Животът прилича на филм на Франсоа Озон – дълги черно-бели

Животът наподобява на филм на Франсоа Озон – дълги черно-бели дни, изтъкани от предсказуеми делници и познати лица и понякога цветни моменти – вълнуващи и незабравими. Озон е измежду обичаните ми кинотворци от съвсем две десетилетия насам и всеки кино фест очаквам с неспокойствие да виждам следващия му филм. Никога не съм разочарована, без значение дали историята е странна като  или привидно изцяло естествена като в. " Франц " е някъде по средата и доколкото това е допустимо, е взел най-хубавото от създателя си. Франц участва във кино лентата единствено с името си – филмът стартира с бавната разходка на годеницата му до гробището на малко немско градче, където е заровен убитият на фронта Франц. Впрочем той даже не е заровен там в действителност, кръстът е единствено знак, където младата Ана и родителите на Франц, обезверени от гибелта на единственото си дете, могат да идват в скръбта си. Годината е 1919-а, раните от войната са още пресни и когато един французин идва на гроба на Франц с букет рози, това заплашва да унищожи живота на всички в близост.

Филмът е черно-бял и от това чувството за връщане обратно във времето е безусловно – светът директно след войната лека-полека се връща към своята нормалност, хората се движат постепенно, обличат се хубаво и са сдържани в възприятията си. Актьорите в основните функции – Паула Беер като Ана и Пиер Нини като Адриан – са необикновено изразителни и изпълват с наличието си екрана. Точно като на кино, всичко е леко пресилено, само че по тази причина пък приказно красиво.

Постепенно Адриан стартира да споделя за другарството си с Франц и близостта му със фамилията на убития и с Ана разсънва още веднъж тяхната сензитивност и усет към живота. Особено добре това е показано у родителите на Франц – възрастни хора, които бавно се учат по какъв начин да продължат живота си в мрака на своята загуба.

Както всеки филм на Озон, по този начин и този е за дамите. Майката на Франц, майката на Адриан и изключително Ана са в центъра на всяко събитие – скрито или очевидно те провокират и предизвикат протичащото се на екрана и изцяло дефинират орисите на мъжете в близост. Франсоа Озон постоянно е бил режисьор, който надълбоко схваща и обича дамите. Този филм с мъжко име е следващото доказателство, че зад всяка мъжка покруса обезателно стои една жена и тъкмо нейната история си заслужава да бъде разказана. В черно-бяло и на места в малко цвят.