Как си се представяш в края на пролетта“, ме попита

„ Как си се представяш в края на пролетта “, ме попита терапевтката ми някъде в края на зимата. „ На ново място и сигурно не сама “, отговорих аз. Категорично. В желанията си май сме най-категорични. Особено в случай че знаем какво желаеме. Но дали сме готови да се надигнем с тях лице в лице? Да ги усетим, да им се насладим, да им се наситим даже... Подготвени ли сме за хубавата им страна? С неприятните неща ни е по-лесно, като че ли по-комфортно се усещаме с тъгата, със самотата, със самосъжалението, по-лесно е съжителството с тях. Толкова елементарно се поддаваме на тяхната рутина, че когато нещо ни извади отвън нея, осъзнаваме, че има нещо друго, освен това, нещо хубаво.

Ама защо ни е това пусто хубаво? Обичаме си я тази зона на комфорт и колкото повече е застинала някъде там сред чашите вино, които сме спрели да броим, сред опитите да поемем въздух, сред няколко вдишвания, да събудим едно сърце, което е не запомнило да обича, толкоз по-трудно ни става да излезем от нея. Забравяме да отброяваме, изключително чашите с вино. Забравяме да желаеме. Забравяме да желаем. Забравяме да обичаме. И да дишаме забравяме.

Само зоната на комфорт знае какъв брой добре се усеща в този миг. Иска го тя това забравяне.

Пожелах си я аз тази обич, тази споделеност. Поръчах си я. И тя се появи. Неочаквано, несъмнено. Нали постоянно по този начин се появява. Тя ме откри. Намери едно момиче, което толкоз доста искаше да обича, че не беше способно на нищо друго. Едно момиче, което си беше поискало обич. Толкова доста я искаше тази обич, че спря да я разпознава. Отдавна. Направи го и този път. Втурна се след нея, като за последно. Без игри. Без подозрения. Без време. Да, времето. Толкова спря да му отдава значение, че когато един месец по-късно трябваше да си тръгне оттова, където си мислеше, че е щастливо... осъзна, че нито време е имало, нито обич. Ама такива сме ние, девойките, една пандемия ли би ни спряла да обичаме. И да си тръгнем по-късно обичане също... А пролетта даже не беше почнала.

Ако някой ми беше споделил, че ще се влюбя тъкмо по време на пандемия, в никакъв случай нямаше да допускам. И поради влюбването, и поради пандемията.

Пандемията от време на време идва с доста обич и след това си я взима толкоз ненадейно и мъчително, че се чудиш за какво въобще са си уговорили среща в живота ти.

Та той си беше окей и без тази среща. Някак следваше ритъма на едно поспряло сърце, някак нямаше потребност от тъкмо тази среща. Само че срещата имаше друго мнение по въпроса. Срещата, която знаеше, че може да промени живота ми, само че и също толкоз да го обърка, да го разпилее, да заличи пътя, по който се движеше, да се опита да го направлява, да се опита да го заобича. Безуспешно!

Сърцето ли? То продължи да бие. Нито пандемията, нито любовта можеха да го спрат . Само забави темпото, потърси си предходната рутина. Болезнено търсене, тъй като да се влюбиш по време на пандемия не е доста добра концепция. Особено в случай че любовта си потегля по-бързо от нея . Каква беше тази среща ли? Среща по пътя на едно момиче, което толкоз доста искаше да обича, че не беше способно на нищо друго.

 
Любов по време на война: Хемингуей и Гелхорн