?
Както всяка година, на светлата дата Трети март българското общество си напомня великия миг на своята първа малко по-свободна глътка въздух, поета след съвсем петвековно господство от страна на непозната просвета и вяра, оставила незабравим щемпел в неговата нематериалност и път на развиване.
На днешната дата се държат приветствени речи и се пеят дитирамби на признателност към освободителя. Всичко това е изцяло обикновено и разбираемо, доколкото краят на Руско-турската война от 1877-1878 година в действителност открехва вратата на вярата за възобновление и равноправност на българщината. В очите на предците ни от това време събитието съставлява невиждано позитивно разтърсване, пристигнало и като отмъщение свише след разочарованието и ужаса от потушаването на Априлското въстание.
Това прави Трети март толкоз магична дата в съзнанието на доста българи и предпоставя пиетета към Освободителката Русия, на който в огромна степен се гради съветската политика по отношение на България чак до наши дни. С оглед на преломното значение на упоменатата война в българската история, на пръв взор не наподобява нелогично датата на мирния контракт да бъде приветствана като огромен български празник. Но дали би трябвало да бъде най-големият?
Какво в действителност е станало на Трети март?
Накратко – подписан е мирният Санстефански контракт, който е прелиминарен и се е знаело, че окончателното следвоенно статукво ще бъде открито по-късно в сходство със съображенията на Великите сили. Договорът планува една много огромна, васална на Високата врата България и, в общи линии, това се употребява неточно от русофилите от всевъзможен пол и възраст, с цел да се потвърди горещото предпочитание на Петербург да възвърне братска България в естествените й граници.
Всъщност такова нещо няма, както и няма идеализъм в самата Руско-турска война от 1877/78 година, която обслужва имперските ползи и има малко общо с любовта към угнетения приятелски народ, чийто неволи са употребявани единствено за опрощение за инвазия. Русия от епохи желае Проливите и защото няма да й бъде позволено да ги вземе под надзор на оня стадий, тя се надява да уголемява въздействието си на Балканите като подготовка за предстоящ удобен случай. В дадения проблем – и посредством позициите си в новородената България.
Санстефанският контракт се оказва мъртвороден, защото е неосъществим. Това, което историците-русофили не крият, само че заобикалят да загатват, е че той е предшестван от две съглашения с Австро-Унгария /Райхщадското съглашение и доразвиващата го Будапещенска конвенция/, които вършат реализацията на Санстефанска България невъзможна.
Според текста на Райхщадското съглашение Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че „ в случай че се стигне до териториални промени или раздробяване на Отоманската империя, основаването на огромна компактна славянска или друга страна е изключено “.
Именно тези документи, които са част от предвоенната дипломатическа подготовка на Петербург, стават основа за решенията на Берлинския конгрес, на практика разпокъсал България. Ясно е, че Русия е била авансово съгласна с това и в никакъв случай не е имала желание да възроди българската страна в някакви от малко малко допустими исторически граници. Но това няма да го чуем от днешните русофили, които избират да целуват ръце и освен ръце на особите, идващи към този момент от Москва, вместо от Петербург, да одобряват благодарности и да прочетат по някое конско на президента ни, в случай че формата на благодарностите не е задоволително сервилна.
Извън горните забележки въпреки всичко не би трябвало да остава подозрение, че Трети март е една значима и забележителна дата в историята ни, която би трябвало да бъде отбелязвана уместно. Промяната, която настава за България, все пак е голяма и благодарност към Русия би трябвало да има, без значение от подбудите й. Нека обаче това бъде признателността на гордия и самостоятелен народ, а не телешкият екстаз на тога, който си мисли, че си е намерил по-добър стопанин.
Трети март е формален празник от 1888 година
След 9 септември 1944 година е разгласен за шовинистичен и повече не се отбелязва тържествено. Изместен е от „ доста по-светлите “ дати 9 септември, 1 май и 7 ноември /датата на болшевишката революция в Русия/. С решение на на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия от 1978 година във връзка 100-годишнината на събитието, подписването на Санстефанския кротичък контракт стартира всяка година да се отбелязва, само че не като формален празник. С решение на Народното събрание през 1991 година става формален празник и се трансформира в народен.
Това решение е плод по-скоро на инерцията, защото не си припомням да е имало прекомерно разгорещени разисквания, а такива са нужни, тъй като огромна част от българското общество счита, че Съединението или Обявяването на самостоятелност са в действителност българските събития, сред чиито дати стои изборът за най-достоен народен празник. Има и по-крайни разбирания, които виждат в благодарностите към Русия около Трети март унизително робско държание и въобще не признават значимостта на датата с оглед и на държанието на Русия по отношение на България през годините след края на войната.
Трябва да признаем, че посочените гледни точки не са без съображение. Във времето на социализма, когато отхранването на кучешка обвързаност към Съюз на съветските социалистически републики като цяло и към Русия в частност бе първостепенна задача както на българските силови служби, по този начин и на българското обучение, Освобождението от османско робство се включваше в мантрата, която множеството ученичета /от тогава/ несъмнено си спомнят: „ Русия е наша двойна освободителка – един път от турско и един път от фашистко иго “. Като оставим настрани откровената от историческа позиция нелепост на по този начин дефинираното изказване, което бе просто един от идеологическите „ бисери “ на соца, с които бе задръстено всекидневието ни, чудно ли е, че доста българи избират на трети март да отидат за риба или за каквото там обичат да вървят, вместо да се включат във всенародната наслада?
И въпреки всичко – това е светла дата. Но не е типично българска. В това, което се е случила на нея, ние нямаме присъединяване. Факт.
Съвсем друго е ситуацията със Съединението, което е един неповторим чисто български акт през главата и срещу волята на съвсем цялата тайфа Велики сили /начело с Русия, която си изтегли офицерите от българската войска в символ на противоречие и на практика предложения Сърбия да накаже непокорните/. Горда дата е и тази на оповестяването на самостоятелност, когато българите публично и недвусмислено декларират, че сами ще вземат решение съдбините си, за положително или за зло. Това са актовете на чисто българска храброст, героизъм и воля. Възражението, че в случай че го нямаше 3 март 1878, нямаше да ги има и 6 септември 1885 и 22 септември 1908 е основателно от позиция на причинно-следствената връзка, само че би трябвало да се подчертае и че в случай че не беше станало това, което се случи на последните две дати, то това, което стана на Трети март, нямаше да има стойност.
Всички български русофили през днешния ден се разсипват да бръщолевят за заплахите за националния суверенитет и еднаквост, произлизащи от евроатлантическата вероятност на България. Но те благоговеят пред Армията-освободителка, която и в двата случая /нали е двойна освободителка, помните ли?/ се настани в България и оправда думите, които Захари Стоянов приписва на Левски:
„ …а който ни освободи, той ще да направи това, с цел да ни подчини още веднъж в робство… “
Добре е, че през днешния ден към момента задоволително доста българи имат вяра повече на Захари Стоянов и на Левски /ако приемем, че първият е предал действителни слова на най-големия ни народен герой/, в сравнение с наследниците на алените социалистически шамани. Тези българи се питат по кое време ще дойдат политици като Батенберг, Каравелов, Малинов и Фердинанд, които да имат задоволително кураж и политическо време, с цел да разгласят още веднъж Независимостта на обединената България, тъй че нацията да излезе от сянката на съветското Освобождение. Подчертавам – да излезе на ярко, а не да не помни обективната заслуга на Русия за началото на възкресението на България.
Ако представим следосвобожденския път на страната ни като витален път на човек, то Освобождението е неговото зачатие, Съединението е неговото раждане, а Незвисимостта – неговото пълноправие. Време е да се замислим кое от тези събития считаме за най-важно.
Честит празник, българи!
Автор: Васил Димов
На днешната дата се държат приветствени речи и се пеят дитирамби на признателност към освободителя. Всичко това е изцяло обикновено и разбираемо, доколкото краят на Руско-турската война от 1877-1878 година в действителност открехва вратата на вярата за възобновление и равноправност на българщината. В очите на предците ни от това време събитието съставлява невиждано позитивно разтърсване, пристигнало и като отмъщение свише след разочарованието и ужаса от потушаването на Априлското въстание.
Това прави Трети март толкоз магична дата в съзнанието на доста българи и предпоставя пиетета към Освободителката Русия, на който в огромна степен се гради съветската политика по отношение на България чак до наши дни. С оглед на преломното значение на упоменатата война в българската история, на пръв взор не наподобява нелогично датата на мирния контракт да бъде приветствана като огромен български празник. Но дали би трябвало да бъде най-големият?
Какво в действителност е станало на Трети март?
Накратко – подписан е мирният Санстефански контракт, който е прелиминарен и се е знаело, че окончателното следвоенно статукво ще бъде открито по-късно в сходство със съображенията на Великите сили. Договорът планува една много огромна, васална на Високата врата България и, в общи линии, това се употребява неточно от русофилите от всевъзможен пол и възраст, с цел да се потвърди горещото предпочитание на Петербург да възвърне братска България в естествените й граници.
Всъщност такова нещо няма, както и няма идеализъм в самата Руско-турска война от 1877/78 година, която обслужва имперските ползи и има малко общо с любовта към угнетения приятелски народ, чийто неволи са употребявани единствено за опрощение за инвазия. Русия от епохи желае Проливите и защото няма да й бъде позволено да ги вземе под надзор на оня стадий, тя се надява да уголемява въздействието си на Балканите като подготовка за предстоящ удобен случай. В дадения проблем – и посредством позициите си в новородената България.
Санстефанският контракт се оказва мъртвороден, защото е неосъществим. Това, което историците-русофили не крият, само че заобикалят да загатват, е че той е предшестван от две съглашения с Австро-Унгария /Райхщадското съглашение и доразвиващата го Будапещенска конвенция/, които вършат реализацията на Санстефанска България невъзможна.
Според текста на Райхщадското съглашение Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че „ в случай че се стигне до териториални промени или раздробяване на Отоманската империя, основаването на огромна компактна славянска или друга страна е изключено “.
Именно тези документи, които са част от предвоенната дипломатическа подготовка на Петербург, стават основа за решенията на Берлинския конгрес, на практика разпокъсал България. Ясно е, че Русия е била авансово съгласна с това и в никакъв случай не е имала желание да възроди българската страна в някакви от малко малко допустими исторически граници. Но това няма да го чуем от днешните русофили, които избират да целуват ръце и освен ръце на особите, идващи към този момент от Москва, вместо от Петербург, да одобряват благодарности и да прочетат по някое конско на президента ни, в случай че формата на благодарностите не е задоволително сервилна.
Извън горните забележки въпреки всичко не би трябвало да остава подозрение, че Трети март е една значима и забележителна дата в историята ни, която би трябвало да бъде отбелязвана уместно. Промяната, която настава за България, все пак е голяма и благодарност към Русия би трябвало да има, без значение от подбудите й. Нека обаче това бъде признателността на гордия и самостоятелен народ, а не телешкият екстаз на тога, който си мисли, че си е намерил по-добър стопанин.
Трети март е формален празник от 1888 година
След 9 септември 1944 година е разгласен за шовинистичен и повече не се отбелязва тържествено. Изместен е от „ доста по-светлите “ дати 9 септември, 1 май и 7 ноември /датата на болшевишката революция в Русия/. С решение на на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия от 1978 година във връзка 100-годишнината на събитието, подписването на Санстефанския кротичък контракт стартира всяка година да се отбелязва, само че не като формален празник. С решение на Народното събрание през 1991 година става формален празник и се трансформира в народен.
Това решение е плод по-скоро на инерцията, защото не си припомням да е имало прекомерно разгорещени разисквания, а такива са нужни, тъй като огромна част от българското общество счита, че Съединението или Обявяването на самостоятелност са в действителност българските събития, сред чиито дати стои изборът за най-достоен народен празник. Има и по-крайни разбирания, които виждат в благодарностите към Русия около Трети март унизително робско държание и въобще не признават значимостта на датата с оглед и на държанието на Русия по отношение на България през годините след края на войната.
Трябва да признаем, че посочените гледни точки не са без съображение. Във времето на социализма, когато отхранването на кучешка обвързаност към Съюз на съветските социалистически републики като цяло и към Русия в частност бе първостепенна задача както на българските силови служби, по този начин и на българското обучение, Освобождението от османско робство се включваше в мантрата, която множеството ученичета /от тогава/ несъмнено си спомнят: „ Русия е наша двойна освободителка – един път от турско и един път от фашистко иго “. Като оставим настрани откровената от историческа позиция нелепост на по този начин дефинираното изказване, което бе просто един от идеологическите „ бисери “ на соца, с които бе задръстено всекидневието ни, чудно ли е, че доста българи избират на трети март да отидат за риба или за каквото там обичат да вървят, вместо да се включат във всенародната наслада?
И въпреки всичко – това е светла дата. Но не е типично българска. В това, което се е случила на нея, ние нямаме присъединяване. Факт.
Съвсем друго е ситуацията със Съединението, което е един неповторим чисто български акт през главата и срещу волята на съвсем цялата тайфа Велики сили /начело с Русия, която си изтегли офицерите от българската войска в символ на противоречие и на практика предложения Сърбия да накаже непокорните/. Горда дата е и тази на оповестяването на самостоятелност, когато българите публично и недвусмислено декларират, че сами ще вземат решение съдбините си, за положително или за зло. Това са актовете на чисто българска храброст, героизъм и воля. Възражението, че в случай че го нямаше 3 март 1878, нямаше да ги има и 6 септември 1885 и 22 септември 1908 е основателно от позиция на причинно-следствената връзка, само че би трябвало да се подчертае и че в случай че не беше станало това, което се случи на последните две дати, то това, което стана на Трети март, нямаше да има стойност.
Всички български русофили през днешния ден се разсипват да бръщолевят за заплахите за националния суверенитет и еднаквост, произлизащи от евроатлантическата вероятност на България. Но те благоговеят пред Армията-освободителка, която и в двата случая /нали е двойна освободителка, помните ли?/ се настани в България и оправда думите, които Захари Стоянов приписва на Левски:
„ …а който ни освободи, той ще да направи това, с цел да ни подчини още веднъж в робство… “
Добре е, че през днешния ден към момента задоволително доста българи имат вяра повече на Захари Стоянов и на Левски /ако приемем, че първият е предал действителни слова на най-големия ни народен герой/, в сравнение с наследниците на алените социалистически шамани. Тези българи се питат по кое време ще дойдат политици като Батенберг, Каравелов, Малинов и Фердинанд, които да имат задоволително кураж и политическо време, с цел да разгласят още веднъж Независимостта на обединената България, тъй че нацията да излезе от сянката на съветското Освобождение. Подчертавам – да излезе на ярко, а не да не помни обективната заслуга на Русия за началото на възкресението на България.
Ако представим следосвобожденския път на страната ни като витален път на човек, то Освобождението е неговото зачатие, Съединението е неговото раждане, а Незвисимостта – неговото пълноправие. Време е да се замислим кое от тези събития считаме за най-важно.
Честит празник, българи!
Автор: Васил Димов
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ