- Как се прие Писма от Антарктида“ на първата си

- Как се одобри „ Писма от Антарктида “ на първата си прожекция пред аудитория - на „ Златна роза “?

- Обикновените хора го харесаха, критиците - не чак толкоз. Ние не предлагаме нещо новаторско и ексцентрично, а емоционално разказана по общоприет метод история. Много хора плакаха. Дори и такива, за които не бях сигурен, че са способни на това.

- Филмът е комерсиален в положителния смисъл - много театрален, понятен за най-широка аудитория.

- Според мен това е методът да се опише тази история. Ако човек избере да я опише по модерния европейски метод, използвайки по-остра камера, има заплаха да залитнем и създадем нашата героиня клинично луда. Това би било съдбовно за облика и за сюжета. Исках майката да бъде една естествена жена като всички нас.

- Със сценаристите Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов бяхте сполучлив екип и в миналогодишния „ Дъвка за балончета “.

- Ние се познаваме доста преди „ Дъвката “ - от 2008 година, когато работихме дружно по сериала „ Забранена обич “. Тогава те бяха сценаристи, аз - основен режисьор, общо взето, беше времето, когато се оформяше първа работна сериална група. Знаете, че той беше един от първите български сериали.

- С всички неточности на растежа, произлизащи от това...

- Ами да. „ Забранена обич “ беше форматен сериал, закупен от чужденци и те упорстваха - „ ще го вършиме по този начин “. Ние подвигаме ръка и споделяме - но не желаете ли да го вършим като кино, с трагично осветяване и така нататък, а те - не, тук си има скица, ще работите по нея. И в действителност работеше се на конвейер - на всеки половин час се снима по една сцена от две минути. Та там се запознахме, две години продължи взаимната ни работа - дръзвам да кажа, много сполучлива, след което пътищата ни се разделиха. Но, почтено казано, искаше ми се най-накрая да направя трагичен филм, изпитвах вътрешна потребност. И беше естествено да се обърна към тях - те са едни от най-хубавите създатели на сюжети у нас, познаваме се... И по този начин на едно кафенце Теодора подмятна концепцията и започнахме да я създаваме. Мина като концепция за развиване на сюжет в НФЦ, по-късно продължихме на интернационалния конгрес за сюжети „ Скриптийст “.

- Кому хрумна концепцията да се снима на Антарктида и да се включат полярниците ни?

- Беше си концепция на триото сценаристи. Те измислиха и създадоха този знак, главен за кино лентата - Антарктида, която е замръзнала, само че в това време се унищожава и разтопява, като лъжата в сюжета. Бялата неистина. След това се свързахме с проф. Пимпирев.

- Лесно ли намерихте подпомагане от негова страна?

- Много елементарно. Той е човек доста отворен, обича обществените изяви. Видяхме се няколко пъти - още не беше подготвен сюжетът, да не приказваме, че не беше и финансиран, той незабавно стартира да ни кани да пътуваме с тях. Беше ни уредил място още в предходната експедиция.

- Кои отпътуваха в последна сметка?

- Замина операторът Румен Василев, който за шанс към този момент беше ходил един път на Антарктида. Изпратихме го със сториборд, с съоръжение, със задания и в последна сметка се оправи самичък. Искаше ми се да отпътува и аз, само че тъкмо в същото време трябваше тук да се случи главната част от снимачния развой.

- Как е връзката с Антарктида, като във кино лентата ли?

- Още по-трудна. Докато бяха в Аржентина, си кореспондирахме и Румен ни държеше в течение: „...Сега сме тука, всичко е наред, не сме счупили камерата, аз съм добре “. Защото аз се притеснявах и за двете неща - и за него, и за техниката. В един миг сподели: „ Ние се качваме на самолета, отиваме до остров Кинг Джордж “, и изчезна от радара. Две седмици радиотишина. Там няма интернет, няма телефони. Чакаме и стискаме палци. В един миг се появи и сподели - снимахме.

- В нашето кино в последно време се възродиха детските функции. Видяхме ги и в „ Дъвка за балончета “, и в този момент една от централните роли се извършва от дребен 8-годишен артист. Как се работи с деца?

- Трудно е. Един артист, като пристигна на терен, той ти оказва помощ - подготвил се е у дома, осмислил е ролята даже по-добре от теб, тъй като ти се занимаваш със 100 неща и мислиш за всички артисти, за работата с камера; а той е фокусиран и ти е извадил неща, обогатява ролята, ти използваш неговия гений.

Детето просто идва - не е готово, не е помислило нищо. Винаги е в противоположното въодушевление на това, което би трябвало да бъде - когато би трябвало да изиграе нещо трагично, идваше доста радостен, а когато трябваше да е радостен, идваше печален. Отнемаше доста време на екипа да го вкараме в въодушевление. И доста повторения - седем, осем, 10 дубъла. Но значимото е, че въпреки всичко на десетия ставаше. Защото имаше доста деца на кастинга, за които бях сигурен, че колкото и да ги снимаме, няма да се получи.

- Самият кастинг сложен ли беше?

- Много деца минаха, доста родители се разсърдиха, че не сме избрали техните деца. Обърнах се към всички школи за деца и мисля, че направихме най-хубавия вероятен избор. Добре че имам наследник на тази възраст - използвах някои родителски трикове, с цел да го накарам да направи нещо.

- Ако погледнем отвън конкретиката на кино лентата - съществува ли такова нещо като благородна неистина?

- Според мен - не. Трябва да си споделяме нещата. Може би не непосредствено и жестоко, само че колкото се може по-бързо. По-добре да сме наясно през цялото време, колкото и да е мъчително. Животът е подобен.

- Заобиколени сме от доста лъжи, приблизителности...

- То по тази причина ги и преглеждаме. Дори в случай че погледнем нещо напълно обикновено - някой не ми е харесал кино лентата и не желае да ми го каже, с цел да не ме обиди. Ми не, избирам да ми го каже. Важно е да има някаква просвета на другарство, само че не за сметка на истината.

- Голяма част от хората се опасяват да не обиден някого - изключително у нас, където всички се познават. Има и твои сътрудници, които люто се сърдят на рецензиите.

- Знам, знам. Само би трябвало да се хвалят. Сега бях на „ Златната роза “, още ми държи.

- Имате много опит в комедийния род. Доколкото помня, вашият „ Корпус за бързо реагиране “ беше от първите филми у нас, снимани без дотация от НФЦ?

- Да, по този начин беше. Те не субсидират такива брутални комедии. А аз още от студентските години се пробвам да върша пълнометражни филми с бюджет от 1000 лв.. Първият ни опит за подобен ултра-мега-хипернискобюджетен филм беше студентският „ Търси се специалист “. Но въпреки всичко „ Корпусите “ си бяха въображаеми за аудитория. Като няма финансиране, би трябвало да мислиш за някаква възвръщаемост, за екипа си най-малкото - да получат тези хора някакви пари за работата си. Та аз ги разбирам доста добре хората, в България и освен, които вършат така наречените комерсиални филми. Който обича да прави кино и желае да го прави без национална дотация, той би трябвало да се обърне към публиката за помощ.

- Коя работа ви е по-присърце - на режисьор или продуцент? Да не би да сте продуцент непредпазливо?

- Ами малко по този начин се получи. Но в действителност продуцентството е доста готино, тъй като е точна специалност. Имаш определена цел, свършваш си работата и нямаш прочувствени скрупули. А при режисьора постоянно ги има - абе, това можеше да стане по-добре, за какво го направихме по този начин, дали го изразихме вярно...? При продуцента тези терзания липсват. И в „ Дъвка за балончета “, и в „ Писма от Антарктида “ сме се пробвали да разкажем естествена история за естествени хора, а не за маргинали. Не може всичко да е фестивално кино, тъмно и тегаво.