Изтъкнатият наш литературовед проф. Никола ГЕОРГИЕВ (1937 ~ 2019) за

Изтъкнатият наш литературовед проф. Никола ГЕОРГИЕВ (1937 ~ 2019) за предишното и сегашното на българското семейство, назаем от изследователския му труд „ Нова книга за българския народ “.

(„ Семейство пред тв приемника “, 1966, Георги Петров)

Семейството: Начин на приложимост

Някъде към 60-те години станаха забележими огромните промени в ред области на българския социум и господствуващата идеология, сред тях и фамилията. Започна държавностно реставрационният поврат, прочут от историята на дотогавашните революции. За фамилията стартира да се приказва на нов, национално и държавно охраняем глас: като за опора на родовото, българското и (тъй като шило в торба не стои) като за съществена клетка на обществото. На българката, до наскоро поощрявана да къса веригите на остарялото, започнаха отдалеко да внушават, че няма да е зле да се посвие малко в тази клетка, да ражда повече деца и да ги възпитава по-грижливо, тъй като на учебното заведение очевидно не му върви доста в тази напълно странична за него активност. И когато тя не даде ухо на новия апел, влязоха в ход ограничения от по-друго естество. Бездетниците започнаха да бъдат наказвани с внезапно повишен налог по силата на противозаконния, афектиран и позорен закон за насърчаване на раждаемостта. Разрешение за аборт се получаваше - в случай че въобще се получаваше - след дълги и унизителни молби, които смазваха и последните останки достолепие у тогавашния българин, противозачатъчните средства станаха по-трудно налични и по-презирани и от порнографията. Току-що казаното може да пусне в ход един фешън през днешния ден умствен механизъм - съпоставката с националсоциализма. При всичките прилики сред двете обстановки дано не забравяме и значителната разлика: в случай че в хитлеристка Германия дейностите на демографската политика се носеха в аурата на расовото самоопиянение и националистическата агресия, в нашенско нещата се вършеха в прозата на откровения държавнически прагматизъм: раждайте повече, че ни трябват хора за националното стопанство, за защитата и за поддържане на етническото равновесие. Така, паралелно с консервативното митологизиране на фамилията като родно, родово, българско и прочие на него намерено и цинично бе предоставена функционалност, за която официозната стилистика не можа да измисли нищо по-човешко от клишето „ възпроизводство на популацията “.

Промени се отношението и към една от сериозните съвременни закани за фамилията - развода. Промените в фамилния кодекс през изтеклите десетилетия постъпателно лимитираха либералността във опциите човек да се разведе леко и на ниска цена, измененията в настройката на пропагандата бележеха прехода от едно съвсем неутрално отношение към слагане на развеждащите се в състояние на обществено отговорни, а на разведените - на обществено гузни. Какви резултати дадоха тези „ ограничения по подсилване на социалистическото семейство “, не зная. Зная единствено, че те вървяха по едно и също време с укрепването, в действителност укрепването, на едно друго социалистическо семейство и позволявам, че сред двата процеса е имало някаква взаимно осмисляща ги връзка. Нещо лично българско е направило допустимо, задоволително и разбираемо възхождането на това семейство. То е предишното и сегашното на българското семейство като действителност и визиите за него, които са другата и евентуално по-силната страна в обществения развой.

Преобладаващ вид семейство в тази действителност и тези показа е двусъставният: фамилията на родителите и фамилията на децата образуват цяло, като картината скоро се добавя с появяването на внуците. Двете генерации фамилии може да живеят дружно (така е в шестдесет на 100 от случаите), може и да не живеят дружно, само че по предписание образуват някакво стопанско единение - създават и използват дружно, разменят полезности между тях - прочее размяната е съвсем постоянно еднопосочна, „ старите “ дават и оказват помощ на младите. Двусъставното семейство се резервира като стопанска единица даже когато двете генерации живеят в разнообразни селища и разнообразни по вид селища. Връзката сред „ старите “ на село и „ младите “ в града е класическа по своята национална и стопанска характерност.

В преобладаващия дял случаи обаче двете генерации не си и дават труда да се разделят. Шестдесет на 100 от по този начин наречените млади фамилии (някои от тях от дълго време са не запомнили по кое време са били млади) нямат сили да излязат отдолу под крилото на мама и баща. И когато стане ясно какъв брой трудно е съжителството им, влизат в ход обясненията: младите не могат да се устоят със заплатите си, нямат жилище, няма кой да гледа децата им. При всичката истина в тях не мога да ги възприема като пояснения. Упорито остават неразделни (но единствено не в пенчославейковския смисъл) доста фамилии, за които не би било чак толкоз мъчно да преодолеят материалните спънки. Ако пък се огледаме по света, ще забележим, че и други нации живеят в нашата, че и в още по-тежка бедност, само че за тях това знамение, двусъставното семейство, е мъчно разбираемо и рядко прилагано. У нас то не се нуждае и от схващане, то е естественото. И да не намерения някой, че някаква праволинейност и нематериалност свързва двете фамилии, че някаква патриархална обич и идилия владее сред снаха и свекърва, шурей и тъща. Опази боже! Където и да погледнеш, студено безмълвие, безшумно съскане, гороломни кавги. Статистиката слага тези благи връзки измежду основните аргументи за разводите у нас. И все пак двусъставното семейство в случай че не пораства, най-малко не старее. Материалната насила, страхът от външния свят, натискът на традицията се завъртат в обаян кръг, в който се гърчат кой ли знае какъв брой млади българи.

Производственото единение и материалната насила, които царят в фамилията, поставят като една от водещите му функционалности биологичното му оцеляване и по опция общественото придвижване. Функции, вижда се, които не преизпълват фамилията с добродетелност, нематериалност, а още по-малко с благоприятни условия за отделяне и оценностняване на индивида - в цялата история индивидът и характерността са последна грижа. В връзките с децата си българските родители демонстрират самопринизителна, надали не самоунищожителна жертвоготовност, малко позната на фамилията в развитите страни и доста добре позната на по-висшите биологически типове. „ Ние сме се мъчили, с цел да не се мъчат децата ни “ е постоянно използвана и още по-често реализирана на дело фраза. И мъчат се родителите, мъчат се с всички вероятни средства, в това число нравствените неточности и юридическите престъпления. „ Като е за децата “ те са подготвени да се пресрамят и престрашат да създадат неща, които, в случай че беше единствено за тях самите, биха се замислили дали да създадат. Така върви и глобата на публичното мнение. Една е тя към неточност, вина, закононарушение, сторени за своя персонална полза, и друга, доста по-мека и опрощаваща, в случай че се разбере, че е поради децата. „ Като е за децата “ е една от многото точки на конфликта сред патриархалния морал и нормите на актуалното общество, който раздвоява душата на всеки български родител и тресе радикално неустойчивите усеща за ред и закон в България.

Един от парадоксите на саможертвата е, че при цялата си несебичност и безрезервност тя повлича със себе си и тоя, за който е направена. Любимият обект на саможертвата се трансформира в такава жертва, каквато не би станал, в случай че към него бе ориентирана директна еднопосочна експанзия. Такава жертва са и съществата, за които родителите им обичат да споделят: „ Какво ли не направихме за тях, какво ли не им дадохме. “ Гузната съвест на тия същества, чувството, че съучастничат на нещо неправилно, не е най-страшният, не е даже и неизбежният резултат от родителската грижа. На тях обаче се внушава и с такова възприятие те израстват, че са обвързани и задължени към родителите си и слаби до беззащитност пред „ живота “. Това е към този момент сериозният удар, който фамилията нанася на българския социум.

Безкористната родителска всеотдайност желае в подмяна единствено едно - признателност. Така и не разбрах какво ще рече тази признателност и по какъв начин да се показва най-добре, разбрах единствено, че в случай че се стигне до непризнателност, тя може да бъде единствено „ черна “. В това, което родителите отбягват да дефинират по-ясно, въпреки всичко задоволително ясно действува следното родителско очакване и условие: признателните наследници би трябвало да се подчинят на един пример на мислене и държание, добър и верен пример, който, естествено, към този момент е даден от родителите. Духовното отделяне на децата по отношение на родителите се възприема като нещо извънредно и неправилно, като тип дребна непризнателност, а духовният, не дай боже, раздор към момента се брои измежду юдинските грехове. (Виж, в случай че при подялба на парцел татковци и деца се изпокарат и си изпотрошат главите, то си е към този момент в реда на нещата) Такъв вид семейство в подобен вид общество бута пред себе си остарялото и мачка характерността на новото и новотата на характерността. В такива условия и протестът на индивида против фамилията протича с измъчена рязкост и показност - бунтовникът е към този момент жертва на родителската всеотдайност.

Родителските грижи и свръхгрижи, ограждането на децата от обществото, зацепването сред родители и деца, пред което бледнее приказката за юнака, що бозал двадесет и осем години - всичко това не може да предотврати действието, от което родителският нарцисизъм и фамилният дух най-вече се плашат: младежът влиза в обществото. И влиза угнетен, със смачкана деятелност, повече като представител на фамилията си, в сравнение с себе си, влиза с копнежа да се скрие в същата институция, която го е докарала на този хал и която той осъзнато или неосъзнато не харесва. Младият човек встъпва в брак и в шест от десетте случая слага новото семейство под крилото на остарялото. От това двугръбначно семейство доста евентуално е да се родят безгръбначни същества. Другата вариация на въпросния младеж е дребният Прометей, раздрал оковите на българското семейство. Той пък влиза в обществото скрито или намерено унищожителен към фамилиите на другите и - в случай че и когато самичък встъпи в брак - и към личното си.

Това са, притеснявам се, типичните и количествено преобладаващите случаи. Но в случай че и единствено половината от казаното е правилно, отново няма да е чудно, че тоталитаристичната вълна в Европа през XX век доби в България подобен битово-патриархален и политическо-семействен образ. В обществен прорез разказаният фамилен модел работеше на всички нива, от Върховния до последния кметски наместник. Българите обичат да се самоуспокояват с пословицата „ Рибата се вмирисва откъм главата “. С нея оправдават личното си вмирисване - тоест главата е отговорна, не ние. В реалност работата е друга. Ако приемем, че едно общество се вмирисва, то се вмирисва на всички места - от Генералния и генерала до последния парторг и новобранец.

Из: „ Нова книга за българския народ “, Никола Георгиев, 1991, Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “
Картина: „ Семейство пред тв приемника “, 1966, Георги Петров, Художествен фонд на Министерство на външните работи