Животът е страдание. Казал го е още Буда, ясно и

Животът е страдалчество. Казал го е още Буда , ясно и недвусмислено. Християните показват тази концепция със признака на божественото разпятие. Еврейската религия е пропита от загатна за това страдалчество.

Това, че животът и рестриктивните мерки са тъждествено равни, е основният и най-сигурен симптом на съществуването. Тленността на Битието ни прави уязвими към болката от общественото наказание и пренебрежение и към неизбежната съсипия на телата ни.

Но цялото това страдалчество, колкото и да е извънредно, се оказа незадоволително, с цел да провали света и да го трансформира в пъкъл – по този начин, както нацистите, маоистите и сталинистите провалиха света и го трансфораха в пъкъл.

За това е нужна лъжата, както ясно се показва Хитлер :

Колкото по-чудовищно излъжеш, толкоз по-бързо ще ти повярват. Обикновените хора по-скоро имат вяра на огромната неистина, в сравнение с дребната. Това съотвества на примитивната им душа. Те знаят, че за дребното и самите те са способни да излъжат, само че да излъжат за повече, май биха се тормозили. Голяма неистина дори няма да им пристигна мислено. Ето за какво масите не могат да си показват, че другите са способни на къде по-чудовищни неистини, на къде по-безсъвестно извращаване на обстоятелствата. И дори когато им разяснят, че става въпрос за чудовищна машинация, те към момента ще не престават д се съмняват и ще бъдат склонни да считат, че евентуално тук въпреки всичко има парченце истина.

За да се появи огромната неистина, първо би трябвало да се роди дребната. Малката неистина, нагледно казана, е стръвта, която Бащата на лъжата /Този израз се среща в Евангелие от Йоан 8:44 и разказва дявола- б.пр./ употребява, с цел да примамва жертвите си.

Размахът на човешкото въображение ни прави способни да мечтаем и да сътворяваме различни светове. То е основният източник на креативните ни сили.

Но тази дарба има и противоположна страна и това е склонността да заблуждаваме и себе си, и другите по подобен метод, че да повярваме, че действителността е друга от тази, която познаваме, и да живеем съгласно тази илюзия.

И за какво да не лъжем? Защо да не извъртаме и изопачаваме истината, в случай че по този метод можем да извлечем дребна полза, да загладим положениието, да запазим мира или да не нараним нечии усеща?

Реалността има доста лица и едно от тях е отблъскващо: би трябвало ли да се изправяме пред змийския й лик всякога, щом съзнанието ни се пробуди, щом в живота ни настъпи поврат? Защо да не извърнем очи, когато гледката е прекомерно мъчителна?

Отговорът е елементарен. Всичко на този свят се разпада.

Не мислете, че това, което е работело през вчерашния ден, ще работи  и през днешния ден. Наследили сме огромната и комплицираната машина на страната и цивилизацията от хората преди нас, само че те от дълго време са мъртви и като такива не могат да отговорят на днешните промени. Но живите могат.

Ние можем да отворим очи и да променим каквото е нужно, с цел да може тази машина да проработи безпрепятствено. Другият вид е да се преструваме, че всичко е наред, да не правим нужните ремонти и най-после да проклинаме ориста, тъй като нищо не върви както сме очаквали.

Всичко се разпада: това е едно от най-великите открития на човечеството.

Но със своята слепота, безучастие и самозаблуди ние ускоряваме естествения крах на най-ценните си притежания. Когато не обръщаме внимание, културата запада и умира. И по този начин побеждава злото.

Когато показваме лъжата с дейности /повечето неистини намират израз в делата, а не в думите ни/, се вижда единствено дребна част от същинската й същина. Но лъжата е обвързвана с всичко останало.

Върху света тя създава същия резултат като капката мръсна вода, попаднала в кристална гарафа с шампанско. Би трябвало да я възпримаме като нещо живо, което пораства непрестанно.

Станат ли задоволително огромни, лъжите подкопават устоите на целия свят.

Но в случай че се вгледате вниматело, ще забележите, че най-големите неистини са формирани от други по-малки неистини, които на собствен ред се построяват от още по-малки неистини – а най-малката от всички тях е зрънцето, от което покълва огромната неистина.

Лъжата е освен това от изкривяване на обстоятелствата. Тя е целеустремено деяние и може да се съпостави с най-страшния скрит план, замислян против човечеството.

Привидната й незлобивост и тривиална измама, жалката самоувереност, която я поражда, и още по-тривиалното измъкване от отговорност, към което се стреми – всичко това ловко прикрива същинската й природа, стаената в нея опасност и приликата й с най-големите несгоди, които хората правят, неведнъж с приятност.

Лъжите унищожават света. По-лошото е, че точно това е тяхното желание.

Всичко стартира с една дребна неистина. После идват още няколко, които да я поддържат. Идва ред на изкривеното мислене, с цел да се избегне срамът, подбуден от лъжите. И още няколко неистини, с цел да се прикрият последствията от изкривеното мислене.

И тогава идва най-страшното. Повторението трансформира тези към този момент неизбежни неистини в автоматизирано, условно, структурно и неврологично обусловено „ неумишлено ” разбиране и тласък за деяние.

Следва отчаяние, тъй като действието, учредено на лъжата, не довежда до стремежи резултат. Това, че не вярваш в тухлените стени, не значи, че няма да си строшиш главата, в случай че се опиташ да минеш през някоя. А след това ще се ядосваш на действителността за това, че е основала стената.

Така се появява високомерието и възприятието за предимство, които неизбежно съпътстват съчиняването на сполучливи неистини /хипотетично сполучливи – и тъкмо тук се крие най-голямата заплаха. Очевидно всички са повярвали на лъжата, затова всички, като се изключи мен, са глупави. Всички са глупави и заблудени от мен, а това значи, че всичко може да ми се размине/.

Тогава се оформя догатката:

Битието се поддава на моите операции. Следователно то не е почтено за почитание.

Това е моментът, в който всичко се разпада. Моментът, в който структурата на личността или на страната се срутва под въздействието на някаква злонамерена мощ. А също и моментът, в който хаосът се надига от подземния свят и като потоп гълтам всичко познато. Но това към момента не е Адът.

Адът настава по-късно, когато лъжите са разрушили връзката на индивида /или държавата/ с действителността. Тогава всичко се разпада. Животът се трансформира в призрачен сън. В беззащитност и отчаяние.

Надеждата последователно умира. Лъжецът, сходно на Каин, обезверено акцентира направените жертви, само че не съумява да угоди на Бог. Започва последното деяние на драмата.

Измъчван от мисълта за непрекъснатите провали, индивидът се озлобява. Разочарованието и неуспехът се сливат и образуват една фикция: светът е твърдо решен да ми аргументи страдалчество, да ме унищожи и погуби. Аз би трябвало да отмъстя. Заслужавам го. В този миг индивидът се изправя пред портите на Ада.

Подземният свят, това ужасяващо и непознато място, съставлява самото страдалчество.

В началото на времето, съгласно западната просвета, със силата на Словото Бог трансформира хаоса в Битие. Според западните схващания се приема за аксиома, че Бог е сътворил мъжа и дамата по собствен облик и сходство.

Ние също използваме речта, с цел да трансформираме хаоса в Битие. Ние трансформираме многочислените благоприятни условия на бъдещето в действителността на предишното и сегашното.

Да приказваш истината, значи да превърнеш в Битие най-благотворната от всички вероятни действителности. Всяка сграда, построена от истината, може да издържи хиляди години. Истината може да нахрани и облече бедните, тя дава на хората сигурност и благоденствие.

Истината смекчава ужасната трудност на индивида и я свежда до простотата на неговите думи, и по този начин, вместо да бъде зложелател, той става съдружник.

Истината трансформира предишното в нещо в действителност отминало и се възползва по най-хубавия метод от опциите на бъдещето.

Истината е първичният изобилен естествен запас. Тя е светлината в мрака.

Вижте истината. Говорете истината.

Истината не се демонстрира под формата на споделени убеждения, тъй като тя не е сбирка от лозунги, нито е идеология. Тя е нещо персонално. Само вие можете да кажете каква е вашата истина.

Тя е такава, каквато е, въз основа на неповторимите условия в живота ви. Разберете каква е вашата персонална истина.

Изразете я деликатно и ясно както пред себе си, по този начин и пред другите. Това ще ви даде сигурност и ще направи по-пълноценен живота ви в този момент, когато истината е част от убежданията ви. Бъдещето ще е по-благосклонно към вас и може да бъде напълно друго от предишното, което е несъмнено и непроменяемо.

Истината блика от най-дълбоките извори на Битието. Тя ще ви помогне да преодолеете неизбежната житейска покруса, която кара душата да вехне и линее.

Ще ви помогне да надвиете ужасното предпочитание да си отмъстите за тази покруса – част от ужасния грях на Битието, което би трябвало да изпита всяко страдалчество просто с цел да същестува.

Ако животът е друг от това, което желаете да бъде, пробвайте да кажете истината. Ако обезверено сте се вкопчили в някоя идеология или тънете в нихилизъм, пробвайте да кажете истината.

Ако се чувствате слаби и отхвърлени, в случай че сте комплицирани и обезверени, пробвайте да кажете истината. В Рая всеки приказва истината. Точно това го превръща  Рай.

Казвайте истината. Или най-малко не лъжете.

из „ 12 правила за живота – противоотрова против хаоса “