Житие на св. преподобни Гавриил Лесновски Преподобният Гавриил Лесновски е

...
Житие на св. преподобни Гавриил Лесновски Преподобният Гавриил Лесновски е
Коментари Харесай

Преп. Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, Павел Тивейски и Йоан Колибар

Житие на св. преподобни Гавриил Лесновски

Преподобният Гавриил Лесновски е един от тримата велики почитатели на рилския пустинножител свети Иоан, дружно с преподобните Прохор Пшински и Иоаким Осоговски. Той живял през XI­XII век. Родил се в село Осиче, Паланешко (Македония). Произлизал от семейство на богати и благородни родители, които в началото били бездетни, та той се явил като Божие снизхождение към тях след доста молебствия и сълзи. Като пораснал, дали го да се учи на книга и с Божията помощ доста бързо процъфтяващ: за малко време изучил " всичките трудове " и то освен на един, а на доста езици. Евангелската книга нито за час не изпускал от ръцете си.

Св. Гаврил ЛесновскиКато станал на възраст, родителите му го сгодили за девственица от добър жанр. Но той по никакъв начин не желаел това и молел Бога денонощно да резервира девството му. Тази мощна молитва му помогнала да победи разните пристрастености. По Божие снизхождение умряла и годеницата му. Тогава той получил от родителите си огромно благосъстояние, отишъл в манастир и станал духовник. После навлязъл в Лесновската планина (Северна Македония), покрай настоящия град Кратово, построил манастир и черква в името на свети архангел Михаил, събрал монаси, сложил им свещеник и там оставил цялото си имущество. А самият той се уединил в планината на пустинножителство и мълчание, като се подвизавал там в безсънни бдения и денонощни молебствия, и като изпитал жестоките изкушения на демоните. А Бог в отговор на неговата религия, обич и героизъм още тогава го удостоил с дара на чудотворната берекет...

Веднъж при него в неговото усамотение попаднал инцидентно един козар, който го заварил на молитва. Той паднал пред нозете му и го молил за следното... Козите му боледували и умирали от някаква огнена болест, та светецът да се помоли за тяхното здраве. Преподобният благословил вода и му поръчал с нея да поръси стадото си. Пастирът извършил поръчението, стадото му оздравяло и той пристигнал да благодари на преподобния. Така претърпял той на това място 30 години. После се завърнал в манастира и там умрял на 15 януари.

Св. Гаврил ЛесновскиТялото му прекарало в земята други 30 години. След това той се явил три пъти на един съветски духовник Иосиф, който живеел в Средец (София) и който бил човек преклонен и сдържан от всевъзможни всемирски неща, жизнен в молитва и пост, и изобщо богоугоден. След първото привидение монахът си помислил да не би да е някаква дяволска машинация. Но като се повторило и потретило, той се видял заставен да открие това привидение на Софийския митрополит. Намерили, че е божествено признание и отишли в Лесновския манастир, отслужили бдение, намерили гроба на светеца, извадили нетленните му мощи и ги сложили в църквата, с цел да бъдат почитани и целувани от монаси и миряни.

Много чудеса са ставали от прикосновението до тях: слепи проглеждали, хроми се изправяли, бесновти се излекували... Имало в Кратово един доста богат арменец, който нямал други деца с изключение на една щерка, чиято дясна ръка била суха. Довели я в манастира, поклонила се на светите мощи и в същия момент оздравяла ръката й. Също по този начин при мощите се излекувало от мръсен дух детето на един болярин. " Изцеления течаха от светите мощи като река. И доста години беше тишина. "

Но когато турците нахлули в Балканския полуостров и почнали да го завоюват, Българският патриарх от Търново пренесъл мощите на свети Гавриил Лесновски в столицата на тогавашна България и ги положил в църквата " Свети Апостоли " на Трапезица. Според проложното житие на преподобния от 1330 година " там те лежат даже до през днешния ден и раздават изцеления ". Но след турското настъпление в България и рухването на Търново в турска власт (1393 г.) следите им се губят. Основаният от свети Гавриил манастир по-късно бил наименуван на негово име и станал значимо книжовно средище.

Житие на св. Прохор Пшински

Св. Прохор Пшински. Стенопис от ХV в. в църквата " Св. Архангел Михаил " в Сапарево край Кюстендил. Източник: bartol, bartol.blog.bgПреподобният Прохор Пшински по генезис бил българин от благочестиви родители из региона Овче поле в Северна Македония. Той бил подарен от Бога на бездетните родители поради техните молебствия и всмукал дружно с млякото на майка си и нейното високо благочестие.

Когато възмъжал, родителите му упорствали да го оженят. Но той чул един път в храма думите на Спасителя: " Който обича татко или майка повече от Мене, не е заслужен за Мене ", (Мат. 10:37) оставил всичко и скрито се уединил в пустинната планина над река Пчиня, покрай настоящия град Враня в Югославия. В една пещера, в която извирала вода, той претърпял 32 години.

Веднъж уплашена сърна прибягала при него, подгонена от някакъв ловджия, който скоро се появил. Преподобният при първа среща нарекъл ловеца по име и му предсказал, че скоро ще стане византийски император.

В това време България се намирала под византийско иго (1018 - 1186 г.). И фактически, след някое време този човек се възцарил под името Роман Диоген (1067-1071 г.). Удивен от осъществяването на това предсказване, той разкрил нетленните мощи на към този момент починалия Прохор Пшински и на мястото на неговото подвижничество построил огромен храм на името на светеца. Там били положени неговите свети мощи и се събрало монашеско приятелство. Този манастир съществува и до момента.

Преподобният Прохор Пшински умрял на 14 септември, само че заради великия празник Въздвижение на светия кръст празнуването на паметта му е пренесено на 15 януари. В неговия манастир честват паметта му на 19 септември.

Житие на св. преподобни Павел Тивейски

Св. Павел Тивейски. Стенопис от XII в. от манастира на преп. Антоний Велики в Египет. Източник: pravenc.ru.Житието на първия в историята на християнското отшелничество подвижник, преподобни Павел Тивейски, било формирано сред 374 и 379 година от блажени Йероним (347-420 г.). То било записано по свежото поверие на Антиниевите възпитаници към 33 години след кончината на този дивен Божи ласкател от Тиваидската пустиня.

Св. Павел се родил в 228 година в фамилията на богати родители от Долна Тиваида (Египет) през царуването на римския император Александър Север (222-235 г.). След гибелта на родителите си Павел получил половината от наследството, а останалият парцел се паднал на задомената му сестра. Нейният мъж бил злобен и алчен човек. Той се лакомял и за останалата половина от родителското завещание и обмислял по какъв начин да я присвои.

Такъв случай скоро му се показал. В края на 249 година излязъл първият едикт на император Деций (249-251 г.) за седмото гонение срещу християните. Дълбоко уверен, че християнството е несъвместимо с римския държавен строй и че християните са отговорни даже за появяването на чумата в империята, Деций при самото заемане на престола подхванал ограничения за цялостното премахване на християнството. Той въвел фамозните " либелли " - удостоверения за пренесена жертва на идолите. С тях се правила първата регистрация за религиозна принадлежност на всички римски жители. За тази всеобща инспекция на всички римски провинции били назначени по пет души във всеки град, които зорко следели всеки жител да взима присъединяване в римския държавен фетиш. Разцъфтяло доносничеството. Ширела се подлостта, която търсела да разчисти всички остарели сметки.

Зетят на преподобни Павел Тивейски се готвел да съобщи младия си зет и да си присвои наследството му. Двадесет и две годишният Павел, който бил прелестно просветен и мощно набожен християнин, самичък отстъпил благосъстоянието си на користолюбеца и се скрил в най-отдалечения завършек на Тиваидската пустиня, на изток от Червеното море.

След дълго бродене из пустинята младият аскет намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било премного, с цел да преживее изцяло самичък цели 91 години. Почти един век св. Павел не видял човешко създание и срещал единствено дивите зверове на източната пустиня.

И един ден се случило нещо неизмеримо. Човек почукал на пещерната врата на великия аскет. Той дълго не отварял, само че чул един старешки глас:

- Отвори ми, рабе Христов! Аз зная, че не съм заслужен да те видя, само че няма да си отида, до момента в който не зърна лицето ти. Не се крий от мене, тъй като Бог ми възвести за тебе...

Най-сетне преподобни Павел излязъл пред пещерата си и пред него застанал 90-годишният Антоний Велики. Повече от петнадесет епохи християнският свят е чел и слушал с благочестив боязън беседата на тези двама титани на духа, запечатана с перото на блажени Йероним.

- Защо си сторил подобен труд и си посетил един неверен и незабележим човек? Моля те, разкажи ми по какъв начин живее в този момент човешкия жанр? Какво става по света? Нима има още идолопоклонници? Още ли биват преследвани християните? Аз нищо не зная за това, тъй като 91 години към този момент пребивавам сам в пустинята...

Тези въпроси на ангелоподобния подвижник несъмнено са развълнували св. Антоний Велики, който самичък претърпял в пустинно усамотение 70 години. Те разкривали величието на един древен героизъм, заключен в границите на един несравним човешки живот!

И настъпилата нощ двамата велики старци прекарали в сказка и молтва. Св. Павел Тивейски за пръв път разказал дългото ди житие след напущането на бащиния дом. Това, което неговото примирение скривало, великият прозорливец Антоний чел напряко в сърцето му. Св. Антоний Велики отговарял на всички въпроси на първия прочут в историята на християнстовото пустинножител.

- Аз от дълго време знаех, че ти живееш в пустинята - споделил накрай блаженият Павел. - Аз бих желал да поживея с тебе, та дружно да послужим на Господа, само че в този момент настава часът на моята гибел и аз благодаря на Бога, Който те прати да предадеш на земята неверното ми тяло.

- Вземи и мене със себе си! - споделил св. Антоний.

- Ти би трябвало да живееш още, с цел да укрепваш другите с образец и директиви, само че те апелирам, иди до твоя манастир и донеси мантията, която ти подари свещеник Атанасий, с цел да ме погребеш с нея.

Колкото и прелестно да било за преп. Павел Тивейски визитата на св. Антоний Велики, той чувствал нужда да остане сам в своите предсмъртни часове.

Преп. Антоний побързал да извърши последната воля на великия дъртак. Той се удивил, че старецът знае за мантията, който му подарил св. Атанасий Велики (295-373 г.). Въпреки дълбоката си напреднала възраст той минал уморителния път до своя манастир и незабавно тръгнал обратно д Атанасиевата тога на ръце, с цел да свари жив дивния тиваидец.

На идващия ден по пътя за пещерата на отшелника изумително привидение известило на св. Антоний за славната кончина на св. Павел. С грейнало от неземна наслада лице Тавейският подвижник възхождал към небето, заобиколен от ангели, пророци и апостоли.

- Защо ме остави, отче светий? Защо така наскоро те познах и така скоро се лиших от тебе?

Той ускорил стъпките си напред и когато стигнал пещерата, видял преп. Павел да стои на колене. Зарадвал се Антоний и като помислил, че той се моли, коленичил до него. След един час обаче, като не чул ни глас, ни въздишка, допрял се до него и се уверил, че той е мъртъв. Тогава го облякъл в Атанасиевата тога и се заел да погребе постническото му тяло.

Но св. Антоний не бил взел мотика, с цел да изкопае гроба на преподобния. В недоумението си внезапно видял да се задават от пустинната отдалеченост два лъва. Те пристигнали до тялото на великия труп и почнали да копаят с ноктите си твърдата земя и издавали плач, като да ридаят за раздялата с великия светец. Когато изкопали един задоволително бездънен ров, лъвовете близнали нозете и ръцете на св. Антоний и постепенно се отдалечили.

Св. Антоний погребал светия мъртвец, прекарал една нощ в молитва над гроба му и се върнал в своя манастир, като взел със себе си направената от палмови листа дреха на преп. Павел. Той обличал тая свещена за него дреха единствено два пъти в годината - на Великден и на Петдесетница, и - както е записал блажени Йероним - обичал да споделя: " Ако би трябвало да предпочитам, аз по-скоро бих избрал дрехата на Павел с неговите заслуги, в сравнение с багреницата на царете с техните царства ".

В християнското изкуство изобразяват преп. Павел Тивейски облечен в дреха от палмови листа или с палмова клонка. Не липсват от иконите двата му лъва и един гарван. Гарван носил всеки ден на отшелника, сходно на античния оракул Илия, по половин самун дневно, а при визитата на св. Антоний Велики донесъл цялостен самун, и възрадваният Божи ласкател споделил:

- Щедър и милосърден е Господ! Той ни устрои богата софра, като ни изпрати цялостен самун.

Мястото на Павловото заравяне не било забравено. През времето на византийския император Мануил Комнин (1143-1180 г.) светите му мощи били пренесени в Цариград и положени в манастира " Св. Богородица Перивлепта ". В 1240 година тази реликва се намирала във Венеция и накрай в Унгария.

Житие на св. преподобни Йоан Колибар

През царуването на Лъв Велики (457-474 г.) в Цариград живял богатият жрец Евтропий, който имал трима синове. Двамата от тях постъпили на царска работа, а най-малкият Йоан останал при родителите си, които изключително го обичали, тъй като бил благ мирен, простодушен и преклонен. Този прелестен младеж повече от всичко обичал да чете Словото Божие и да посещава богослужението.

Един ден в учебното заведение, където се учил Йоан, се отбил някакъв духовник от манастира на незаспиващите братя, който бил учреден от преподобни Маркел († 485 г.) в малоазийската област Витиния и се наричал по този начин, тъй като непрестанно през деня и нощем в него монасите следващо правили свещенодействие. Монахът разказвал на любознателните възпитаници за живота и обичаите на своята обител, само че с най-голяма ученолюбивост го слушал и разпитвал Евтропиевият наследник Йоан. Чистият и възхитен юноша по този начин възлюбил ангелското житие на незаспиващите братя, че изтръгнал заричане от този духовник да пристигна и да го води със себе си, откакто се завърне от поклонението си в Палестина.

Блаженият Йоан помолил родителите си и те с наслада поръчали да му подготвят едно евангелие, богато украсено със злато и скъпоценни камъни. Монахът устоял на думата си и скрито отвел на кораба си възрадвания младеж, който взел от бащиния си дом единствено подареното му евангелие.

Напразно светият свещеник увещавал младежа да се откаже от желанието си. Той намирал, че знатният цариградски младеж бил доста млад за усилния труд и суровите ограничения на незаспиващите братя, само че Йоан по този начин сполучливо минал през всички строги тествания на послушничеството, че бил постриган и за духовник. Той изпълнявал неуморно и покорно най-тежките работи, молил се непрестанно и пазил подобен непоколебим пост, че самият свещеник бил заставен да сдържа несъразмерните му ограничения. Цели шест години минали в същото непроменяемо старание, и младият Йоан надминал всички със своята монашеска ревнивост. Неговият героизъм ставал обаче все по-труден от мисълта за изоставените от него родители. Споменът за тях почнал да изпълва сърцето му с растяща и все по-дълбока тъга. Мислите за тях почнали да смущават даже неговите молебствия. Лукавият дух се възползвал от това разпръскване и подло почнал да му напомня благосъстоянието и блясъка на бащиния дом и всичко, от което той се бил отрекъл. Чрез интензивен труд и горещи моления Йоан успявал да прогонва тези изкушения, само че напрежението от тази изнурителна вътрешна битка подкосило неговите сили. Той залинял и по този начин измършавял, че игуменът загрижено му споделил:

- Не ти ли споделих аз, чадо, че Бог не желае от чиновниците си несъразмерни писания и ограничения, а ти не ме послуша и се натовари с задължение, което не е по силите ти...

- Не трудовете и лишенията ме пречупиха, отче свети, само че мене ме терзае тъга, изтезава ме вътрешна битка...

И искрено изповядал на своя нравствен отец своите мъчителни мисли за родителите си. Богомъдрият свещеник взел драговолно паниките на своя любим и се отнесъл с огромно състрадание към мъчителните стихии в неговото чисто сърце. Помолил се и взел ненадейно решение: пуснал го да се завърне при своите родители, като му заповядал да се пази от дяволските мрежи и да води непокварен живот.

С надълбоко обезсърчение младият духовник приел препоръките и благословението на своя свещеник и тръгнал на път за Цариград. Той добре съзнавал, че отива на доста тежък героизъм и доста се молил да успее и в бащиния си дом да води същия непоколебим и сдържан живот, както в напуснатия манастир. По пътя Йоан срещнал един бедняк, сменил облеклата си с неговите и облечен в дрипи наближил бащиния си замък. Той паднал на земята и благодарил на Бога със сълзи. Когато се стъмнило, той останал да нощува пред заключените врати на своя дом. На другата заран шефът на бащината му къща разкрил дрипавия пътешественик, само че тогавашният любим бил толкоз неразпознаваем, че той не го познал.

- Какво търсиш тук? Махай се, веднага ще излязат господарите!

- Моля те, не ме прогонвай - добродушно дал отговор жалкият дрипльо. - Никому няма да сторя зло, а тебе Бог ще възнагради за твоето състрадание.

Добрият иконом се съжалил над безобидния злощастник и го оставил на мира. След малко се задали родителите на Йоан, които отивали към царския дворец и отминали своя наследник, без да го познаят. Едва удържал вълнението си бедният Йоан при типа на обичните си родители. Когато те се отдалечили, той дълго плакал и се молил на колене, само че по-късно се решил на невероятна жертва. Останал да живее в извънредно примирение и доброволна мизерия пред вратата на богатия наставнически дом.

Често минавал благочестивият Евтропий около просяка и нееднократно си казвал: " Колко толерантен е този дрипльо! Той понася и зной, и мраз, без да се оплаква. Наистина на такива е Царството небесно! Ех, кой знае дали и благият ми наследник не живее някъде в същата мизерия! " И състрадателно почнал да се грижи за безвестния бедняк, като му давал великодушна лепта и му изпращал храна от личната си софра, само че Йоан раздавал всичко на другите просяци, а се хранел единствено с самун. Господарката на дома обаче се гнусяла от дрипавия и мръсен бедняк. Дори заповядала да го прогонят от нейния предел. Домакинът се съжалил и му направил дребна колибка, която да скрива от очите й клетника...

Три години претърпял Йоан в тази барака. Пред очите му всеки ден блестял богатият лукс на бащиния дом, а самият той прекарвал дните си в последна мизерия, строго самоограничение и непрестанна молитва. Дори и прислужниците от къщата се употребили с уважението на другите, а той страдал от ограничения, студ и задух, като не липсвало презрението и даже оскърбленията на минаващите.

Като минали трите години, Йоан получил насъне признание, че след три дни Бог ще го прибере при Себе Си.

- Благодаря Ти, Господи, че искаш да удостоиш мене, недостойния, с покоя на праведните! Моля те, Владико, помени родителите ми и ги избави по Твоето състрадание!

На другия ден Йоан намерил иконома и упорито му поръчал да помоли господарката си да пристигна при него, тъй като имал да й заяви нещо.

- Какво има да ми споделя този бедняк? - отвърнала горделивата стопанка. - Та аз не мога да го виждам!...

- Иди жено! - споделил й Евтропий. - Не се гнуси от бедняците; тях Бог е избрал! - Въпреки внушението на положителния си мъж тя въпреки всичко не отишла при просяка. Йоан поръчал да й оповестят:

- След три дни ще умра! Ако не дойдеш при мене, доста ще съжаляваш по-късно...

Много желал блаженият Йоан да се елементарни с родителите си и изключително със своята майка. С последната среща той желал да развълнува майчиното сърце и да се разсъни в него състрадание и съчувствие. Най-сетне тя излязла от къщата и заповядала да донесат при нея просяка, тъй като той към този момент не могъл да върви. Йоан покрил лицето си с забрадка, с цел да прикрие вълнението си, и споделил на майка си:

- Госпожо, скоро ще свършат грижите ви за мене... Господ е рекъл: " Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили " (Мат. 25:40). Той да ви въздаде! А аз, въпреки безпаричен и бедняк, желая да ви оставя един подарък. Но на първо място, апелирам те, госпожо, да заповядаш да ме погребат в колибата, в която живях, и в тия вехти облекла, тъй като не съм заслужен за друго място и за по-хубаво облекло.

Той й поднесъл своето евангелие и споделил: " А туй да бъде на тебе и на мъжа ти за разтуха и управление към безконечен живот! "

Трепнала гордата жена пред подобен неочакван подарък от един бедняк и деликатно заоглеждала златосияйната книга. Тя се затекла към мъжа си с възклицанието:

- Колко доста наподобява на евангелието, което бяхме дали на нашия наследник!

- Та това е същото евангелие! - извикал Евтропий. - Да запитаме просяка, по какъв начин е попаднало то у него и дали знае нещо за нашия наследник!

- В името на Бога, кажи ни, от кое място си взел това евангелие? Къде е нашият наследник?

- Аз съм вашият наследник Йоан! - извикал насълзен блаженият, който повече не могъл да сдържи възприятията си. - На мене бяхте дали това евангелие. Виновен съм аз за вашата тъга, само че даденото ми от вас евангелие ме научи да обичам Бога повече от всичко и да нося с самообладание Неговото име.

Паднали на колене разплаканите родители, прегръщали своя обичан наследник и безкрайна била скръбта им, че толкоз дълго време не са могли да го познаят. Краткотрайна била насладата от неговото намиране, тъй като те трябвало да се разделят с него вечно.

С признателност и прослава на Бога Йоан умрял на третия ден, а майка му, като не запомнила неговата последна молба, го облякла в скъпи облекла, само че незабавно заболяла тежко. Тя също по този начин ненадейно оздравяла, когато по гледище на Евтропий облекли починалия му наследник в носените от него вехти облекла.

Погребали го на мястото на неговата бедна колибка. Родителите му издигнали над неговата гробница черква и страноприемница, в която приемали и обслужвали в негова памет небогати, заболели и странници. Те използвали за богоугодни каузи цялото си положение и завещали да бъдат заровени до своя наследник.

Източник: cross.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР