Жил Парис - „Животът ми като Тиквичка“ От малък искам

Жил Парис - „ Животът ми като Тиквичка “

От дребен желая да убия небето поради мама, която непрестанно повтаря:
– Небето, Тиквичката ми, е голямо, с цел да ни напомни какъв брой оскъдни сме ние тук, долу.
– Животът е по-лош от сивото, покрито с мръсни облаци небе, от което валят единствено несгоди.
– Всички мъже витаят в облаците. Нека си останат там, дружно с глупавия ти татко, дето потегли да обикаля света с една кокошка.

Понякога мама не знае какво приказва.
Бил съм доста дребен, когато баща е отпътувал, само че по този начин и не разбрах за какво е взел кокошка от съседите за околосветското си странствуване. Кокошките са доста глупави, изяждат зърната, които им топвам в бира, олюляват се и със сетни сили стигат до стената, преди да се катурнат.
Мама не е отговорна, че дърдори нелепости. Виновни са бирите, дето ги пие пред тв приемника.
Тя ругае небето и ме нашляпва, без даже да съм направил беля.
Затова си мисля, че небето и шамарите са свързани. Ако убия небето, мама ще миряса и ще мога да виждам телевизия, без да хапвам страховит бой.

Днес е сряда. Учителката споделя, че е „ детската неделя “.
Аз избирам да отивам на учебно заведение. Мама седи пред тв приемника, на мен ми се играе на топчета с Грегори, само че той живее надалеч и не може да преспива у нас, откогато майките ни се скараха поради топката и счупения прозорец. По телефона мама сподели, че Грегори е: „ Непрокопсаник “ и затвори с едно: „ Мръсна курва “, до момента в който от другата страна дамата крещеше: „ Това е за предпочитане пред алкохоличка “.

Подканям мама: „ Ела да си играем на топчета “, само че тя се обръща към тв приемника: „ Внимавай, зад тебе е, ще те убие “, аз упорствам, но мама продължава да подрежда на екрана: „ Какъв простак е тоя “, и не зная дали простакът съм аз, или господинът, дето го утрепаха, макар че мама го предизвести.
Качвам се в стаята си и следя през прозореца сина на съседите, който няма потребност от никого, с цел да се забавлява. Яхва едно от прасетата, като че ли е магаре, и самичък се смее. Тъпо ми е, по тази причина отивам в стаята на мама с разхвърляното легло и облеклата по земята, постилам го, задоволително висок съм, с цел да нахвърля нещата ѝ върху грамадата мръсно долни дрехи в панера, и защото не зная какво друго да върша, дръпвам едно от чекмеджетата на скрина и под купчината изгладени ризи откривам револвер.
„ Супер – споделям си, – ще отида да си поиграя в градината. “ Излизам, ни лук ял, ни лук мирисал, с револвера в панталона.
Мама и без друго не ме гледа, тъй като предизвестява мъжа от екрана: „ Това момиче не е за теб, дребничък! “. Няма потребност да се прицелвам.
Небето е огромно.
Стрелям един път и падам на земята.
Ставам, отново изстрелвам и отново падам.

Мама излиза от къщата. Куца, тъй като единият ѝ крайник не е наред, и вика: „ Какво става тук? “, вижда ме с револвера и крясва отсреща ми: „ Къде сгреших, Господи, та се снабдих с такава Тиквичка! Същински бащичко! Дай ми го, простак несравним! “. Опитва се да издърпа револвера от ръката ми.
Казвам ѝ, без да изпускам револвера: „ Ама ти си отговорна, не желая повече да ми крещиш “, и тя пада по тил.
Ала на часа изохква: „ По дяволите! “, хваща се за болния крайник, ритва ме с читавия и изревава: „ Дай ми го незабавно, няма да дублирам “, аз ѝ откликвам: „ Вече го повтори “, не изпускам револвера, тя ме захапва за ръката, аз се залавям за каквото мога, чува се изстрел и мама полита обратно.

Лежа дълго в тревата и виждам облаците.
Търся главата на татко ми да ми каже какво да върша.
Не убих небето.
Само пробих облаците, от които вали злощастие или пък баща ми изпраща сълзи, с цел да измие кръвта от домашната тога на мама.

Най-напред си мисля, че тя се преструва на заспала, въпреки че не обича шегите, изключително след злополуката.
Разтърсвам я лекичко.
Прилича на безжизнена парцалена кукла с необятно отворени очи. Спомням си престъпните филми, в които доста дами биват убити и лежат като безжизнени парцалени кукли, и си споделям: „ Това е то, убих мама “.
Във филмите в никакъв случай на знаеш каква е ориста на парцалените кукли, по тази причина чакам нощта, загивам от апетит, влизам в къщата да си намажа филия с майонеза и не дръзвам да изляза наново.
Страх ме е от вампирите с изцъклените очи, дето ни заплашват с секира.
Качвам се на тавана, там мама няма да пристигна поради скования си крайник.
Хрупам ябълки, в този момент не ми е до игра на футбол.
После задрямвам.

Когато разтварям очи, в къщата е доста шумно, а аз се опасявам от вампирите и от отпуснатите парцалени кукли, които ме викат по име.
Никой не ме назовава Икар, с изключение на учителката.
За всички останали съм Тиквичката.
Вратата на тавана се отваря, появява се чужд господин, който не наподобява върколак, само че от време на време вампирите са доста изобретателни, одобряват човешки облик като в „ Нашествениците “, и аз изсипвам на пода всички ябълки, които са ми на разположение, господинът се подхлъзва и се просва на земята.
След него се втурва синът на съседа дружно с доста служители на реда.
Някой предизвестява: „ Внимавайте, ябълки! “ и губи равновесие, синът на съседа се хвърля от горната страна му с печален вик: „ Ти умъртви татко ми! “, само че другият служител на реда го успокоява: „ Не се тревожи, татко ти е единствено замаян “, таткото се надига, всички се доближават към мен и аз си споделям: „ Филмът свърши “.
Скривам лицето си с ръце в очакване на огромния бой, само че чувствам, че някой ме гали по главата и виждам през пръстите си таткото, който е клекнал до мен и пита: „ Видя ли господина, който стори това, момчето ми? “.
Полицаите са се вторачили в мен, в това число и синът на съседа.
Погледите им ме стряскат, трептя и таман тогава слушам гръмовен глас: „ Оставете ме самичък с него, не виждате ли, че е изплашен до гибел “.
Всички излизат с изключение на служителя на реда с гръмовния глас, който разчиства ябълките с ръка и сяда на земята.
Изпод ризата се демонстрира едрият му стомах.
– На какъв брой си години, Икар?
Броя на пръсти, както ме е учила госпожата, и споделям:
– На девет.
Той изважда от джоба си тефтерче и си записва нещо. После гръмкият му глас се снижава, той ме пита какво се е случило и аз му описвам за вампирите, за омърлушените парцалени кукли и за „ Нашествениците “, които се предрешават като хора.
Полицаят повдига кепето си, почесва се по главата и ми оповестява, че се споделя Реймон и че мога да го назовавам по този начин.
– Добре – солидаризирам се аз, – само че ти ще ме наричаш Тиквичка.
Той не отвръща, а безшумно (толкова безшумно, че го апелирам да повтори въпроса си) ме пита:
– Какво се случи с майка ти?
– Всичко стана поради небето.
Полицаят поглежда калните си обувки и със чудноват глас повтаря:
– Заради небето ли?
Тогава му описвам за баща, който витаел в облаците, и за неговото пежо 4041, което се здрависало с един остарял дъб и счупило крайници на мама, както и за чиновника, който изпраща всеки месец пари за храна и ризи мой размер.
– А татко ти къде е? – пита Реймон.
– Баща ми отпътувал на околосветско странствуване с една кокошка.
– Клетото дете – въздиша служителят на реда и ме гали по главата, а аз се дърпам, тъй като ми писна всеки да ме гали по главата.
– Майка ти държеше ли се добре с теб? – продължава с въпросите си служителят на реда, само че смъква кепето от сплъстените си коси и то оставя диря на челото му.
– Ами да, тя прави вкусно пюре и от време на време се забавляваме.
– А когато не се забавлявате?
Аз се възнамерявам и откликвам:
– Когато се качвам на тавана ли?
– Да, когато се качваш на тавана.
– Идвам тук, щом направя пакост и не желая да ме напердаши, та следите от пръстите ѝ да личат дълго на бузата ми, а със сакатия си крайник тя не може да изкачи стълбите.
– Кога направи последната си пакост?
– Вчера, когато взех револвера.
– Револверът не е играчка, момчето ми.
– Не ми се играеше самичък на топчета, само че мама гледаше телевизия, а Грегори към този момент не идва у дома, нямаше какво друго да върша, не умея даже да беседвам с прасетата като сина на съседа.
– Добре, а къде беше револверът? – пита ме Реймон, почесва се по главата и аз си споделям, че вероятно има въшки или нещо такова.
– В стаята на мама.
– Майка ти позволяваше ли ти постоянно да го вземаш?
– Не, даже не знаех, че има револвер. (Не дръзвам да призная, че съм ровил в чекмеджето.) Реймон дъвче молива си, като че ли е клонче трева.
– Какво стана след това?
– Ами излязох на открито и си играх с него.
– Той не е играчка.
– Вече ми го сподели, господине. Ако беше пристигнал по-рано, можехме да си играем на топчета.
– Наричай ме Реймон, нали ти рекох. Ти стреля ли с него?
– Да, желаех да убия небето.
– Да убиеш небето ли?
– Да, небето и облаците, от които вали злощастие, поради тях мама пие доста бира, крещи непрестанно и ме нашляпва, та бузите и дупето ми дълго са зачервени.
– Майка ти биеше ли те?
– Само когато направех беля, само че от време на време викаше без причина, по тази причина се качвах на тавана да дремя с ябълките.
Реймон си записва нещо в тетрадката, изплезил връхчето на езика си, и аз се развеселявам. – Защо се смееш, момчето ми? – пита Реймон с гръмкия си глас.
– Плезиш се като дебелия Марсел, когато преписва от дъската.
Полицаят се усмихва, още веднъж се почесва по главата и ми отвръща, като че ли е ням:
– Ти ли стреля по майка си?
– Не беше преднамерено, тя искаше да вземе револвера, беше доста ядосана, сподели, че съм простак, като татко ми, и револверът самичък стреля.
Опитвам се да преглътна сълзите, които от известно време ме гъделичкат по гърлото, само че те бликват ненадейно от очите ми и нищо не виждам.