Бестселърът "Където пеят раците" оживява и на филм
" Където пеят раците " е разказ, продал 12 милиона копия от излизането си през 2018 година и спечелил безрезервната обич на читателите на всички места, където се появи (включително и у нас, където е книга на 2019 година на " Хеликон " ). Бестселъри от този порядък обикновено експресно се снабдяват с екранна акомодация, само че не всеки път триумфът е обезпечен и за нея.
Така се е получило и с " Където пеят раците " - блудкав и театрален филм, който съчетава правосъдна драма с юношески романс и с деликатна елегия за мочурищата на американския юг. Всъщност романът на Дилия Оуенс, зооложка, издала с мъжа си няколко документални книги за Африка и дебютирала в художественото слово едвам 70-годишна, е за несломимата сила на човешкия дух и на природата. Не е останало доста от това в напълно женското киноначинание, продуцирано от Рийз Уидърспуун, режисирано от Оливия Нюман и приспособено за екран от Луси Алибар (авторка на сходния по тематика и неведнъж надминаващ настоящия филм " Зверовете на дивия юг " ). Филмът е толкоз беззъб, стандартен и слабохарактерен, че не съумява да прокара безапелационно даже значимата тематика за насилието над дамите.
Сочният картинен език на Дилия Оуенс е сменен от естетична, безстрастно регистрираща пейзажа камера, а детето единак, съвсем мауглито, горското зверче от романа Кая, тук е добре сресана и облечена, сексапилна млада жена с прекомерно богат и сантиментален дрешник за гладуващо момиче, изоставено от всички в пущинака. (Холивуд просто не може да скъса с някои неща, колкото и десетилетия #metoo да минат.) Интригата се задвижва не от огромните загуби в нейния живот - изоставянето от майката, братята и сестрите, подгонени от юмруците на бащата принудител (а най-накрая и от самия баща), а от любовния триъгълник с двама също добре облечени и сресани младежи от близкото градче. Расовият детайл пък е толкоз незадълбочено и формално поднесен, че дори човек, обръгнал на Black Lives Matter, не може да се умили. Четейки резюмето, човек би помислил, че в историята на Кая ще има нещичко от яркостта и обществената заостреност на типичен американски южняшки истории за подрастващи като " Хъкълбери Фин " или " Да убиеш присмехулник ", само че няма.
Накратко - Кая израства в дивото, напълно сама, вкъщи си единствено сред природата, непозната в обществото, което я взема за посмешище. Но оцелява, пораства, научава се да чете, стартира и да написа книги дори. Когато единият от младежите, с които е имала връзка, е открит мъртъв, версията за насилствена гибел и обликът на провинен изникват от единствено себе си. Без да има заряда на огромните холивудски правосъдни драми, процесът най-малко ни среща с единственото запаметяващо се актьорско осъществяване в " Където пеят раците " - на ветерана Дейвид Стратърн. Младата британка Дейзи Едгар-Джоунс прави положително усещане, само че ролята й е тъй зашеметяващо плоска, че няма по какъв начин да надскочи себе си. И понеже междувременно издателствата са разкрили гения на необразованата до 17 година госпожица да рисува и разказва миди, птици и други божии създания от ареала, който познава и обича, като похлупак на всички клишета това е и история за триумфа.
Разбира се, " Където пеят раците " ще откри своите почитател(к)и - изключително измежду женската публика, която бърше очи на " Тетрадката " и " С мирис на канела ", само че това не го прави по-малко нагласен, фалшив и захаросан даже в най-мрачните моменти. Най-хубавото в него - и най-близкото до духа на книгата - евентуално е песента на Тейлър Суифт Carolina, която звучи във финалните надписи.
Така се е получило и с " Където пеят раците " - блудкав и театрален филм, който съчетава правосъдна драма с юношески романс и с деликатна елегия за мочурищата на американския юг. Всъщност романът на Дилия Оуенс, зооложка, издала с мъжа си няколко документални книги за Африка и дебютирала в художественото слово едвам 70-годишна, е за несломимата сила на човешкия дух и на природата. Не е останало доста от това в напълно женското киноначинание, продуцирано от Рийз Уидърспуун, режисирано от Оливия Нюман и приспособено за екран от Луси Алибар (авторка на сходния по тематика и неведнъж надминаващ настоящия филм " Зверовете на дивия юг " ). Филмът е толкоз беззъб, стандартен и слабохарактерен, че не съумява да прокара безапелационно даже значимата тематика за насилието над дамите.
Сочният картинен език на Дилия Оуенс е сменен от естетична, безстрастно регистрираща пейзажа камера, а детето единак, съвсем мауглито, горското зверче от романа Кая, тук е добре сресана и облечена, сексапилна млада жена с прекомерно богат и сантиментален дрешник за гладуващо момиче, изоставено от всички в пущинака. (Холивуд просто не може да скъса с някои неща, колкото и десетилетия #metoo да минат.) Интригата се задвижва не от огромните загуби в нейния живот - изоставянето от майката, братята и сестрите, подгонени от юмруците на бащата принудител (а най-накрая и от самия баща), а от любовния триъгълник с двама също добре облечени и сресани младежи от близкото градче. Расовият детайл пък е толкоз незадълбочено и формално поднесен, че дори човек, обръгнал на Black Lives Matter, не може да се умили. Четейки резюмето, човек би помислил, че в историята на Кая ще има нещичко от яркостта и обществената заостреност на типичен американски южняшки истории за подрастващи като " Хъкълбери Фин " или " Да убиеш присмехулник ", само че няма.
Накратко - Кая израства в дивото, напълно сама, вкъщи си единствено сред природата, непозната в обществото, което я взема за посмешище. Но оцелява, пораства, научава се да чете, стартира и да написа книги дори. Когато единият от младежите, с които е имала връзка, е открит мъртъв, версията за насилствена гибел и обликът на провинен изникват от единствено себе си. Без да има заряда на огромните холивудски правосъдни драми, процесът най-малко ни среща с единственото запаметяващо се актьорско осъществяване в " Където пеят раците " - на ветерана Дейвид Стратърн. Младата британка Дейзи Едгар-Джоунс прави положително усещане, само че ролята й е тъй зашеметяващо плоска, че няма по какъв начин да надскочи себе си. И понеже междувременно издателствата са разкрили гения на необразованата до 17 година госпожица да рисува и разказва миди, птици и други божии създания от ареала, който познава и обича, като похлупак на всички клишета това е и история за триумфа.
Разбира се, " Където пеят раците " ще откри своите почитател(к)и - изключително измежду женската публика, която бърше очи на " Тетрадката " и " С мирис на канела ", само че това не го прави по-малко нагласен, фалшив и захаросан даже в най-мрачните моменти. Най-хубавото в него - и най-близкото до духа на книгата - евентуално е песента на Тейлър Суифт Carolina, която звучи във финалните надписи.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ