Живописец-революционер, влюбен в светското общество и копнеещ за успеха, който

Обичам този живот, обичам салоните, шума, светлините, празненствата ~ Едуар МАНЕ

" Живописец-революционер, влюбен в светското общество и копнеещ за триумфа, който единствено Париж може да предложи – ласкателството на дамите, топлите прегръдки на техните салони, насладата от обожанието на феновете. " ~ Емил Зола

(Édouard Manet, Self-Portrait with Palette, 1879)

Според Пол Сезан, Мане употребява цветовете, като че ли заслепен от божествената опция и нейната безкрайна благотворителност. Той се впуска във своето време не с цел да го изобличи или документира, а с цел да го облече в нова художествена форма. Мане работи като самата природа - показва пред очите ни раждането на нещо постоянно, което ще съществува без значение от мрака и светлината, без значение от самите нас.

Роден е в Париж на 23 януари 1832 година, Едуар е най-големият наследник на Огюст Мане, върховен чиновник в Министерството на правораздаването и Йожени Фурние, щерка на посланик.

Мане можел да стане процъфтяващ юрист, както неговият татко горещо желаел, само че с помощта на артистичната си майка и на вуйчо си Едмонд Фурние, ценител в региона на изкуството, правото било отхвърлено като концепция. 15-годишният Мане и приятелят му Антонен Пруст получават специфична подготовка по изобразяване в влиятелния лицей “Ролен ”. На 16 години Мане се опълчва против татко си, който желал да го запише в Юридическия факултет. В последна сметка той се насочва към армията. След като два пъти се проваля на изпитите във Военноморското учебно заведение, татко му склонил да задоволи артистичните му заложби.

Мане избира да учи в едно от фамозните ателиета на Тома Кутюр - съперник на университетския жанр и рестриктивните мерки, където овладява до съвършенство живописните техники. През 1859 година той за първи път се показва в Салона с " Пиещият абсент ". Картината е отхвърлена безогледно, оценена като безнравствена и вулгарна. Само Делакроа се застъпва за творбата и нейния млад създател.

През 1863 година художникът още повече разбунва духовете, показвайки своята картина „ Закуска на тревата ”. Мане пристъпва морала на деня, изобразявайки гола млада жена до двама облечени в рединготи господа в сцена навън. Творбата бива жигосана като подигравка на класическото изкуство. Мане изяснява, че това са боговете и богините на нашето време и те са не по-малко почтени за нашето внимание от античните герои на класиката.

През 1865 г. художникът насочва следващата си провокация, този път със своята творба " Олимпия ". Въоръжена стража пази картината от разярената навалица, седем хиляди души влизат още първата заран в Салона на отхвърлените. Картината е същински потрес за художествените среди на столицата на изкуството - Париж. Осъждат го, че употребява смела и новаторска техника, с цел да осмее някои от най-великите произведения на западното изкуство. Мане преоткрива за модерното изкуство жанра „ голо тяло ” с изрично позоваване на старите майстори. Въпреки това, цели десетилетия скандалът витае около картините на Мане. Седем години след гибелта му „ Олимпия ” е изплатена за френската нация посредством подписка, проведена от Моне. Седемнадесет години Лувърът отхвърля да изложи картината, до момента в който през 1907 г. е пренесена там, още веднъж благодарение на Моне и Климансо.

Приживе Едуар Мане по този начин и не получава жадуваното от него самопризнание. В деня на погребението му, Едгар Дега признава: " Той бе по-голям, в сравнение с всички ние сме предполагали ".