Изведнъж животът придоби много по-голяма ценност. За смъртта не се

" Изведнъж животът закупи доста по-голяма полезност. За гибелта не се приказва толкоз. Тя се скрива, по всевъзможен метод. В предишното хората са били доста по-близо до гибелта - на родители, на огромни елементи от популацията от войни, от заболявания и никой не се е ужасявал чак толкоз от гибелта “. Този коментар направи пред БНР журналистът и блогър Иво Беров, съгласно който през днешния ден сме по-страхливи след като и да е в историята.

Приемали са я като нещо неизбежно, като част от живота. Докато в този момент внезапно, в едно общество, което по всевъзможен метод утвърждава триумфа, жизнелюбието, щастието - всички тези неща са небивалица като полезности, те са наложени като полезности преди 30-40 години - условно казано, в средата на предишния век човек е имал отговорности, а не правото да бъде благополучен, счита журналистът.

Важно е властта да мисли за сетнините след сегашната рецесия. От тази рецесия може да се излезе, когато ръководещите в лицето на формалната власт и оперативния спешен щаб приказват откровено и споделят нещата каквито са, а когато нещо не знаят, споделят, че не го знаят, акцентира Иво Беров.

" Когато има взаимоотношение сред двете управляващи и когато това взаимоотношение е на страната на хората, а не на страната на унищожаването на вируса. Защото има един сигурен метод да се унищожи вирус – като се унищожат хората, разбирате ли.

Вирусът може да остане вечно, въпреки всичко го сподели към този момент Световната здравна организация. Ние може да си живеем с него като с грипа. Това не значи да се затвори една страна, да се затвори едно общество, да се затвори една стопанска система. Трябва да се мисли какво да се прави. Да се търсят тактики. “

Ако в действителност би трябвало 60-70 на 100 от хората да преминат през заболяването, с цел да бъде тя победена, то тогава очевидно би трябвало да се промени тактиката, добави той.

" Вече има в България две, две генерации и половина, които са минали през социализма, през казармата. Те са привикнали да бъдат навиквани, да им се заповядва, да извършват заповеди и може би се усещат по-сигурни, когато биват хокани и когато им се споделя какво да вършат.

Но в действителност държанието на тези генерали от оперативните щабове е обидно и би трябвало да бъде обидно за хората. Те се отнасят към тях като към деца. Без съпричастие и без състрадание. Може би по този начин би трябвало. Може би по този начин работи българското общество. Може би аз числя се към някаква тънка каста от хора, които не желаят да бъдат хокани. Защото тази тънка каста извършва въпреки всичко тези ограничения, те са хора честни и никой няма право да ми се кара “, разяснява Беров.

Противно на все по-често срещаната прогноза, че светът след ковид няма да бъде същият, Иво Беров счита противоположното. Кризите не трансформират настройките, уточни той.

" Във всичките рецесии, за които съм чел до момента – да вземем за пример чумата през 14 век или тази в антична Гърция, всички тези трудности, войните, каквито желаете бедствия, по никакъв метод не са трансформирали човешките настройки и човешките взаимоотношения. Сега също нищо няма да се промени, най-малко в тая тенденция.

Тази рецесия единствено изостря двете благоприятни условия (говоря за България) – едната опция е да има въпреки всичко някаква единодушие сред хората, другата опция е да се намразим още повече, доколкото в нашето общество имаме тази податливост. Примерно тези, които прецизно съблюдават разпоредбите да намразят тези, които не ги съблюдават толкоз прецизно. Да се намразят вярващите, които са отишли в черква или малцинствата и, най-много, има една подмолна ненавист, която се демонстрира понякога, само че която никой не признава – това е непоносимостта към по-възрастните хора. “

Има способи да се отпуши тази зла сила, която се натрупа с всеки минал ден, уверен е Иво Беров.