Как да постим така, че да не е лицемерно Постът

Как да постим по този начин, че да не е лицемерно

„ Постът изкуствено основава напрежение, при което човек или ще се срине, или противоположното – ще се устреми нагоре с всичка мощ “, споделя протойерей Павел Великанов. Трудно ни е даже краткотрайно да се откажем от всичко, което преди ни е пособие да се откъснем от проблемите – месни ястия, сериали, обществени мрежи и вървене на посетители. Нас обаче ни чака среща със самите себе си, а също и опция да допуснем в живота си Бог. Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши – живеем като преди. Може би това е двуличие? При светите отци има един превъзходен облик: в случай че сложиш две чаши с вода и всеки ден изливаш и пълниш още веднъж едната, а другата не я пипаш, след месец разликата сред двете ще бъде доста огромна. Същото се случва с всичко, обвързвано с ритъма на църковния живот.

Изглежда като че ли след постите е минало времето на някакво доста мощно напрежение и човек се връща към предходния си темп на живот, привички, занимания, които може би не постоянно са верни и близки до идеала. Но въпреки всичко нещо остава. Както написа светителят Йоан Златоуст в известното си „ Пасхално слово “, Бог и „ желанието целува с обич “. Често в живота ни духовното израстване не се случва по линейна скица, по-скоро се движи по серпантина. Въртим се в един и същи радиус и от наша позиция не се случва нищо значително, само че като следим себе си от година на година, виждаме значими промени. И съгласно мен най-важната смяна, която би трябвало да настъпи след поста, е чувството за личното ни несъвършенство, освен това толкоз блестящо, че желанието да пуснем Бог в своя вътрешен свят става все по-голямо и по-силно. Струва ми се, че таман този е основният позитивен резултат от същинския пост, а напълно не това човек да бъде налегнат от голяма наслада, еуфория и ентусиазъм.

То е по-скоро увеличаване на тази жадност и алчба (остар. „ жадност за нещо “; „ лакомия “ – бел. прев.) за Божията истина, чието противоречие човек открива в своята лична душа. Излиза, че колкото повече се упрекваме при излизането от него („ отново всичко е като преди и нищо не съм научил “), в действителност толкоз повече са възможностите тъкмо този пост да стане действително ходило по пътя на духовното ни израстване.

Какво е постът? Това е умишлен отвод в живота от това, което не е витално належащо.

Човек може да живее без месо, нали по този начин? Може да живее без риба, без млечни артикули, без развлечения, без безпределно количество срещи, другарство, посетители, висене в обществените мрежи, нали? Когато във времето на поста стартираме умишлено да се освобождаваме от нещата, които преди са ни били обичани, не се усещаме добре. В това положение на дискомфорт започваме да откриваме непредвидени черти на душата ни, за които преди не сме се замисляли. Разбираме, че надалеч не сме толкоз търпеливи, колкото си мислим, и че има неща, които ни изкарват отвън равновесие. Че има хора, които не можем да понасяме, има условия, които не сме подготвени да приемем.

И по време на поста сякаш умишлено изключваме душевната упойка, на която непрекъснато се подлагаме, като се стремим към приятните неща. Като я няма (а тя по натурален метод за известно време изчезва), изпадаме в огромна рецесия, в положение на вътрешно различие сред себе си и живота, който живеем. И постът съществува, с цел да сътвори изкуствено това напрежение, при което човек или ще се срине, или назад – ще се устреми нагоре с всичка мощ. И се допуска, че в случай че е набожен, той най-вероятно ще откри в себе си сили да се събере и да се оттласне нагоре.

Фарисейското съблюдаване на поста е съблюдаване на всичко външно с желание да покажем пред хората какъв брой сме благочестиви. А същинското, откровеното съблюдаване значи, че постът е нашият персонален контракт с Бог, който може да се вписва в руслото на църковната традиция, а може да не се вписва изцяло или да се разграничава доста от нея, тъй като само самият човек може да дефинира какво съответно в неговия персонален живот приема за метод на душевно обезболяване и от какво ще му бъде най-трудно да се откаже.

За какво да се каем, в случай че не считаме, че имаме каквито и да било грехове?

Нерядко назовават поста време на смирение и може да си мислим: е, докога ще заговявам, какъв брой пъти ще отивам на изповед, какъв брой още да се разкайвам? Душата ми е толкоз пречистена, че няма какво повече да „ изчегъртам “ от нея. Подобна позиция приказва само за това, че този човек не е претърпял след всички духовни подвизи най-важното – срещата с живия Бог. Тъй като когато се среща с Бог, той схваща какъв брой по-добре е да бъде с Него, в сравнение с със самия себе си, даже да е безусловно безплоден.

…Онзи, който си мисли, че всичко в душата му е наред, е в ситуацията на госпожица, извикала годеника си да й гостува. Сложила е масата, изпрала е перденцата, подредила е къщата. И се усеща толкоз удобно, че си мисли скрито: „ Чакай, но защо въобще ми е притрябвал той? Толкова си ми е хубаво всичко, че желая по този начин да си остане вечно! “ Но годеника го няма, къщата е празна. А като пристигна – в случай че е естествен младоженец, – той може и да не обърне внимание на цялата тази подготовка, тъй като въобще не е пристигнал да седи на красиво подредена маса и да яде вкуснотии. Той е пристигнал, с цел да разбере какъв е другият човек. 

Така и Господ идва при нас в душата ни. За разлика от нас на Него не му е присъща еснафщина, Той вижда доста по-дълбоко от повърхността на външното ни, официално благочестие, което сме свободни да създадем по-чисто, по-стерилно или пък не. Той вижда на първо място нашите планове. Когато Божията светлина прониква в дълбините на човешката душа, тя лека-полека ни уголемява, дава огромен вътрешен шир – повече, в сравнение с в случай че тази светлина я няма в душата ни.

Така че оня, който си мисли, че е изповядал всички грехове и във всичко се е покаял, бих посъветвал да откри време да остане със самия себе си, да се опита да насочи къса молитва, да следи мислите си – доколко е кадърен да удържи в съзнанието си тази молитва, до каква степен може въобще за нищо да не мисли, а да обитава в положение на вътрешно предстояние пред Бога, с цел да може да чуе някакъв отклик, отговор от Бог.

…Преди началото на Великия пост желаеме амнистия един от различен, като по този метод отрязваме претенциите ни към другите хора и не даваме опция на самите себе си да попаднем в клопката на духовното блаженство. И в процеса на самия Велик пост също се стараем всички наши подвизи в една или друга степен да се съизмерват с мярата на нашето примирение, т.е. осъзнаване на нашето действително състояние, и с мярата на вярата. Тогава, в случай че има религия и схващане на нашето положение, подвизите ще бъдат от изгода и ще можем посредством тях да израстваме духовно и да се приближаваме към съвършенството.

Как в действителност да се променим, а освен да приказваме за това?

Мисля, че основният аршин за верния пост намираме още веднъж в Евангелието: намажи лицето си с елей и по този начин покажи, че постът за теб е наслада. Това не е някакво самоизмъчване, а скок настрана от самия себе си, с цел да дадем на Бог опция да работи.

Източник (със съкращения):, (оригинална публикация: Православие и мир)
Снимка: Протойерей Павел Великанов, ru.wikipedia.org